Маира Калман, жената илюстрация

Това, което винаги си мисля, е за какво е тази сесия, наречена простота. И бих казала, че това е да си наивен, но в най-добрия смисъл на думата. Опитвам се да разбера две много прости неща: как да живея и как да умра. Точка. Това е всичко, което се опитвам да правя по цял ден. И също така се опитвам да хапвам. И също така се карам на децата си и върша всички други нормални неща, които те държат стъпил на земята.

И така, имах късмета да се родя дете-мечтател. По-голямата ми сестра тормозеше родителите ми и те тормозеха нея. А аз имах късмет, че ме пренебрегваха напълно, което всъщност е страхотно. Така че имах възможност да градя пътя си в живота чрез моите мечти. И накрая мечтите ме доведоха до Университета Ню Йорк в много хубаво време - през 1967, където се запознах с мъж, който се опитваше да вдигне във въздуха сградата на математическия факултет. А аз пишех ужасна поезия и му плетях пуловери. Феминистките ни мразеха и всичко беше в окаяно състояние, от началото до края. Но аз продължих да пиша лоша поезия, а той не взриви сградата на математическия факултет, но отиде в Куба. Обаче аз му дадох пари за това, тъй като аз бях от Ривърдейл и имах повече пари от него. (смях) И това беше добре за каузата. След това той се върна и се случиха разни неща. Аз реших, че наистина мразя поезията си, че е ужасна, ужасна и преднамерена. Аз, обаче, реших, че исках да разказвам, все още исках да разказвам моите истории. Така реших, че ще рисувам. Не може да е толкова трудно. Така започнах, станах илюстратор в списание от, нали знаете, чисто невежество.

Основахме студиото - всъщност, Тибор основа студиото, наречено М и Компания. Мотото на М и Компания беше "Нищо не знаем, но какво от това, пак ще го направим." Всъщност, по-добре е да не знаеш нищо, защото ако знаеш твърде много, това те ограничава. Мотото на студиото беше: няма граници, не се страхуваме. И моята работа по цял ден (оказах се с най-страхотната работа на Земята) беше да мечтая и да измислям абсурдни идеи. За щастие, бяхме повече хора, бяхме екип, колектив, не бях единствената, която измисля щури идеи. Важното обаче беше, че аз бях самата себе си - мечтател. И така някои от работите - М и ко имаше дълга история и, естествено, искахме и да печелим и така решихме да правим серии продукти. Някои от часовниците, които се опитваха да бъдат красиви и забавни. Може би не се опитваха, надявам се да са го постигнали. Да говориш за съдържанието, да се разграничиш от очакванията, да залагаш на хумора и изненадата, елегантността и човечността в работата си, беше наистина важно за нас. Дизайнът по това време беше много развит, много безличен, а ние искахме да кажем, че съдържанието е важно, не опаковката. Наистина трябва да сте журналисти, трябва да сте откриватели, най-важно е да използвате въображението си.

Добрата новина е, че имам куче и (не знам дали вярвате в късмета, аз не знам въобще в какво вярвам, много сложен въпрос), но знам, че преди да изляза, извивам опашката му седем пъти. Така че всеки път, когато види куфар вкъщи, понеже всички винаги пътуват, всички извиват опашката на това чудесно куче, а то бяга в другата стая. Аз умея да правя прехода от това да работя за деца и от работата за възрастни към работата за деца и обратно, защото бих могла да кажа, че съм незряла и донякъде е вярно. Не успях съвсем да... Мога да ви кажа, че не разбрах (не се гордея с това, но не разбрах), да кажем, 95% от речите на тази конференция. Но си водех красиви записки под формата на рисунки и имам страхотен лук от речта на Мъри Гел-ман. И цяла страница красиви драскулки от речта на Джонатан Удъм. Така че добрите неща се получават от неразбиране, (смях) което ще нарисувам и след това ще стане част от творчеството ми. И така аз съм отворена към възможността да не зная и да открия нещо ново.

