Моше Сафдие за изграждането на уникалност

Бих искал да говоря за нещо много близко до сърцето на Карън - как откриваме кое е наистина специално в един проект? Как да откриеш уникалността на проекта, уникален като лице, защото ми се струва, че откриването на тази уникалност има общо със справянето с цялата сила на глобализацията: че специфичното е централно за откриване уникалността на мястото и уникалността на една програма в сграда.

И така, ще ви отведа в Уичита, Канзас, където преди няколко години ми възложиха да направя научен музей на едно място, точно в центъра, до реката. Реших, че тайната на мястото е да се направи сградата част от реката. За съжаление обаче мястото беше отделено от реката от булевард "Маклийн". Така че предложих, да преместим "Маклийн". И това незабавно роди "Приятели на булевард "Маклийн". (Смях) Преместването му отне шест месеца.

Първият образ, който показах на строителната комисия, беше тази астрономическа обсерватория на Янтар Мантар в Джайпур, защото говорих за това - кое прави една сграда научна сграда? Струваше ми се, че тази структура - сложна, богата и все пак напълно рационална, е инструмент... има нещо общо с науката, а някак сградата за наука трябва да бъде различна и уникална и да говори за това. И така, първият ми план, след като си тръгнах, беше да кажа - да прекъснем канала, да направим остров и да построим островна сграда. Много се развълнувах, върнах се, а те ме погледнаха в някакъв смут и повториха: остров ли? Това беше остров, остров Акерман - запълвали сме канала по време на Депресията, за да създаваме работни места. (Смях)

И така, процесът започна и те казаха - не може да я сложите цялата на остров, част от нея трябва да е на твърда земя, защото не искаме да обърнем гръб на общността. И се появи проект, галерията някак оформяше остров и можеше да се минава през него или по покрива, имаше всякакви вълнуващи елементи. Можеше да се влиза през сградите до насипа, да се излиза през галериите на детски площадки... ето макет. Ако искаш да минеш тънко, можеш да вървиш по мост до покрива, да надникнеш в експозициите и да се съблазниш тотално, да се върнеш и да платиш петте долара за вход. (Смях) И клиентът беше щастлив - е, някак щастлив, защото бяхме надхвърлили бюджета с четири милиона долара, но в основата си щастлив.

Но аз все пак бях обезпокоен, защото усещах, че това е капризно. Беше сложно, но имаше нещо капризно в сложността му. Беше, бих казал, композиционна сложност и усещах, че ако трябва да изпълня онова, за което съм говорил, сграда за наука, трябва да има някакъв тип генерираща идея... някакъв вид генерираща геометрия. А това роди идеята за тороидална генерираща геометрия, чийто център... такава, чийто център е дълбоко в земята за насипна сграда, и тороид с център в небето за островна сграда. Тороид - за онези, които не знаят, е повърхността на поничка, или за някои от нас - на бейгъл. А от тази идея започнаха да се пораждат много, много варианти на различни планове и възможности, а после самият план еволюира във връзка с експонатите и виждате сечението на плана с тороидалната геометрия.

И най-сетне сградата... това е моделът. А когато имаше оплаквания относно бюджета, казах - ами, струва си да се направи островът, защото получавате двойно повече за парите си - отражения. Ето я сградата при откриването й, с канал, гледащ към центъра, и изглед откъм центъра, и велосипедният маршрут, минаващ право през сградата, така че онези, пътуващи по реката, да виждат експонатите и да бъдат привлечени към сградата. Тороидалната геометрия допринесе за много ефективна сграда. Всяка носеща греда в тази сграда е с един и същ радиус, всички са от ламинирано дърво. Всяка стена, всяка бетонна стена, устоява на напреженията и поддържа сградата. Всяка част от сградата действа. Това са галериите със светлината, влизаща през таванските прозорци и през нощта, и в деня на откриването.

Да се върнем през 1976-та... (Аплодисменти) ...през 1976-та ми възложиха да проектирам детски мемориален музей в един музей на Колокоста в Яд Вашем в Ерусалим, който виждате тук... кампусът. Възложиха ми да направя една сграда и ми дадоха всички артефакти - дрехи и рисунки. Чувствах се много обезпокоен. Работих по нея с месеци и не можех да се справя, защото имах чувството, че хората излизат от историческия музей, напълно са наситени с информация и да видят поредния музей с информация - това би ги направило просто неспособни да усвояват. Затова направих контра-предложение.

