Моника Булаж: Скритата светлина на Афганистан

Пътуванията ми до Афганистан започнаха преди много, много години от източната граница на страната, в която живея, родината ми, Полша. Разхождах се през горите, за които баба ми ми беше разказвала. Земя, в която всяко поле крие гроб, където милиони хора са били депортирани или убити през 20ти век.

Зад разрухата, намерих духа на места. Срещнах скромни хора. Чух тяхната молитва и ядох техния хляб. След това обходих Изтока в продължение на 20 години от източна Европа до централна Азия, през Кавказките планини, близкия Изток северна Африка, Русия. И там срещнах дори по-скромни хора. И споделях техния хляб и техните молитви. Затова отидох в Афганистан.

Един ден, прекосих моста, през река Оксус. Бях сама и го прекосих пешком. И Афганисатнският войник беше толкова изненадан да ме види, че забрави да сложи печат в паспорта ми. Но той ми даде чаша чай. И аз разбрах, че неговата изненада беше моята протекция.

И така, аз крачех и пътувах, с коне, с якове, в камион и на стоп, от границата на Иран, до най-долу, до края на коридора Уакхан. И по този начин, можах да намеря Ноор, скритата светлина на Афганистан. Моето единствено оръжие, беше тетрадката ми и моя фотоапарат Лейка. Чух молитвите на Суфите - скромни мюсулмани, мразени от талибаните. Скрита река, свързана с мистицизма от Гибралтар до Индия. Джамията, където уважаван чужденец, е обсипан с благословии и от сълзи и приет като подарък.

Какво знаем за страната и за хората, които, уж предпазваме, за селата, където единственото лекарство да убием болката и да спрем глада е опиума? Това са пристрастени към опиум хора на покривите на Кабул 10 години след започването на нашата война. Това са момичета номади, които проституират за Афганистански бизнесмен.

Какво знаем за жените 10 години след войната? Облечени в тази найлонова торба, произведена в Китай, под името бурка. Един ден видях, най-голямото училище в Афганистан, училище за девойки. 13 000 момичета учат там, в стаи под земята, пълни със скорпиони. И тяхната любов ( към ученето ) беше толкова силна, че заплаках.

Какво знаем, за смъртните заплахи на Талибаните забивани с пирони на вратите, на хората, които имат дързостта да изпратят дъщерите си на училище като в Балкх? Регионът не е сигурен, но пълен с Талибани и въпреки това, те са дръзнали да изпратят дъщерите си на училище.

Целта ми е да дам глас, на безгласните, да покажа скритите светлини, зад кулисите на тази страхотна игра, малките светове игнорирани от медиите и на пророците на този глобален конфликт.

Благодаря.

(Аплодисменти)