Марвин Мински за здравето и човешкия ум

Ако попитате хората коя част от психологията намират за трудна и им дадете за пример мисленето или емоциите, повечето хора ще кажат: "Емоциите са ужасно трудни за разбиране. Те са невероятно сложни, нямам понятие как точно се случват. Но при мисленето всичко е ясно: Това е някакъв вид логично разсъждение. Но това не е толкова трудно."

Но възникват следните проблеми. Един от тях е: какво правим за нашето здраве? Онзи ден четох една статия, според която ръкостискането вероятно е най-разпространеният единичен причинител на заболявания на Запад. Имаше малко проучване на хората, които не се ръкостискат, което ги сравняваше с тези, които се ръкостискат и всъщност нямам представа къде са намерили тези хора, които не се ръкостискат, защото те несъмнено са се покрили някъде. И хората, които избягват да правят това, боледуват с 30% по-малко от инфекциозни болести. Или може би беше 31 и една четвърт процента. Така че, ако наистина искате да решите проблема с епидемиите, трябва да започнете с това. И откакто ми хрумна тази идея, стиснах стотици ръце. И си мисля, че единственият начин да избегна това, е да имам някаква ужасна и видима болест, и тогава няма да ми се налага да давам обяснения.

Образованието: как да подобрим образованието? Най-добрият начин е да ги накарате да разберат, че това, което им се преподава са пълни глупости. И след това, разбира се, трябва да направите нещо, за да промените това, ако искате да продължат да ви слушат. Замърсяването, недостигът на енегрия, екологията, бедността - как да създадем стабилни общества? Дълголетието. Има много проблеми, за които да се тревожим.

Според мен въпростът, който хората трябва да си зададат и който е пълно табу, е: колко хора трябва да живеят на Земята? Мисля, че трябва да бъдат около 100 милиона или може би 500 милиона. Забележете, че тогава много от тези проблеми ще изчезнат. Ако имате 100 милиона души разпръснати равномерно, то тогава ако направите боклук, ше го изхвърлите някъде, където няма да го виждате и той ще изгние. Ако пък го изхвърлите в океана, някоя риба ще се възползва от него. Въпросът е: колко хора трябва да има на планетата? Това е избор, който трябва да направим.

Повечето хора са високи около 60 инча или повече и оттук получаваме загуба на обем. Но, ако ги направите ей толкова големи, използвайки нанотехнологии, предполагам, (Смях) че можете да имате и хиляда пъти повече на брой. Това би решило проблема, но не виждам някой да се опитва да направи хората по-малки. Хубаво е да се намали населението, но много хора искат да имат деца. Има едно решение, от което ни делят може би няколко години. Знаете, че имате 46 хромозоми. Ако сте с късмет, имате 23 от всеки родител, понякога имате още една или с една по-малко, но нека да пропуснем дедите и прадедите и да отидем направо при пра-прадедите. Имате 46 души и ако им дадете скенер или друго подобно устройство и те разгледат своите хромозоми и всеки избира тази, която той или тя, няма причина да не са и от двата пола, харесва най-много. И така всяко дете ще има 46 родители и мисля, че можете да разрешите на всяка група от 46 родители да има 15 деца, те няма ли да им бъдат достатъчни? След това децата ще получават много подкрепа и грижа и съвети, световното население ще намалее много бързо и всички ще бъдат щастливи.

Животът в режим на разпределяне на времето е все още далеч в бъдещето. Има един велик роман, който Артър Кларк е написал два пъти озаглавен "Падането на нощта" и "Градът и Звездите". И двата са чудесни и почти едни и същи, с тази разлика, че в периода между двете книги се появяват компютрите. И Артър гледал тази своя стара книга и си казал: "Не, не може така. В бъдещето трябва да има компютри." Така че във втората й версия има 100 милиарда или 1 000 милиарда души на Земята, но те са архивирани на твърди дискове или флопита или какъвто носител използват в бъдещето. И вие освобождавате по милион от тях наведнъж. Излиза един човек, живее хиляда години, прави каквото прави и после идва време да се върне за милиард години, или милион, забравил съм, но точната цифра няма значение, но по едно и също време на Земята няма много хора. Имате и възможност да помислите върху себе си и спомените си и преди да се върнете в архива променяте спомените си, и променяте черти от характера си и така нататък. Сюжетът на книгата се състои в това, че няма достатъчно разнообразие, и затова хората, които са създали града, правят така, че понякога да се роди изцяло нов човек. И в романа се появява един такъв човек наречен Алвин и той казва: "Може би това не е правилният начин" и разрушава цялата система.

