Подземното изкуство на Миру Ким

Израснах в Сеул, Корея, и се преместих в Ню Йорк Сити през 1999 г., за да посещавам колеж. Учех медицина по това време, и мислех, че ще стана хирург, защото се интересувах от анатомия, а дисекцията на животни ми беше страшно любопитна. По това време се влюбих в Ню Йорк. Започнах да осъзнавам, че гледам на града, като на жив организъм. Исках да му направя дисекция и да надникна в неговите невидими пластове. За мен начина, по който да го направя, бе чрез средствата на изкуството. Така че в крайна сметка, реших да уча изящни изкуства, вместо медицина, и в университета започнах да се интересувам от съществата, които живеят в скритите кътчета на града.

В Ню Йорк Сити плъховете са част от ежедневието на пътуващите. Повечето хора ги пренебрегват, или се страхуват от тях. Аз обаче започнах да ги харесвам, защото обитават покрайнините на обществото. И въпреки че ги използват в лабораториите за спасяване на човешки животи, те биват считани за вредители. Започнах да търся из града, и се опитвах да ги снимам. Един ден, снимах релсите в метрото, надявайки се да уловя някой плъх, когато един мъж се приближи до мен и каза: "Не може да снимате тук. Градските Транспортни власти на Ню Йорк ще конфискуват апарата ви." Бях доста шокирана от това, и си помислих: "Добре тогава. Ще следвам плъховете. " Тогава започнах да навлизам в тунелите, което ме накара да осъзная, че градът има едно ново измерение, което - като повечето хора - не бях виждала никога преди.

Почти по същото време срещнах съмишленици, които наричаха себе си градски откриватели, авантюристи, пещерняци, партизански хроникьори, и така нататък. Аз бях приветствана в тази свободна интернет мрежа на хора, които редовно проучват градски руини, като например изоставени станции на метрото, тунели, канали, водопроводи, фабрики, болници, корабостроителници и други.

Когато правех снимки на тези места, чувствах, че нещо липсва в снимките. Документирането на структури във фаза "пред разрушение" не бе достатъчно за мен. Аз исках да създадам фиктивен герой, или животно, което обитава тези подземни пространства, и по това време най-простият начин да го направя, беше самата аз да стана модел. Реших да съм без дрехи, защото исках тялото да бъде изчистено от културни препратки, или елементи на дадено време. Исках прост начин, по който да представя живо тяло, обитаващо тези разпадащи се, изоставени пространства.

Това беше заснето в захарната фабрика Ривиера в Ред Хук, Бруклин. Сега тя е празен шест - акров парцел, в очакване да бъде превърната в търговски център, точно срещу новата ИКЕА. Бях много запалена по това място защото това бе първият изоставен масивен индустриален комплекс, който открих сама. Когато влязох за първи път се уплаших, защото чух кучешки лай и си помислих, че това са кучета-охранители. Но се оказа, че са диви кучета, живеещи там тъй като мястото беше непосредствено до водата, така че имаше лебеди и патици плуващи наоколо, дървета, които растяха навсякъде, и пчели, гнездящи в бъчви със захар.

Природата наистина беше завзела целия комплекс. Исках по някакъв начин човешката фигура в снимката да стане част от тази природа. Когато се почувствах комфортно в пространството, си помислих, че все едно съм на голяма детска площадка. Изкачвах се по варелите и скачах върху издадените греди, като че ли се връщах назад във времето и се превръщах отново в дете.

Това беше заснето в стария аквадукт Кротън, който първи е доставял прясна вода за Ню Йорк. Строителството му е започнало през 1837 година. Продължило е около пет години. Сградата е изоставена, когато новия аквадукт Кротън бива открит през 1890 г. Когато влезете в такива пространства, се усещате в пряк досег с миналото, защото те седят недокоснати в продължение на десетилетия. Обичам да чувствам аурата на място, в което има толкова много история. Вместо да гледате негови репродукции у дома, усещате наживо ръчно зиданите тухли, криволичещите нагоре и надолу тесни пукнатини, ставате мокри и кални, и се разхождате в тъмен тунел с фенерче.

Това е тунел под Ривърсайд парк. Той е построен през 1930 г. от Робърт Моузес. Стенописите са дело на художник на графити, в памет на стотиците бездомни хора, преместени оттам през 1991 г. , когато тунелът беше отворен отново за влакове. Разходката в този тунел е много приятна. Няма никой около вас, чувате децата да играят в парка отгоре, напълно несъзнаващи за това какво има отдолу.

По времето, когато често посещавах тези места, се чувствах много тревожна и изолирана, защото бях в отшелнически етап в живота ми, затова реших да озаглавя моята поредица "Гола градска меланхолия," позовавайки се на Шарл Бодлер. "Гол град" е псевдоним за Ню Йорк, а "Меланхолия" олицетворява меланхолията и инерцията, които идват от чувството за отчужденост в градската среда.

Това е същият тунел. Виждате слънчевите лъчи, идващи от вентилационните тръби и приближаващия се влак.

