Марк Пачтър: Изкуството на интервюто

Националната портретна галерия е мястото, посветено на представяне на живота на велики американци, изумителни хора. Това е предназначението й. Използваме портретите като начин за запазване на тези животи, но това е всичко. Затова днес няма да говоря за рисувания портрет. Ще говоря за една програма, която започнах там, която от моя гледна точка, е най-големият ми повод за гордост.

Започнах да се безпокоя заради факта, че вече на много хора не се рисуват портрети, а те са изумителни хора и искаме да ги предадем на бъдещите поколения. А как да го направим? Така ми хрумна идеята за серия живи автопортрети. Идеята на серията живи автопортрети по същество беше да сложа четка в ръката на удивителни хора, които да идват, а аз да ги интервюирам.

И така, онова, което ще направя, е не толкова да ви дам най-големите хитове от тази програма, колкото да ви дам цялостна представа за това как се срещаш с хора в този тип ситуация, какво се опитваш да откриеш за тях, кога хората го предоставят, кога не и защо.

Имах две предварителни условия. Едното беше да са американци. Просто защото Националната портретна галерия по природа е създадена с поглед към американския живот. Това беше лесно, но после взех решението, може би произволно, че трябва да са хора на определена възраст, която в момента, когато създадох програмата, изглеждаше наистина голяма. Шейсет, седемдесет, осемдесет и деветдесет. По очевидни причини, това не ми изглежда вече чак такава старост.

А защо го направих? Е, първо, ние сме обсебена от младостта култура. И реших, че всъщност имаме нужда от програма за възрастни хора, при която просто сядаме в краката на поразителни хора и ги слушаме да говорят. Но втората част от това - и колкото повече остарявам, толкова повече се убеждавам, че това е истина. Удивително е какво казват хората, когато знаят как се е обърнала историята. Това е единственото предимство, което имат по-старите хора. Е, имат и други малки предимства, а имат също и някои неблагоприятни неща, но единственото, което имат те или ние е, че сме стигнали момента в живота, когато знаем как се е обърнала историята. Затова после можем да се върнем в живота си, ако имаме интервюиращ, който получава това, и да започнем да разсъждаваме как сме стигнали дотам. Всички онези случайности, които в крайна сметка са създали живия разказ, който сме наследили.

Така че си помислих - е, добре, какво ще е нужно, за да сработи това? Има много видове интервюта. Познаваме ги. Има журналистически интервюта, които са очакваният разпит. Това среща известна съпротива и потайност от страна на интервюирания. После идва интервюто на знаменитости, където е по-важно кой задава въпроса, отколкото кой отгваря. Твоа е Барбара Уолтърс и други такива, и на нас ни харесва. Това е Фрост-Никсън, където Фрост изглежда толкова важен, колкото и Никсън при този процес. Съвсем разбираемо.

Но аз исках различни интервюта. Исках да бъда, както по-късно мислих за това, съчувстващ, което ще рече да усещам какво искат да кажат и да бъда агент на тяхното саморазкритие. Между другото, това винаги се правеше открито. Не беше програма за устна история. Ставаше дума за 300 души, седнали в краката на този индивид, а аз бях четката за неговия автопортрет.

Оказа се, че съм доста добър в това. Не знаех, като се захващах с него. Единствената причина наистина да знам това е заради едно интервю, което направих със сенатор Уилям Фулбрайт, шест месеца след като беше получил удар. Никога не се беше появявал в обществото след това. Не е било унищожителен удар, но беше повлиял на говора му и така нататък. Помислих си, че си струва да опитаме, той реши, че си струва да опитаме, и така се качихме на сцената и говорихме един час за живота му, а след това една жена се втурна към мен, практически така беше, и попита: "Къде сте учили за лекар?"

А аз отвърнах: "Нямам никакво медицинско обучение. Никога не съм твърдял това."

А тя продължи: "Е, случваше се нещо много странно. Когато той започваше изречение, особено в началните части на интервюто, и замълчаваше, вие му давахте думата, моста, за да стигне до края на изречението, и към края му той сам изговаряше цели изречения." Не знам какво е станало, но явно съм бил изцяло част от процеса на изваждане на това навън.

