Луис Пю плува на Северния полюс

Днес искам да ви говоря за плуване през Северния полюс, през най-северното място в целия свят. И вероятно е най-добре да започна от покойния си баща. Той беше страхотен разказвач. Можеше да разказва история за някое събитие, така че да се почувствате все едно сте там в момента. Една от историите, която ми разказа, когато бях малък, беше за теста на първата британска атомна бомба. Той бил там и гледал избухването й.

Каза, че експлозията била толкова гръмка, а светлината била толкова интензивна, че трябвало да скрие лицето си с ръце, за да предпази очите си. Каза, че е видял рентгенова снимка на пръстите си, толкова ярка била светлината. Знам, че да гледа как избухва атомна бомба е оказало много, много силно влияние на покойния ми баща. Всяка моя ваканция като малко момче беше в някой национален парк. Онова, което се опитваше да направи, беше да ме вдъхнови да защитавам света и да ми покаже колко крехък всъщност е светът.

Той ми разказваше и за великите откриватели. Обичаше историята. Разказваше ми за капитан Скот, който вървял чак до южния полюс. И за сър Едмънд Хилари, изкачил връх Еверест. И така, още от шестгодишен мечтаех да отида в полярните региони. Наистина, наистина исках да отида в Арктика. Имаше нещо в онова място, което ме притегляше към него. Е, понякога е нужно дълго време, за да се сбъдне една мечта. Но преди седем години отидох в Арктика за пръв път. Беше толкова красиво, че оттогава постоянно се връщам, през последните седем години. Обичам това място.

Но видях промяна там отвъд всяко описание, само за този кратък период от време. Видях полярни мечки да прекосяват много, много тънък лед в търсене на храна. Плувах пред глетчери, които са се отдръпнали толкова много. А също и всяка година виждам все по-малко и по-малко морски лед. Исках светът да научи какво се случва там.

През двете години преди моето плуване 23 процента от ледената покривка на Арктическия океан просто се разтопи. Исках наистина да хвана световните лидери за реверите и да ги разтърся, за да ги накарам да разберат какво се случва. Затова реших да предприема това символично плуване на върха на света, на място, което би трябвало да е замръзнало, но което сега бързо се размразява. Посланието беше много ясно. Климатичната промяна е реална и трябва да направим нещо по въпроса. Необходимо е да направим нещо по въпроса веднага.

Е, плуването през Северния полюс не е обикновено нещо. Имам предвид, просто за пояснение, 27 градуса е температурата на нормален плувен басейн на закрито. Тази сутрин температурата на Ламанша беше 18 градуса. Пътниците, паднали от Титаник, са паднали във вода с температура едва пет градуса. Сладката вода замръзва при нула градуса. А водата на Северния полюс е минус 1,7. Проклет мраз е. (Смях) (Аплодисменти) Съжалявам, но няма друг начин да се опише. (Смях)

Така че трябваше да събера един невероятен екип около себе си, който да ми помогне с тази задача. Събрах този екип от 29 души от 10 нации. Някои хора смятат, че плуването е изключително соло спорт, просто се гмуркаш в морето и изчезваш. Това за мен не би могло да е по-далеч от истината. После се захванах с огромно количество тренировки. Плуване в ледена вода, назад и напред.

Но най-важното беше да тренирам ума си, за да се подготвя за онова, което щеше да се случи. И трябваше да визуализирам плуването. Трябваше да го видя от началото чак до края. Трябваше да усетя вкуса на солената вода в устата си. Трябваше да видя как треньорът ми крещи: "Хайде, Луи! Хайде! Давай! Давай! Давай! Не забавяй!" И така буквално плувах през Северния полюс стотици и стотици пъти в ума си.

А после, след година тренировки, се почувствах готов. Чувствах се уверен, че наистина бих могъл да се справя с това плуване. И така, аз и петимата членове на екипа се качихме на стоп на един ледоразбивач, който отиваше към Северния полюс. На четвъртия ден решихме да направим само едно бързо петминутно тестово плуване. Никога не бях плувал във вода с температура минус 1,7 градуса преди, защото е просто невъзможно да се тренира при такива условия. И така, спряхме кораба. Всички слязохме на леда, и тогава си облякох плувния костюм и се гмурнах в морето.

Никога в живота си не съм усещал нещо подобно на този момент. Едва успявах да дишам. Задъхвах се за въздух. Хипервентилирах страшно много и за секунди вече не чувствах ръцете си. И беше - парадоксът е, че си в леденостудена вода, но всъщност гориш. Плувах с всички сили пет минути. Помня само как се опитвам да се измъкна от водата. Покатерих се на леда. Помня как свалих очилата от лицето си и погледнах към ръцете си в пълен шок, защото пръстите ми се бяха подули толкова много, че бяха като наденици. Бяха толкова подути, че дори не можех да ги свия.