Казах: никаква сграда; на мястото имаше пещера, издълбаваме тунел в хълма, спускаме се през скалата в подземна стая. Има преддверие със снимки на загинали деца, а после влизаш в голямо пространство. Има една-единствена свещ, трепкаща в центъра. Чрез подредба от огледала тя се отразява до безкрайност във всички посоки. Вървиш през пространството, един глас чете имената, възрастта и месторождението на децата. Този глас не се повтаря в продължение на шест месеца. А после се спускаш към светлината на север и към живота.

Ама, казаха, хората няма да разберат... ще помислят, че е дискотека, не може така. И замразиха проекта. Стоя си така 10 години. А после един ден Ед Шпигел от Лос Анжелис, който беше изгубил тригодишния си син в Аушвиц, дойде, видя модела, написа чека и беше построен 10 години по-късно.

Много години по-късно, през 1998-а, по време на едно от ежемесечните ми пътувания до Ерусалим, ми се обадиха от министерството на външните работи и казаха - тук е главният министър на Пунджаб. Той е на държавна визита. Заведохме го на посещение в Яд Вашем. Заведохме го в детския мемориал, беше изключително трогнат. Настоява да се срещне с архитекта, бихте ли дошли да се срещнете с него в Тел Авив? Отидох, и главният министър Бадал ми каза: ние сикхите, сме страдали много като вас, евреите. Бях силно трогнат от онова, което видях днес. Ще построим свой национален музей, за да разкажем историята на нашия народ; на път сме да предприемем това. Бих искал да дойдете да го проектирате.

И така, знаете ли, това е едно от онези неща, които не се вземат много насериозно. Но след две седмици бях в едно малко градче, Анандпур Сахиб близо до Чандигар, столицата на Пунджаб и храма, както и близо до крепостта, в която е починал последният гуру на сикхите, гуру Гобинд, докато пишел Калсата - тяхното свето писание. Заех се за работа и ме заведоха някъде там, на девет километра разстояние от града и храма и казаха - ето къде сме избрали местоположението.

А аз отвърнах: това просто няма никакъв смисъл. Поклонниците идват тук със стотици и хиляди... няма да се качат в камиони и автобуси, и да дойдат дотук. Да се връщаме в града и да отидем пеш до мястото. Препоръчах да го направят точно там, на онзи хълм и този хълм, и да направят мост чак до града. И тъй като нещата са малко по-лесни в Индия, мястото беше купено до седмица и вече работехме. (Смях)

А моето предложение беше да се раздели музеят на две: постоянната експозиция в единия край, а залата, библиотеката и променящите се изложби - от другата. Да се потопи долината в серия от водни градини и да се свърже всичко това с крепостта и с градския център. Структурите се издигат от пясъчните зъбери. Построени са от бетон и пясъчник; покривите са от неръждаема стомана. Обърнати са на юг и отразяват светлина към самия храм, пешеходците кръстосват от едната страна до другата. А като идваш от север, зидарията направо израства от пясъчните зъбери, като идваш откъм Хималаите, и пробужда традицията на крепостта.

После заминах за четири месеца и щеше да се прави първа копка. Върнах се, и гледай ти - малкият макет, който бях оставил, беше построен десет пъти по-голям, изложен за разглеждане на мястото и мостът беше построен. (Смях) В рамките на работните чертежи! И половин милион души се бяха събрали за честванията, виждаха се на самото място, докато се полагаха основите. Беше преименуван Сафдие Сингх, ето го в строеж... работят 1800 работници и ще бъде завършен за две години.

Обратно към Яд Вашем преди три години. След като започна целият този епизод, Вад Вашем реши да изгради историческия музей съвсем отначало, защото беше построен Вашингтон, Музеят за холокоста във Вашингтон, а онзи музей е толкова по-изчерпателен по отношение на информацията. А Яд Вашем трябва да се справя с три милиона посетители годишно на този етап. Казаха - да препостроим музея. Но, разбира се, сикхите може да ти поднесат работата на тепсия... евреите го правят трудно. Международен конкурс, първа фаза, втора фаза, трета фаза. (Смях)

И отново се чувствах някак неудобно с представата, че една сграда с размера на сградата във Вашингтон, 50 000 квадратни фута, ще стои на онзи крехък хълм, и че ще влизаме в галерии, зали с врати и някак познати сгради, които да разказват историята на Холокоста. И предложих да издълбаем планината... това беше първата ми скица, просто да издълбаем целия музей в планината, да влезем от едната страна на планината и да излезем от другата страна на планината. А после да вкараме светлина през планината в залите.