Не мисля, че решенията, които предложих са достатъчно добри или умни. Мисля, че големият проблем е, че не сме достатъчно умни, за да разберем кои от проблемите пред нас са достатъчно сериозни. И затова трябва да създадем супер интелигентни машини като HAL. Както си спомняте, по някое време в книгата за 2001-ва, HAL осъзнава, че вселената е прекалено голяма и грандиозна и сложна за тези наистина тъпи астронавти. Ако сравните поведението на HAL с тривиалността на хората на космическия кораб, ще схванете посланието между редовете. Какво да направим по този въпрос? Можем да се опитаме да поумнеем. Мисля, че сме доста умни сравнени с шимпанзетата, но не сме достатъчно умни, за да се справим с огромните проблеми пред нас, нито пък сме добри в абстрактната математика или в изграждането на успешни икономики, или в балансирането на света около нас. Едно нещо, което можем да направим е да живеем по-дълго. И никой не знае колко сложно ще е това, но може би ще разберем след няколко години. Има две разклонения по нашия път. Знаем, че хората живеят почти два пъти по-дълго от шимпанзетата и че никой не живее повече от 120 години поради причини, които не разбираме добре. Но много хора днес доживяват до 90 или до 100 години, освен ако не се ръкостискат прекалено често, или нещо такова. Може би ако живеехме по 200 години, щяхме да натрупаме достатъчно умения и знания, за да решим някои проблеми. Това е един от начините, по който можем да подходим. Както казах, не знаем колко трудно ще бъде това. Възможно е, след като другите бозайници живеят два пъти по-малко от шимпанзетата, ние да можем да живеем три и половина или четири пъти повече от повечето бозайници. И що се касае до приматите, ние имаме почти еднакви гени. Различаваме се от шимпанзетата според това което знаем в момента, което е доста малко - по около стотина гена.

Спорен мен преброителите на гените все още не знаят какво вършат. Правете, струвайте, но не четете нищо за генетиката, публикувано, докато сте живи. (Смях) Тези трудове много бързо губят валидност, същото се отнася и за науките за мозъка. И може би ако променим само 4 или 5 гена, ще можем да живеем 200 години. Или може да са само още 30-40, но едва ли ще са няколко стотици. Това е въпрос, който ще бъде дискутиран от обществото и от много етици - етикът е човек, който ще намери нещо лошо във всичко, което сте замислили. (Смях) Много е трудно да намерите етик, който ще ви каже, че дадена промяна е добре да се извърши, защото, ще каже той: "Ами последствията?" А, естествено, ние не сме отговорни за последствията от това, което вършим сега, нали? Като, например, всички тези критики срещу клонирането. Двама случайни хора могат да се съвокуплят и да имат дете и ако не са имали късмет с гените си, детето им вероятно няма да се различава от средностатистическото. Което според стандартите на шимпанзетата, си е много добре.

Ако получим дълголетие, тогава ще се изправим пред проблема с нарастването на населението. Защото ако хората живеят по 200 или 1 000 години, не можем да им позволим да имат дете повече от веднъж на 200 или 1000 години. В резултат на това, няма да имаме работна сила. Лори Гарет, а и много други, подчертават, че ако едно общество няма хора в трудоспособна възраст, то много е загазило. И нещата ще стават по-зле, защото няма да има кой да обучава децата или да се грижи за старите хора. Когато говоря за дълъг живот, разбира се, не искам на 200 години да изглеждаме така, както си представяме, че бихме изглеждали - като мъртъвци.

Има около 400 различни части в нашия мозък, които имат различни функции. Никой не знае как точно работят повечето от тях, но знаем, че там има много различни неща. И те не винаги работят в синхрон. Харесва ми теорията на Фройд, че повечето се взаимно се изключват. И ако си се представите като един град със стотици ресурси, тогава, ако, например, се изплашите, вие ще пренебрегнете вашите дългосрочни цели, но ще се фокусирате върху това как да постигнете една определена цел. Ще изхвърлите всичко останало. Ще се превърнете в мономаниак - единственото, което ще ви интересува е как да не паднете от тази платформа. А когато сте гладен, храната започва да ви привлича и т.н. Според мен емоциите са силно еволюирали под-групи на вашите възможности. Емоцията не е нещо прибавено към мисълта. Емоционалното състояние е това, с което оставате, ако изключите 100 или 200 от нормално наличните ви ресурси.

И затова разглеждането на емоциите като противоположност, като нещо по-нисшо от мисленето е много продуктивно. И се надявам през следващите няколко години да демонстрирам, че това ще доведе до умни машини. По-добре да пропусна следващата част, описваща в детайли как можем да направим тези умни машини. (Смях) Основната идея е, че една наистина умна машина ще разбере, когато пред вас стои определен проблем. Че това е проблем от този-и-този вид и следователно съществува определен начин на мислене, който ще реши този проблем. Мисля, че бъдещият основен проблем на психологията ще бъде да класифицира видовете проблеми, ситуации и препятствия и да класифицира наличните и възможните начини, по които да се мисли за тях и по които да ги свързваме. Ситуацията е като с кучето на Павлов - изгубихме първите сто години от науката психология с наистина тривиални теории, в които се питаме как хората се научават как да реагират на определена ситуация. Мисля, че след като преминем през всички нива, включително и проектирането на една сложна и объркана система с хиляди части, ние пак ще се върнем до централния проблем на психологията. Не трябва да се питаме какви са видовете ситуации, а какви са видовете проблеми и какви са видовете стратегии, как ги научаваме, как ги свързваме, как един изобретателен човек може да измисли нов начин на мислене, използвайки наличните ресурси и т.н.

Мисля, че през следващите 20 години, ако успеем да загърбим традиционните подходи към изкуствения интелект като невронните мрежи или генетичните алгоритми и базирани на правила системи и погледнем малко по-високо и се запитаме, можем ли да направим система, която да ги използва всичките тези неща за точния вид проблем? Някои проблеми се решават добре с невронни мрежи, при други тези мрежи са безнадеждни. Генетичните алгоритми вършат страхотна работа за някои проблеми; и мисля, че знам с кои се справят много зле, но няма да ви кажа. (Смях)

Благодаря ви. (Аплодисменти)