Милтън Глейзър: използване на дизайна за подновяване на идеи

Тема и вариации е една от онези форми, които изискват определен вид интелектуална дейност, защото винаги сравняваш вариацията с темата, която държиш в ума си. Може да се каже, че темата е природа, а всичко, което следва, е вариация по субекта.

Възложиха ми - мисля, че преди около шест години да направя серия картини, които по някакъв начин да честват рождението на Пиеро дела Франческа. Беше ми много трудно да си представя как да рисувам картини, основани на Пиеро, докато осъзнах, че бих могъл да гледам на Пиеро като природа. Че бих имал същата нагласа да гледам на Пиеро дела Франческа, както ако гледах дърво през прозореца. Това беше невероятно освобождаващо за мен - може и да не е кой знае какво прозрение, но наистина ми помогна да тръгна по пътя към някакъв вид тема и вариация,

основана на творба от Пиеро, в този случай - онази забележителна картина, която е в Уфици, "Дукът на Монтефелтро", обърнат към съпругата си Батиста. Щом осъзнах, че мога да си позволя известни волности със субекта, направих следната серия рисунки. Това е истинският Пиеро делла Франческа. Един от най-великите портрети в човешката история. А тези - просто ще ги покажа без коментар. Това е серия вариации на главата на дука на Монтефелтро, който е велика, велика фигура през Ренесанса и вероятно основата за "Принцът" на Макиавели. Той очевидно е загубил едното си око в битка, поради което винаги е показван в профил. А това е Батиста.

После реших, че мога да ги пораздвижа малко наоколо. Така че за пръв път в историята да гледат в една и съща посока. Хоп! Подминаха се. И тогава - посетител от друга картина от Пиеро, това е от "Възкресението на Христа", като че ли актьорите тъкмо са излезли от снимачната площадка, за да си побъбрят. А сега - четири големи платна. Това е горе вляво. Горе вдясно. Долу вляво. Долу вдясно. Между другото, никога не съм разбирал конфликта между абстракция и натурализъм - тъй като по начало всички картини са присъщо абстрактни, тук като че ли няма спор.

По друга тема,

(Смях)

пътувах с кола в провинцията един ден с жена си, видях този знак, и казах: "Това е невероятна дизайнерска творба." А тя каза: "За какво говориш?" Отвърнах: "Е, толкова е убедителен, защото целта на този знак е да те вкара в гаража, и тъй като повечето хора са толкова подозрителни към гаражите и знаят, че ще струва майка си и баща си, използват думата "благонадежден". Но всеки казва, че е благонадежден. Но благоднадежден холандец...

(Смях)

фантастично! Защото, щом чуеш думата "холандец", която е архаична дума - вече никой не нарича хората от Холандия холандци... но щом чуеш "холандец", си представяш онази картина на дете, запушило дигата с пръст, предотвратявайки падането й, наводнението на Холандия и така нататък. И така, целият проблем е решен от употребата на "холандец". Ако мислите, че преувеличавам за всичко това, трябва само да го заместите с нещо друго, например "индонезиец".

(Смях)

Или дори "французин".

(Смях)

"Швейцарец" става, но нали знаете, ще струва много пари.

(Смях)

Ще ви преведа бързо през процеса на създаване на плакат. Върша много работа за Школата по визуални изкуства, където преподавам, а директорът на тази школа - забележителен човек на име Силас Роудс - често ми дава някакъв текст и казва: "Направи нещо с това." Така и направи. А това беше текстът: "В думи като "мода" важи същото правило, еднакво фантастично, ако е твърде ново или старо, не бъди първият, опитал новото, нито пък последният, оставил старото." Не можех да схвана нищо от това. Наистина изпитвах трудности с него. Първото, което направих, поради липса на друга идея, беше да кажем,че ще го напиша и ще направя някои думи големи и ще направя някакъв вид дизайн отзад. Надявах се - както често прави човек - да се натъкна на нещо. Направих друг опит, нещата трябва да се движат. Снимах на ксерок някои думи на парчета цветна хартия и ги залепих на една грозна дъска - мислех, че от това ще излезе нещо като "Думи управляват фантастичен нов стар първи последен Поуп", защото е от Александър Поуп, но някак се получи бъркотия, а после си помислих да го повторя по някакъв начин, така че да е четливо. Доникъде не бях стигнал.

Понякога, посред труден проблем, пиша неща, които знам по него. Но виждате началото на идея тук, защото виждате думата "ново" да излиза от старото. Това се случва. Има връзка между старото и новото, новото възниква от контекста на старото. А после направих някои вариации. Но още изобщо не бе някак графично слято. Имах друга версия, в която имаше нещо интересно в това, че успяваше да се сглоби в ума от нишки. W явно беше W, N явно беше N, макар и да бяха много фрагментарни и нямаше много информация в това. После някак получих думите "ново" и "старо", и сега се бях върнал до точка, от която, изглежда, нямаше връщане.

(Смях)

На този етап бях наистина отчаян.

Тогава правя нещо, от което наистина се срамувам, което е, че вземам две рисунки, които съм правил за друга цел, съчетавам ги, а тук горе пише "мечти". Щях да направя нещо - казвам: "Е, ще сменя копието. Да се казва нещо за мечти, елате в Школата по визуални изкуства и един вид ще изпълните мечтите си." Но, за мое оправдание, бях толкова смутен от това, че така и не представих тази скица. Накрая стигнах до следното решение. Не изглежда ужасно интересно, но наистина има нещо, което го различава от много други плакати. Първо, нарушава представата за това какво трябва да е един плакат, която е да бъде разбиран и виждан незабавно и да няма нужда от обяснение. Помня как съм чувал всички вас в графичните изкуства: "Ако трябва да го обясняваш, не действа". Един ден се събудих и казах: "Ами ако това не е вярно?"