Да пишеш за деца, изглежда просто. И наистина е. Обикновено трябва да събереш историята на 32 страници. Това, което трябва да направиш, е да съкратиш до същественото, което искаш да кажеш. И, надявам се, не говорите със снизхождение към децата и не говорите по начин, който, нали знаете, не бихте издържали да прочетете още веднъж. Така че, надявам се, пиша книги, които са интересни за децата и възрастните. Картината отразява... Не мисля по различен начин за децата и за възрастните. Опитвам се да използвам същото въображение, същите хрумвания, същата любов към езика. И така, имам много красиви приятели.

Това е Андрю Гац, който влезе през вратата и аз му казах: "Седни тук". Аз снимам много. Столът на Бертоя на заден фон ми е любимият стол. Трябва да вкарам всички неща, които обичам. Надявам се, че диалогът между възрастни и деца ще се получи на много нива и също така се надявам да се развият много различни настроения. Тези книги са наистина дневник на моя живот. Никога не... Не обичам сюжетите. Не знам какво означава сюжет. Не понасям нещата, които започват в началото, нали знаете, начало, среда и край. Това наистина ме плаши, защото животът ми е твърде случаен и твърде объркан и така ми харесва.

Но както и да е, бях, бяхме във Венеция, а това е нашата стая, и аз сънувах, че нося тази фантастична зелена рокля и гледах през прозореца, и беше наистина красиво. И така успях да въплътя това в тази история, която е азбука и се надявам да продължи да се развива. Буквата В има други неща. Имах също така щастието да се запозная с мъжа, който седи на леглото, въпреки че тук му дадох коса, а той в действителност няма коса - е, има малко коса... имал е коса. И с него успях да реализирам един наистина фантастичен проект. Работя за Ню Йоркър и правя корици и тогава се случи 11 септември и нали знаете, за нас беше абсолютният край на света такъв, какъвто го познавахме.

Рик и аз бяхме на път за едно парти в Бронкс и някой каза "Бронксистан", някой каза "Фариристан" и така ни хрумна идеята за тази корица на Ню Йоркър, която можахме да... не знаехме какво правим, не се опитвахме да бъдем забавни, не се опитвахме да... всъщност, не е вярно, опитвахме се да бъдем забавни. Надявахме се да стане забавно, но не знаехме, че ще е корица и не знаехме, че този образ, в момента, когато се роди, ще бъде нещо толкова прекрасно за толкова много хора. И наистина стана - не знам, това беше един от онези моменти, когато хората започнаха да се смеят на това, което се случваше. И от Фатушис до Таксистан, за Фаштункс, Ботоксия, Пашмина, Клинтунезия... Можехме да се забавляваме с този напълно чужд град... Кои са... Какво се случва тук? Кои са тези хора? Какви са тези племена? А Дейвид Ремник, който наистина много хареса проекта, имаше само един проблем: не харесваше Ал Цхаймер, защото смяташе, че ще е обидно за хората с Ал Цхаймер. Но тогава му казахме: "Дейвид, кой ще разбере? Те няма да разберат." (смях) Така че това остана и беше, беше много хубаво. В хода на моя живот никога не знам какво ще се случи и това е хубавата част.

Бяхме на Кейп Код, място, което очевидно, много вдъхновява, и си купих тази книга "Елементите на стила" от една разпродажба, и не я... никога не я използвах в училище, защото бях прекалено заета с писане на стихотворения и повтаряне на изпити, и не знам какво още, висене по кафенетата. Но я взех и започнах да я чета и си казах: "Тази книга е страхотна!" Казах си... всъщност хората трябва да разберат за тази книга. (смях) Така реших, че й трябва малко... трябва й разкрасяване, няколко илюстрации. И се обадих на, нали знаете, убедих Уайт Истейт, истинска кръстоска между полски евреин и протестант, отивам и им казвам: "Искам да направя нещо с тази книга." И те казаха "Да" и ме оставиха напълно сама, което беше нещо страхотно, невероятно! Взех примерите, които ми дадоха, и просто направих 56 илюстрации. Това е... не знам дали можете да го прочетете: "Е, Сюзан, в хубава каша си се забъркала." А когато се занимавате с граматика, която е невероятно суха материя, Е. Б. Уайт е писал толкова красиво, необичайно... и всъщност Стрънк... и тогава стигаш до правилата, и имам много въпроси, свързани с граматиката: "Имаш ли нещо против да те попитам нещо? Имаш ли нещо против моя въпрос?" "Бих, бих могъл, би трябвало или бих, би трябвало, бих могъл" "Бих" е любовникът на Коко Шанел, "Би трябвало" е Едит Ситуел, а "Бих могъл" е тема за Аугуст Зандер. И "Той забеляза голямо петно в средата на килима." (смях)