Така че си помислих - добре, имам съчувствие, а съчувствието, във всеки случай, е жизненоважно за този вид интервю. Но тогава започнах да мисля за други неща. Кой прави прекрасно интервю в този контекст? Нямаше нищо общо с техния интелект, качеството на интелекта им. Някои от тях бяха изключително блестящи, а някои от тях бяха, разбирате ли, обикновени хора, които никога не биха твърдели, че са интелектуалци, но за мен това никога не е било основното. Ставаше дума за енергията им. Точно енергията създава изключителни интервюта и изключителни животи. Убеден съм в това. И тя няма нищо общо с енергията на това да си млад. Това бяха над 90-годишни хора.

Всъщност първият човек, когото интервюирах, беше Джордж Абът, който беше 97-годишен, а Абът бе изпълнен с жизнената сила... предполагам, че по този начин мисля за нея - изпълнен с нея. И така, той изпълни залата и имахме изключителен разговор. Предполагаше се, че интервюто с него ще е най-трудното, което някой е правил, защото беше прочут с мълчанието си, с това, че никога не казва каквото и да било освен може би една-две думи. А всъщност той в крайна сметка наистина се отвори - между другото, неговата енергия е доказана по други начини. Той впоследствие се ожени отново на 102 години, така че, разбирате ли, имаше много от жизнената сила в себе си.

Но след интервюто получих едно обаждане, от много дрезгав женски глас - не знаех на кого е, който попита: "Вие ли сте накарали Джордж Абът да проговори?"

А аз отвърнах: "Да. Очевидно съм."

А тя каза: "Аз съм стара негова приятелка, Морийн Стейпълтън, така и не успях да го направя." А после ме накара да й пусна записа и да докажа, че Джордж Абът наистина можел да говори.

Така че, разбирате ли - искате енергия, искате жизнената сила, но наистина искате и да мислят, че имат история, която си струва да споделят. Най-лошите интервюта, които може да проведете, са с хора, които са скромни. Никога, за нищо на света не се качвайте на сцена с някого, който е скромен, защото всички тези хора са се събрали да го слушат, а той сяда там и казва: "О, глупости, стана случайно." Никога не се случва нищо, което да оправдае хората, отделящи часове от деня, за да бъдат с тях.

Най-лошото интервю, което някога съм правил: Уилям Л. Ширър. Журналистът, който направи "Възход и упадък на Третия райх". Този човек се е срещал с Хитлер и Ганди в рамките на шест месеца, и всеки път, когато го питах за това, казваше: "О, просто случайно се оказах там. Не е толкова важно." Както и да е. Ужасно. Никога не бих се съгласил да интервюирам скромен човек. Трябва да мислят, че са направили нещо и искат да го споделят с теб.

Но накрая се свежда до това как преминаваш всички бариери, които имаме. Всички ние сме публични и частни същества, и ако всичко, което ще получиш от интервюирания, е обществената му самоличност, в това няма смисъл. Тя е препрограмирана. Тя е инфомерсиална, а всички имаме инфомерсиали за живота си. Знаем великите изрази, знаем великите моменти, знаем какво няма да споделим, а смисълът на това не беше да смущавам когото и да било. Това не беше... а някои от вас ще си спомнят старите интервюта на Майк Уолас - груби, агресивни и така нататък. Те имат своето място.

Опитвах се да ги насоча натам да кажат онова, което вероятно искаха да кажат, за да се измъкнат от своя пашкул на обществената личност, а колкото по-публични са били, толкова по-укрепено бе това лице, това външно лице. Нека ви разкажа наведнъж за най-лошия момент и за най-добрия момент, които се случиха в тази серия интервюта. Всичко е свързано с онази черупка, която имаме повечето от нас, и особено някои хора.

Има една изключителна жена на име Клеър Буут Люс. Ще бъде поколенчески определящо това дали името й означава много за вас. Тя е направила толкова много. Била е драматург. Написала е една изключителна пиеса, озаглавена "Жените". Била е член на конгреса, когато не е имало много жени в конгреса. Била е редактор на "Венити Феър", една от великите феноменални жени на своето време. И случайно аз я наричам дясната Елинър Рузвелт. Тя е била някак обожавана от десните, както Елинър Рузвелт от левите. И всъщност, когато направихме интервюто, направих живия автопортрет с нея, там имаше трима бивши директори на ЦРУ, по същество седнали в краката й, просто наслаждавайки се на присъствието й.

И си помислих - това ще бъде фасулска работа, защото винаги провеждам предварителни разговори с тези хора само за може би 10 или 15 минути. Никога не говорим преди това, защото, ако говориш предварително, не се получава на сцената. И така, с нея имахме прекрасен разговор.