(Смях)

Ето какво се казва в моето обяснение долу вляво. Пише: "Мисли: Това стихотворение е невъзможно. Силас обикновено избира цитатите си по-добре. Този не генерира никакви образи." Сега се излагам пред публиката си. Нали? Нещо, което човек никога не иска да прави професионално. "Може би думите могат да направят образа, без да се случва нищо друго. Какво е сърцето на тази поема? Не бъди моден, ако искаш да си сериозен. Правенето на плаката по този начин модно ли е само по себе си?

Предполагам, че идеята може да се стесни още повече, като предположиш, че новото възниква зад и чрез старото, ето така:" И тогава ви показвам една малка рисунка... виждате ли - помните онова старо нещо, което изхвърлих? Е, намерих начин да го използвам. Ето там е тази малка алтернатива, а аз казвам: "Не е лошо, - критикувайки сам себе си - но повече дидактично, отколкото визуално. Може би трябва да се каже, че старото и новото са заключени в диалектична прегръдка, един вид танц, при който всяко дефинира другото." А после, с въпрос към себе си: "Наивен ли съм?" Дали това е видът простота, която изглежда очевидна, или или онази, която изглежда задълбочена?" Има значителна разлика. Това може да е смущаващо. Всъщност осъзнавам, че страхът от смущение ме движи толкова, колкото и всяка амбиция. Мислите ли, че това наистина би могло да привлече един ученик в школата?"

(Смях)

Мисля, че тук има две свежи неща - две свежи неща. Едното е склонността да се изложа пред критична публика и да не внушавам, че съм уверен в онова, което правя. Както знаете, трябва да имаш фасада. Искам да кажа - трябва да си уверен. Ако ти не вярваш в работата си, кой друг ще повярва в нея? Това е първото, някак да се въведе идеята за съмнение в графиката. Това може да е голям принос. Другото е всъщност да дадеш двете си решения на цената на едно. Получаваш голямото - ако не ти харесва, какво ще кажеш за малкото?

(Смях)

Това също е относително нова идея. Ето една серия експерименти, където задавам въпроса: трябва ли плакатът да е квадратен? Това е малка илюзия. Плакатът не е сгънат. Не е сгънат - това е снимка и е изрязана по диагонала. Същият евтин номер - в горния ляв ъгъл. А тук - един много странен плакат, просто заради употребата на изометричната перспектива в компютъра, няма да стои неподвижно в пространството. На моменти изглежда по-широк отзад, отколкото отпред, а после се измества. Ако стоиш достатъчно дълго тук, ще се отнесе от страницата в публиката. Но нямаме време.

(Смях)

А после, един експеримент - малко за природата на перспективата, където външната форма се определя от особеностите на перспективата, но формата на бутилката - която е идентична на външната форма - се вижда фронтално. Още нещо за клуба на арт директорите е Анна Рийс, хвърляща дълги сенки. Това не е плакат от Школата по визуални изкуства. 10 художници бяха поканени да участват и беше едно от онези неща, които са изключително конкурентни и не исках да съм смутен, затова работих много усърдно по това. Идеята беше - блестяща идея - да има 10 постера, разпределени из цялата система на градското метро, така че всеки път, щом се качиш на метрото, да минаваш край различен плакат, всеки от който, имаше различна представа за това що е изкуство.

Бях абсолютно заседнал в идеята "изкуство е" и се опитвах да определя какво е изкуство. А после се отказах и казах: "Е, каквото ще да е изкуство." Веднага щом казах това, открих, че в думата "каквото" (whatever) е скрита думата "шапка" (hat), а това ме доведе до неизбежното заключение. Все пак това е в списъка на дидактичните ми плакати. Намерението ми е да имам литературен съпровод, който обяснява плаката, в случай че не схващате.

(Смях)

Тук пише: "Бележка към зрителя - мислех да използвам едно мое визуално клише, човекът с бомбето на Магрит, за да изразя представата, че изкуството е мистерия, непрекъснатост и история. Убеден съм също, че в една ера на компютърна манипулация, сюрреализмът е станал банален, сянка от някогашната си самоличност. Фразата "изкуството е каквото и да е" изразява настоящата включваемост, заобикаляща правенето на изкуство - един вид представата "Не е важно какво правиш, а как го правиш".

Сянката на Магрит пада през централната част на плаката - поетично събитие, което се случва, докато човекът-сянка изолира думата "шапка", скрита в думата "каквото". Бомбето, показано на плаката, предполага как изкуството може да се дефинира като самото нещо, стойността на нещото, сянката на нещото и формата на нещото. Каквото и да е.

(Аплодисменти)

Така.

(Аплодисменти)

И онази, която не предадох, която все пак харесвам. Исках да използвам същата фраза - има някои чудесни експерименти от Бруно Мунари по писмени форми преди няколко години... вижте колко далеч може да стигнете, и все пак да сте в състояние да ги четете. Тази идея някак заседна в главата ми. Но после взех парчетата, които бях отстранил, и ги сложих най-отдолу. Разбира се, това са останките, и те са етикирани. Но онова, което всъщност се случва, е, че се чете като... "Изкуство е онова, което остава."

Благодаря.

(Аплодисменти)