Това е тунел, който е изоставен в Хелс Китчън (Манхатън). Бях там сама, подреждах нещата си, когато бездомен мъж се приближи. В някакъв смисъл аз нарушавах жизненото му пространство. Бях много уплашена в началото, но спокойно му обясних, че работя върху един арт проект а той изглежда, че не възразяваше, затова продължих, сложих апарата си на самоснимачка, и се затичах напред-назад. Когато свърших, той ми предложи ризата си, за да избърша краката си и любезно ме съпроводи навън. Трябва да е бил много необичаен ден за него. (Смях)

Едно нещо, което ме порази, след този случай, бе, че това пространство притежава много заличени спомени за града. За мен този бездомен човек наистина представлява елемент от подсъзнанието на града. Той ми каза, че са злоупотребили с него над земята, веднъж в Райкърс Айлънд, и най-сетне е намерил тишина и спокойствие в това пространство. Тунелът е бил построен за просперитета на града, но сега е убежище за аутсайдери, които са напълно забравени във всекидневието на средностатистическия градски жител.

Това е под моята алма матер, Колумбийския университет. Тунелите са известни с това, че са били използвани по време на разработването на проекта "Манхатън". Този конкретен тунел е интересен, защото показва оригиналните основи на лудницата Блумингдейл, разрушена през 1890 г., когато се премества Колумбийският университет.

Това е Ню Йорк Сити Фарм Колони, убежище за бедни в Статън Айлънд от 1890 г. до 1930 г. Повечето от снимките ми са правени на места, които са били изоставени в продължение на десетилетия, но това е изключение.

Тази детска болница беше закрита през 1997 г.; намира се в Нюарк. Когато отидох там преди три години, прозорците бяха счупени и стените се свличаха, но всичко беше оставено, както си е било преди. Виждате масата за аутопсии, табли от моргата, рентгенови машини, дори използвани прибори, които можете да видите на масата за аутопсии.

След като изучавах наскоро изоставени сгради, разбрах, че всичко може да се превърне в развалини много бързо: вашия дом, офис, търговски център, църква ... всичко наоколо, направено от хора. Спомних си колко крехко е чувството ни за сигурност, и колко уязвими са наистина хората.

Обичам да пътувам, и Берлин се превърна в един от любимите ми градове. Пълен е с история, а също и с подземни бункери и руини от войната.

Това беше заснето под убежище за бездомни, построено през 1885 година, с капацитет за 1 100 души. Видях сградата, докато бях във влака, слязох на следващата гара и се срещнах с хората там, които ми разрешиха достъп до мазето - катакомба, използвано за съхранение на боеприпаси по време на войната и също така, в определен момент, за укриване на групи еврейски бежанци. Това са катакомбите в Париж. Аз обширно проучих забранените области и се влюбих в тях от пръв поглед.

Има повече от 185 мили ( 300 км.) от тунели и само около една миля (1,6 км.) е отворена за обществеността като музей. Първите тунели датират от 60 пр.н.е. Те били изкопани последователно като варовикови кариери и до XVIII-ти век, образувалите се вдлъбнатини в някои от тях породили заплахи за безопасността, така че правителството наредило съществуващите кариери да се подсилят, и да се изкопаят нови тунели за наблюдение, с цел да се наблюдава и картографира цялото място.

Както виждате, системата е огромна и много сложна. Става много опасно, ако се загубите там. По същото време в града имало проблем с препълнените гробища. Така че костите били преместени от гробищата в кариерите, превръщайки ги в катакомби (подземни гробища). Там са останките на над шест милиона души, някои са над 1300 години. Тази снимка е заснета под гробището Монпарнас, където се намират повечето от костниците. Има и телефонни кабели, които са били използвани през 50-те години, както и много бункери от времето на Втората световна война.

Това е немски бункер. Наблизо има френски бункер и цялата система от тунели е толкова сложна, че двете страни никога не се срещат. Тунелите са известни с това, че са били използвани от съпротивата, която Виктор Юго описва в "Клетниците". Видях много графити от XIX век, като този.

След като проучих подземията на Париж, реших да се покатеря, така че се покачих на един готически паметник, който е точно в центъра на Париж. Това е кулата на Сен Жак. Построена е в началото на XVI век. Не ви препоръчвам да седите без дрехи върху гаргола в средата на януари. Не беше много удобно.

През цялото това време, не видях нито един плъх в някое от тези места, до неотдавна, когато бях в канализацията на Лондон. Това вероятно беше най-трудното място за изследване. Трябваше да нося противогаз заради токсичните газове, с изключение на тази снимка. И когато приливите от отпадъци идват звукът е, все едно наближава истинска буря.

Това е кадър от филм, над който работех наскоро, "Сляпа врата." Започнах да се интересувам повече от улавяне на движение и текстура. 16 милиметров черно-бял филм им придава различно усещане.

Това е първият филмов проект, над който работих. Адаптирах и продуцирах "Игра на съня" от Аугуст Стриндберг, и пиесата се изигра само веднъж, септември миналата година, в тунела на Атлантик Авеню в Бруклин, който се счита за най-стария подземен влаков тунел в света, построен през 1844 година. Напоследък се отдавам повече на съвместни проекти като тези. Kогато ми се отдаде възможност обаче, си работя над моята серия.

Последното място, което посетих, бяха руините на маите в Копан, Хондурас. Това беше заснето в археологически тунел в главния храм.

Харесва ми да правя повече от проучване на тези места. Чувствам се задължена да им вдъхвам живот и да ги очовечавам постоянно, за да запазя по оригинален начин спомените, които носят, преди те да бъдат изгубени завинаги. Благодаря ви.