Бяхме на сцената, и тогава... беше поразително, между другото. Всичко беше част от имиджа на Клеър Буут Люс. Беше облечена в прекрасна вечерна рокля. Беше почти 80-годишна в деня на интервюто, ето ни там с нея и аз просто пристъпих към въпросите. А тя ми правеше обструкции. Беше невероятно. Каквото и да я попитах, тя се обръщаше, отпращаше и по същество бях там горе - всички вие в света "модерирай-за-пълно-забавление" знаете какво е да умираш на сцена. А аз умирах. Тя не ми даваше абсолютно нищо.

И започнах да се чудя какво става, а мислиш, докато говориш, и по същество мислех, че съм го схванал. Когато бяхме сами, аз бях нейната публика. А сега съм неин конкурент пред публиката. Това е проблемът тук и тя се бори с мен за това. И така, щом й зададох въпрос - не знаех как да се измъкна от това - зададох й въпрос за дните й като драматург, и отново, характерно, вместо да каже - "О, да, бях драматург, и дрън-дрън-дрън", тя каза: "о, драматург. Всеки знае, че съм била драматург. Повечето хора мислят, че съм била актриса. Никога не съм била актриса. Но не бях я питал за това, а после тя пророни сълза и каза: "Е, добре - имаше един случай, когато бях актриса. Беше с благотворителна цел в Кънектикът, когато бях член на конгреса, и се качих там горе..." - тя продължаваше: "И тогава се качих на сцената."

После се обърна към мен и попита: "А знаете ли какво направиха тези млади актьори? Засенчиха ме." И попита: "Знаете ли какво е това?", просто вехнейки в презрението си.

А аз отвърнах: "Уча се."

(Смях)

Тя ме погледна и беше като успешната канадска борба, а после, след това, представи изключително свидетелство за това какъв наистина е бил животът й.

Трябва да приключа с това. Това е лептата ми за Клеър Буут Люс. Отново, забележителна личност. Не съм политически привлечен към нея, но чрез жизнената й сила съм привлечен към нея. А начинът, по който е починала - към края е имала мозъчен тумор. Това вероятно е ужасен начин да умреш, както може да си представите, и много малко от нас бяха поканени на официална вечеря.

Тя изпитваше ужасни болки. Всички знаехме това. Остана в стаята си. Всички дойдоха. Икономът раздаваше сандвичи. Обичайните неща. После, в един момент, вратата се отвори и тя влезе, съвършено облечена, напълно спокойна. Обществената личност, красотата, интелектът, тя се разходи наоколо и поговори с всеки човек там, а после се върна в стаята си и никой не я видя повече. Тя искаше контрола над последния си момент, и го направи по изумителен начин.

Има и други начини, по които да накараш някого да се разкрие, а това е само кратка отпратка. Не беше канадска борба, но беше малко изненадващо за участващото лице. Интервюирах Стив Мартин. Не беше чак толкова отдавна. Седяхме там и почти в началото на интервюто се обърнах към него и казах: "Стив", или "Г-н Мартин", казват, че всички комедианти са имали нещастно детство. Вашето нещастно ли беше?"

Той ме погледна, като че искаше да каже: "Така ли ще започнете това, още отначало?" А после се обърна към мен доста хитро и каза: "А вашето детство какво беше?"

А аз отвърнах - всичко това е канадска борба, но с привързаност - и казах: "Баща ми беше любящ и подкрепящ, затова аз не съм смешен.

(Смях)

А той ме погледна, и после чухме голямата тъжна история. Баща му е бил кучи син, и всъщност той беше още един комик с нещастно детство, но тогава стартирахме със страшна скорост. И така, въпросът е: Кой е ключът, който ще позволи това да се случи?

Това са въпроси тип "канадска борба", но искам да ви разкажа за въпроси, които са свързани повече със съчувствие и които всъщност, много често, са въпросите, които всъщност хората са чакали цял живот да им зададат. Само ще ви дам два примера за това, заради времевите ограничения.

Единият беше интервю, което направих с един от великите американски биографи. Отново, някои от вас ще го знаят, а повечето от вас - не - Дюма Малоун. Той е написал петтомна биография на Томас Джеферсън, фактически е прекарал целия си живот с Томас Джеферсън, и между другото в един момент го попитах: "Иска ли ви се да се бяхте срещнали с него?"

А той отвърна: "Е, разбира се, но всъщност аз го познавам повече от който и да било, който някога се е срещал с него, защото съм могъл да прочета всичките му писма." И така, той беше много доволен от типа връзка, който са имали в продължение на 50 години.