Има едно типично за британците омаловажаване, една сцена на загадъчно убийство, която наистина много харесвам. И тогава: "Когато си неясен, бъди ясен! Говори по начин, който можем да разберем." Е. Б. Уайт ни е написал някои правила, които или ще ви парализират и ще ви накарат да го намразите за цял живот, или пък ще ги пренебрегнете, както правя аз, или може, и аз не знам какво, да изядете един сандвич. Докато рисувах, започнах да пея, понеже наистина обожавам да пея и мисля, че музиката е най-висшата форма на изкуство. Наех един чудесен композитор, Нико Мюли, който написа девет песни, като използва текста, и направихме фантастично представление една вечер. Той пишеше музика и за аматьори, и за професионалисти. Аз свирех на пеещата чаена чаша и пружинка слинки в главната читалня на Нюйоркската обществена библиотека, където се предполага, че трябва да си много, много тих. Получи се феноменално добро събитие, което се надявам да повторим.

Кой знае? Ню Йорк Таймс Селект, страницата за независими автори, ме помолиха да водя колона и ми казаха, че мога да правя каквото си искам. И така веднъж месечно водя колона, наречена Принципите на несигурността, която... не знам кой е Хайзенберг, но знам, че мога спокойно да... Това са принципите на несигурността. Ще ви прочета бързо и сигурно ще редактирам текста, защото не ми остана много време, няколко от статиите ми. И беше... беше толкова забавно, понеже казах: "Ами колко място имам?" А те отговориха: "Ами, нали знаете, това е интернет." И аз: "Да, но колко място имам?" А те: "Неограничено. Неограничено." И така. Първия път бях много плаха. Сега ще започна: "Как мога да ти кажа всичко, което е в сърцето ми? Не мога да започна. Достатъчно. Не. Да започнем със злочестата птица додо." И говоря за додо и как додо изчезнала, а после говоря за Спиноза. "Когато последната птица додо изчезнала, Спиноза търсел разумно обяснение за всичко, наречено евдемония. И издъхнал с любимите си хора около него и знам, че последно е ял пилешка супа." Знам го със сигурност. И тогава умрял. Нямало повече Спиноза. Изчезнал.

И тогава нямаме препариран Спиноза, но имаме препарирано куче на Павлов. Видях го в Музея на хигиената в Санкт Петербург в Русия. Ето го, с ужасната електрическа кутия на хълбока в това фантастично разнебитено място. Мисля, че е бил един много, много черен ден, когато болшевиките пристигнали. Може би добре са се посмяли помежду си, но Сталин е бил параноик, по-голям дори от баща ми. (смях) Не знаете какво е. "И решил, че най-добрите му хора трябва да изчезнат." Мисля, че това си го измислх, което е хубаво. Това е само таблица, просто малка таблица, защото иначе щеше да продължи безкрай, ако се включат всички хора, които е убил. Застрелян, ударен по главата, захвърлен. "Семейството на Набоков напуснало Русия. Как би могъл малкият Набоков, докато седи невинно и елегантно на червен стол и разгръща книга и пеперуди, да си представи такава промяна, такава загуба." Искам да ви кажа, че това е карта.

"Семейството на моята красива майка също избягало от Русия, твърде много погроми. Като напуснали къщурката, боровинковите гори, гъските и река Случ, отишли в Палестина, а след това в Америка." Майка ми нарисува тази карта на САЩ за мен, а това тук е моята ДНК, защото човекът, с когото израснах, нямаше никакво отношение към фактите. Всъщност фактите бяха прогонвани от вкъщи. И така, ако видите този Тексас - нали знаете, Тексас и Калифорния са под Канада, а тази Южна Каролина е върху Северна Каролина, това е домът, в който израснах. Така че е цяло чудо, че днес съм тук. Всъщност не е, чудесно е, че съм тук. И тогава тя каза Тел Авив и Ленин, града, от който са те и съжалявам, останалото е неизвестно. Благодаря. Но в нейния речник "съжалявам, останалото е неизвестно" означава "съжалявам, останалото е неизвестно, върви по дяволите", защото изобщо не я интересуваше. (смях)

