Магнус Ларсон: Превръщане на дюните в архитектура

Малко е странно да бъда на конференция, посветена на невижданите неща, и да представям предложението си за построяване на стена, дълга 6000 километра през целия африкански континент. Приблизително с размера на Великата китайска стена, това едва ли ще е невидима структура. И все пак е направена от части, които са невидими, или почти невидими за невъоръженото око, бактерии и песъчинки.

Като архитекти ни обучават да разрешаваме проблеми. Но аз всъщност не вярвам в архитектурните проблеми; вярвам само във възможностите. Поради което ще ви покажа една заплаха и един архитектурен отговор. Заплахата е превръщане на земята в пустиня. Моят отговор е стена от пясъчник, изградена от бактерии и втвърден пясък, простираща се през пустинята.

Пясъкът е магически материал на прекрасни противоречия. Той е прост и сложен. Той е мирен и насилствен. Винаги е един и същ, никога не е същият, безкрайно очарователен. Един милиард песъчинки се образуват в света всяка секунда. Това е цикличен процес. С умирането на скалите и планините, се раждат песъчинки. Някои от тези песъчинки после могат естествено да се циментират в пясъчник. А с износването на пясъчника се освобождават нови песъчинки. Тогава някои от тези песъчинки може да се натрупат в голям мащаб, в пясъчна дюна.

В известен смисъл статичната, каменна планина става движеща се планина от пясък. Но движещите се планини може да са опасни. Нека се опитам да обясня защо. Сухите райони покриват повече от една трета от сухоземните повърхности на Земята. Някои са вече пустини; други са сериозно повреждани от пясъка. Точно на юг от Сахара откриваме Сахел. Името означава "ръб на пустинята". Това е регионът, най-тясно свързван с опустиняването. Тук в края на 60-те и началото на 70-те тежки суши довели три милиона души до зависимост от спешна хранителна помощ, а около 250 000 загинали.

Това е катастрофа, чакаща да се случи отново. И то такава, която получава много малко внимание. В нашата ускорена медийна култура, опустиняването просто е твърде бавно, за да достигне до заглавията. Изобщо не е като цунами или Катрина: твърде малко плачещи деца и срутени къщи. И все пак опустиняването е огромна заплаха на всички континенти, засягаща около 110 страни и около 70 процента от световните земеделски земи на сушата.

Тя сериозно заплашва прехраната на милиони хора, особено в Африка и Китай. И до голяма степен е проблем, който сами сме си създали чрез неустойчива употреба на оскъдни ресурси. И така, има климатична промяна. Има суша, повишено опустиняване, сриващи се хранителни системи, оскъдица на вода, глад, насилствена миграция, политическа нестабилност, война, криза. Това е един потенциален сценарий, ако не приемем това сериозно. Но колко далеч е то?

Отидох до Сокото в северна Нигерия, за да се опитам да открия колко е далеч. Дюните тук се движат на юг със скорост от около 600 метра на година. Това е Сахара, изяждаща почти един метър дневно от орната земя, физически изблъскваща хората далеч от домовете им. Ето ме - аз съм вторият човек отляво... (Смях) със старейшините в Гидан-Кара, едно мъничко село извън Сокото.

Наложило се да преместят това село през 1987-а, тъй като една огромна дюна заплашвала да го погълне. И така, преместили цялото село, колиба по колиба. Ето тук е било селото. Отне ни около 10 минути да се изкачим до върха на онази дюна. Което идва да покаже защо е трябвало да се преместят на по-безопасно място. Това е онзи вид насилствена миграция, до която може да доведе опустиняването. Ако случайно живеете близо до границата на пустинята, до голяма степен може да се изчисли колко дълго ще мине, преди да се наложи да отнесете децата си надалеч и да изоставите дома си и живота си, какъвто го познавате.

Пясъчни дюни покриват само около една пета от нашите пустини. И все пак, тези екстремни среди са много добри места, ако искаме да спрем настъпващите пясъци. Преди четири години 23 американски страни са се събрали, за да създадат Великата зелена сахарска стена. Един фантастичен проект, първоначалният план призовавал да се засади защитен пояс от дървета през целия африкански континент, от Мавритания на запад, чак до Джибути на изток. Ако искаш да спреш придвижването на една пясъчна дюна, трябва да се увериш, че си спрял песъчинките да се спускат лавинообразно над гребена й. Един добър начин да се направи това, най-ефикасният начин, е да се използва някакъв вид уловител за пясък. Дървета или кактуси са подходящи за това. Но един от проблемите със засаждането на дървета е, че хората в тези региони са толкова бедни, че ги секат за огрев.

Има и една алтернатива пред това просто да засаждаш дървета и да се надяваш, че няма да ги отсекат. Тази пясъчникова стена, която предлагам, по същество прави три неща. Придава грапавост на повърхността на дюната, на строежа на повърхността на дюната, като свързва песъчинките. Осигурява структура за физическа подкрепа за дърветата и създава физически пространства, обитаеми пространства вътре в пясъчните дюни. Ако хората живеят от вътрешната страна на зелената бариера, те могат да помогнат за поддръжка на дърветата, предпазването им от хора и от някои природни сили. Вътре в дюните намираме сянка. Можем да получим в резултат кондензация и да започнем да озеленяваме пустинята отвътре.