Зададох му един въпрос. Попитах: "Джеферсън разочаровал ли ви е някога?"

И ето го този човек, отдал целия си живот на това да разкрие Джеферсън и да се свърже с него - той каза: "Е..." - ще направя лоша имитация на южен акцент. Дюма Малоун беше роден в Мисисипи. Но той каза: "Е, боя се, че да." И продължи: "Знаете ли, чел съм всичко, и понякога г-н Джеферсън поприглажда малко истината."

Той казваше по същество, че става дума за човек, който е лъгал повече, отколкото му се е искало, защото бе виждал писмата. Той продължи: "Но аз разбирам това." Каза: "Ние, южняците, наистина обичаме гладки повърхности, затова има случаи, когато просто не е искал конфронтацията".

После каза: "А Джон Адамс е бил прекалено честен." И започна да говори за това, а по-късно ме покани в къщата си, и се запознах с жена му, която беше от Масачузетс - той и тя имаха точно същата връзка като тази на Томас Джеферсън и Джон Адамс. Тя беше дразнещ жител на Нова Англия, а той бе толкова изтънчен.

Но всъщност най-важният въпрос, който някога съм задавал - а повечето пъти, когато говоря за това, хората някак затаяват дъх при моето безочие или жестокост, но ви уверявам, че това беше правилният въпрос. Зададох го на Агнес де Мил. Агнес де Мил е един от великите хореографи в нашата история. Тя основно е създала танците в "Оклахома", преобразявайки американския театър. Изумителна жена.

По времето, когато й предложих това... между другото, бих й предложил; тя беше изключителна... но й предложих да дойде. Тя каза: "Елате в моя апартамент." Живееше в Ню Йорк. "Елате в моя апартамент и ще говорим през онези 15 минути, а после ще решим дали да продължим."

И така, появих се в този тъмен, разхвърлян нюйоркски апартамент, тя ме извика, беше в леглото. Знаех, че е получила удар, а това е било около 10 години по-рано. И така, тя прекарваше почти целия си живот в леглото, но - говоря за жизнената сила - косата й стоеше накриво. Нямаше намерение да се гласи по този случай.

И седеше там, заобиколена от книги, а най-интересното й притежание според нея в онзи момент беше завещанието й, поставено до нея. Не беше нещастна заради това. Беше примирена. Каза: "Държа това завещание до леглото си, за да помня смъртта, и го променям постоянно, просто защото искам." Харесваше й изгледът за смърт, колкото й бе харесвал животът. Реших - това е някой, когото трябва да включа в тези серии.

Тя се съгласи. Дойде. Разбира се, беше в инвалиден стол. Половината й тяло беше пострадало от удара, другата половина - не. Разбира се, беше нагласена за случая, но това беше жена, силно измъчваща се физически. Водихме разговор, а после й зададох този немислим въпрос. Попитах я: "Беше ли проблем за вас през живота ви, че не сте била красива?"

А публиката просто - разбирате ли, те винаги са на страната на интервюирания и възприеха това като един вид нападение, но това беше въпросът, който тя цял живот беше искала някой да й зададе. Започна да говори за детството си, когато е била красива, и буквално се обърна - ето я, в това разбито тяло - обърна се към публиката и се описа като хубавата госпожица с червена коса, леки стъпки и така нататък, а после каза: "И тогава ме удари пубертетът."

Започна да говори за неща, които са се случили с нейното тяло и с лицето й и как вече не можела да разчита на красотата си, а семейството й тогава се отнасяло с нея като грозната сестра на красавицата, на която се давали всички уроци по балет. А тя трябвало да ходи, само за да прави компания на сестра си, и при този процес взела ред решения. Първото било, че танцът, макар и да не бил предложен на нея, бил нейният живот. И второ - по-добре било, макар и да се занимавала с танци известно време, да е хореографка, защото тогава външният й вид нямал значение. Но била много развълнувана да получи това като истински, истински факт в живота си.

Беше изумителна привилегия да направя тези серии. Имаше други такива моменти, много малко моменти на тишина. Ключово беше съчувствието, защото всеки през живота си всъщност чака хората да му зададат въпрос, за да може да каже истината за това кой е той и как е станал онова, което е, и ви предавам това, дори ако не вземате интервюта. Просто бъдете такива с приятелите си и особено с по-възрастните членове от семейстото си.

Много ви благодаря.