Невъзможността на февруари е, че февруари е наистина най-отвратителният месец в Ню Йорк и образите изразяват според мен тези наистина ужасни неща - е, не чак толкова ужасни. Получих колет по пощата, опакован във вестник. На вестника се виждаше снимката на умрял мъж. Аз си казах: "Надявам се да не е умрял наистина, а просто да е полегнал на снега да се разхлади. Но заглавието твърди, че е умрял." И в действителност той беше умрял, мисля, че беше мъртъв, макар че не знам, може и да не е. "А тази жена се е превила от мъка, не по мъжа, а заради всички тъжни неща. Това често се случва през февруари." Има нещо утешително. Мъжът е ядосан, защото някой е разхвърлял лук по стълбището. Мисля, че лукът е основна тема тук. Той казва: "Не е възможно да не излъжеш." Февруари е и е невъзможно да не излъжеш." И аз наистина често се чудя колко истина всъщност казваме? Какво всъщност - коя история разказваме? Как знаем кога сме себе си? Как всъщност сме сигурни, че изреченията, които изричаме, са истински истории, истински изречения? Или са фалшиви изречения, които мислим, че трябва да кажем?

Бързо ще ви покажа това. Един цитат от Бертран Ръсел: "Всичките усилия през вековете, цялата преданост, цялото вдъхновение, всичкият човешки гений, ослепителен като слънчев ден, са обречени на изчезване. И така, приятели, ако това е вярно, ако наистина е вярно, тогава какъв е смисълът?" Сложен въпрос. Знаете ли, разговарям с приятелите си и гледам пиеси, в които пеят руски песни... Господи, знаете ли какво? Може ли да... не, нямаме време. Записах леля ми, записах леля ми как пее руска песен от... Може ли да я чуем за секунда? Имате ли я? (музика) Записах леля ми. Тя плуваше всеки ден в океана всеки ден, докато стана на около 85 години. В тази песен се пее как всички са нещастни, защото, нали знаете, ние сме от Русия. (смях)

Ходих на гости на Кити Карлайл Харт, на 96 години е и когато й занесох един екземпляр от "Елементите на стила", каза, че ще я пази. И аз казах "О!", а тя разказваше за Мос Харт, а аз казах, че когато се запознах с него, знаех, че е той. Тя каза: "Знаех, че това е той." (смях) Така че аз трябваше да съм тази, която пази книгата, но беше наистина прекрасен момент. А тя ходеше с Джорд Гершуин, така че, нали знаете, изчезвай. Гершуин починал на 38 годишна възраст. Погребан е в същото гробище като мъжа ми. Не искам сега да говоря за това. Всъщност искам да говоря. Черешката на тази гробищна торта е мавзолеят на семейство Барисини. Мисля, че сем. Барисини могат да отворят магазин и да продават шоколад там. (смях) А аз бих искала да го управлявам. Ходих на гости на Луиз Буржоа, която също работи още, загледах се в мивката й, която е наистина невероятна, и си тръгнах. После правя снимки и рисувам диван на улицата. Това е жена, която живее на нашата улица, Лолита. След това си тръгвам и пия чай. После леля ми Франсис умря и преди да почине, се опита да плати със захарин за сандвича си. (смях) Чудя се какъв е смисълът и после разбирам. Виждам как Хай Майровиц, бащата на Рик Майровиц от Бронкс, който се занимава с химическо чистене, печели състезанието за двойници на Чарли Чаплин през 1931. Това е Хай. Гледам красива фруктиера и също така гледам рокля, която уших за приятели. И си казвам: "Ich habe genug", което е кантата от Бах, за която навремето си мислех, че означава: "Достатъчно, не мога повече. Стига толкова.", но бях сбъркала. Означава: "Имам достатъчно." И това е напълно вярно. Жива съм, край на дискусията. Благодаря ви. (ръкопляскане)