Пясъчните дюни са почти като готови сгради, в известен смисъл. Трябва само да втвърдим частите, които ни е нужно да са солидни, а после да изкопаем пясъка, и имаме своята архитектура. Можем да копаем ръчно, или да оставим вятъра да копае вместо нас. Вятърът носи пясъка на мястото, а после отнася излишния пясък далеч от структурата вместо нас.

Но вече вероятно се питате - как планирам да втвърдя една пясъчна дюна? Как да слепим онези песъчинки заедно? А отговорът е, вероятно, да използвате тези организми, Bacillus pasteurii, един микроорганизъм, който се среща в изобилие в блата и тресавища, и прави точно това. Той взема купчина свободен пясък и създава от него пясъчник. Тези изображения от Американското общество за микробиология ни показват процеса.

Онова, което се случва, е, че се излива Bacillus pasteurii върху купчина пясък, и той започва да изпълва празнините между песъчинките. Химичен процес образува калцит, който е един вид естествен цимент, свързващ песъчинките заедно. Целият циментиращ процес отнема около 24 часа. Научих за това от един професор в Калифорнийския университет "Дейвис" на име Джейсън ДеДжонг. Той успя да го направи само за 1400 минути. Ето ме, играя ролята на лудия учен, работя с ентусиастите в Лондонския университетски колеж, опитвайки се да ги втвърдя.

А колко би струвало това? Не съм икономист, далеч не съм, но направих, доста буквално, пресмятане на гърба на плик... (Смях) ...и изглежда, че за кубичен метър бетон ще трябва да платим някъде около 90 долара. А след една първоначална цена от 60 кинта за купуване на бактерии, която никога няма да се налага да се плаща отново, един кубически метър бактериален пясък би бил около 11 долара.

А как да конструираме нещо такова? Е, бързо ще ви покажа два варианта. Първият е да се създаде един вид балонна структура, да се напълни с бактерии, после да се остави пясъкът да засипе балона, да спука балона, като разпространи бактериите в пясъка и го втвърди. После, няколко години по-късно, чрез пермакултурни стратегии, озеленяваме тази част от пустинята.

Втората алтернатива би била да се използват инжекционни пилони. И така, забиваме пилоните надолу през дюната и създаваме първоначална бактериална повърхност. После изтегляме пилоните нагоре през дюната и сме в състояние да създадем почти всяка мислима форма вътре от пясъка, пясъкът действа като шаблон, докато се издигаме нагоре Имаме начин да превръщаме пясъка в пясъчник, а после да създаваме тези обитаеми пространства вътре в пустинните дюни.

Но как трябва да изглеждат те? Е, за моята архитектурна форма ме вдъхновиха тафоните, които изглеждат малко като това, ето модел, който го представя. Това са пещеристи скални структури, които намерих на място в Сокото. И осъзнах, че ако увелича мащаба им, те ще ми предоставят добри пространствени качества, за вентилация, за термален комфорт и за други неща. Част от формалния контрол над тази структура очевидно ще бъде изгубен в полза на природата, докато бактериите си вършат работата. Смятам, че това всъщност създава един вид безгранична красота. Мисля, че наистина има нещо доста хубаво в тази артикулация. Виждаме резултата, следите, ако искате, на Bacillus pasteurii, впрегната да извайва пустинята в тези обитаеми среди.

Някои хора смятат, че това ще се разпространи неконтролируемо и че бактериите ще избият всичко по пътя си. Изобщо не е вярно. Това е естествен процес. Случва се в природата днес и бактериите умират, веднага щом спрем да ги храним. Ето го - архитектурни структури против опустиняване, направени от самата пустиня. Пясъкоспиращи устройства, направени от пясък. Светът вероятно ще изгуби една трета от орната си земя до края на века. В период на безпрецедентен прираст на населението и увеличено търсене на храна, това може да се окаже катастрофално. И, честно казано, си заравяме главите в пясъка.

Ако не друго, бих искал тази схема да даде начало на дискусия. Но ако имах нещо като TED желание, то би било наистина да я построя, да започне строителството на тази обитаема стена, на този много, много дълъг, но много тесен град в пустинята, вграден в самия пейзаж от дюни. Това е не само нещо, което подкрепя дърветата, но и нещо, което свързва хора и страни заедно. Бих искал в заключение да ви покажа анимация на структурата и да ви оставя с едно изречение от Хорхе Луис Борхес.

Борхес казва, че: "Нищо не е построено върху камък, всичко е построено върху пясък, но трябва да строим, като че ли пясъкът е камък."

Много детайли остава да се проучат в тази схема - политически, практически, етични, финансови. Моят проект, докато ви води надолу през заешката дупка, е препълнен с много предизвикателства и трудности в реалния свят. Но е едно начало, една визия. Както би го казал Борхес, това е пясъкът. И мисля, че сега наистина е времето да се превърне в камък. Благодаря. (Аплодисменти)