Тук виждате модела, сграда за рецепция и подземен паркинг. Прекосяваш един мост, влизаш в тази триъгълна зала, висока 60 фута, която е издълбана направо в хълма и се простира напред, докато вървиш на север. И всичко, всички галерии са подземни. Виждате отворите за светлина. А нощем само една линия светлина прорязва планината, тавански прозорец отгоре на онзи триъгълник. А всички галерии... докато се движиш през тях и така нататък... са под наклон. Има стаи, издълбани в скалата... бетонни стени, камък, естествена скала, когато е възможно... със светлинните лъчи. Това всъщност е една испанска кариера, която някак вдъхнови типа пространства, които тези галерии биха могли да бъдат. А после се отваря на север: избухва от планината, отново, в един изглед от светлината и града и хълмовете на Ерусалим.

Бих искал да приключа с един проект, по който работя от два месеца. Това е главната квартира на Института за мир във Вашингтон, Институтът на САЩ за мир. Избраното място е срещу мемориала на Линкълн - виждате го там, направо в търговския район, последната сграда от търговския район, достъпна от моста Рузвелт, влизащ от Вирджиния. Това също беше конкурс и е нещо, по което тъкмо започвам да работя.

Но човек признава типа уникалност на мястото. Ако беше където и да е другаде във Вашингтон, би бил в офис сграда, конферентен център, място за мирни преговори и така нататък, сградата е всичко това. Но благодарение на избора да се постави в търговския район и до мемориала на Линкълн, това става структурата, която е символ на мира в търговския район. А това не е малка работа.

Първата скица признава, че сградата е много пространства... пространства, където текат проучвания, конферентни центрове, обществена сграда, защото ще бъде музей, посветен на работата за мир. А това са чертежите, които представихме за конкурса, плановете показват пространствата, които се излъчват навън от входа. Виждате структурата в последователността на структурите на търговските сгради: много прозрачни, примамливи и гледащи навътре. А после, докато влизаш отново, гледат във всички посоки към града. Относно тази сграда имах чувството, че това наистина е сграда, имаща общо с една лекота на битието, за да цитирам Кундера... че има общо с белотата, има общо с определено динамично качество и има общо с оптимизма. Ето къде е тя, някак еволюира.

Проучвания за структурата на покрива: който може би изисква нови материали, как да се направи бял, как да се направи полупрозрачен, как да се направи пламтящ, как да се направи некапризен. А тук - проучване, в три измерения, как отново да се придаде някакъв вид ред, структура, не нещо, което чувстваш, че може просто да се променя, защото спираш проекта точно на този процес. Ето, така става.

Бих искал в заключение да кажа нещо... (Аплодисменти) Бих искал в заключение да разкажа всичко, което съм казал за термина "красота". Знам, че не е модерен термин тези дни и със сигурност не е модерен в лекциите в архитектурните школи. Но ми се струва, че всичко това, по един или друг начин, е търсене на красота. Красотата е най-дълбокият усет за годност. Имам любим цитат от един морфолог, от 1917 г. - Теодор Кук, който казва: "Красота загатва за човечество. Наричаме един естествен обект красив, защото виждаме, че неговата форма изразява уместност, съвършено сбъдване на функция." Е, аз бих казал, съвършеното сбъдване на целта. Въпреки всичко, красотата като един вид годност - нещо, което ни казва, че всички сили, които имат нещо общо с естествената ни среда, са били сбъднати... и нашата човешка среда... поради това.

Преди 20 години, на една конференция, на която бяхме заедно с Ричард, написах едно стихотворение, което като че ли все още важи за мен днес. "Оня, който търси истина, ще открие красота. Оня, който търси красота, ще открие суета. Оня, който търси ред, ще открие задоволство. Оня, който търси задоволство, ще бъде разочарован. Оня, който се смята за слуга на другите същества, ще открие радостта от самоизразяването. Оня, който търси самоизразяване, ще падне в ямата на високомерието. Високомерието е несъвместимо с природата. Чрез природата, природата на вселената и природата на човека, трябва да търсим истината. Ако търсим истината, ще открием красотата."

Много благодаря.