Онова, което се беше случило, е, че сме направени частично от вода, а когато водата замръзне, се разширява. И всъщност случилото се беше, че клетките в пръстите ми бяха замръзнали и се бяха разширили. И бяха се пръснали. Направо бях в агония. Незабавно ме качиха на кораба, под горещ душ.

Помня как стоях под горещия душ и се мъчех да размразя пръстите си. И си помислих - след два дни щях да предприема това плуване през Северния полюс. Щях да се опитам да направя 20-минутно плуване на разстояние един километър през Северния полюс. И тази мечта, която имах, откакто бях малко момче с баща си, просто изхвърчаше през прозореца. Нямаше никаква възможност това да се случи. Помня как излязох от душа и осъзнах, че дори не усещам ръцете си. А един плувец трябва да усеща ръцете си, защото трябва да можеш да сграбчваш водата и да се изтегляш през нея.

На следващата сутрин се събудих и бях в силно депресивно състояние. Можех да мисля само за сър Ранълф Файнс. За онези от вас, които не знаят - това е великият британски откривател. Преди много години се опитал да кара ски чак до Северния полюс. Той случайно паднал през леда в морето. И само след три минути в онази вода, след само три минути в онази вода успял да се измъкне. А ръцете му били толкова зле измръзнали, че се наложило да се върне в Англия. Отишъл в една местна болница, а там казали: "Ран, няма възможност да успеем да спасим тези пръсти. Всъщност ще трябва да ги ампутираме." А Ран решил да отиде в своята барака с инструменти, да вземе трион и да го нправи сам.

Можех да мисля единствено - ако това се е случило с Ран след три минути, а аз усещам ръцете си след пет минути, какво, за бога, ще се случи, ако опитам за 20 минути? В най-добрия случай в крайна сметка ще загубя няколко пръста. А в най-лошия - дори не исках да мисля за това. Продължихме да плаваме през ледените купове към Северния полюс.

Близкият ми приятел Дейвид видя начина, по който мислех. Дойде при мен и каза: "Луи, познавам те, откакто беше 18-годишен. Познавам те и знам, Луи, дълбоко вътре, дълбоко ей тук вътре, че ще успееш с това плуване. Толкова вярвам в теб, Луи. Виждал съм начина, по който тренираш. И осъзнавам причината, поради която ще правиш това. Това е толкова важно плуване. Стоим в един много, много важен момент в тази история. А ти ще направиш символично плуване тук, за да се опиташ да разтърсиш реверите на световните лидери. Луи, имай куража да влезеш там вътре, защото ще се грижим за теб във всеки момент през това време."

И аз просто... получих толкова увереност, след като той ми каза това, защото той ме познаваше толкова добре. Продължихме да плаваме и пристигнахме на Северния полюс. Спряхме кораба, и беше точно както учените бяха предвидили. Имаше незаледени части от вода навсякъде. Слязох в каютата си и облякох плувния си костюм. А после докторът ми прикрепи гръден монитор, който измерва вътрешната температура на тялото ми и пулса ми. После излязохме навън, на леда.

Помня как гледах в леда, там вътре имаше големи парчета бял лед, а водата беше напълно черна. Никога преди не бях виждал черна вода. И е дълбока 4200 метра. Казах си: "Луи, не гледай наляво, не гледай надясно. Просто пробивай напред и давай." Сега ще ви покажа едно кратко видео за това какво се случи там, на леда.

Видео: Точно излизаме от пристанището сега, и на този етап човек може да се поколебае малко наум. Всичко изглежда толкова сиво тук, изглежда толкова студено. Току-що видяхме първите си полярни мечки. Беше абсолютно магическо. Майка и мече. Толкова красива гледка. И като си помислиш, че след 30-40 години те могат да изчезнат. Това е много плашеща, много, много плашеща мисъл. Най-сетне сме на Северния полюс. Това са месеци, месеци и месеци мечти да стигнем дотук. Години тренировка, планиране и подготовка. Ох. След час-два ще вляза тук вътре и ще извърша плуването си. Всичко е малко плашещо и емоционално. Амундсон, готов ли си? Десет секунди до плуването. Десет секунди до плуването. Свали очилата. Свали очилата!

Мъж: Вземи обувките. Вземи обувките. Браво, момко! Ти го направи! Направи го, Луи! Направи го! Направи го, човече!

Луис Пю: Как, за бога, направихме това?

Мъж: Срещу течението! Ти го направи срещу течението!

(Аплодисменти)

Луис Пю: Благодаря много. Благодаря много. (Аплодисменти) Много ви благодаря.

Публика: Бис! (Смях)

Луис Пю: Бих искал да приключа само с това: Трябваха ми четири месеца, за да започна пак да усещам ръцете си. Но струваше ли си? Да, абсолютно. Има много, много малко хора сега, които не знаят за това какво се случва в Арктика. Хората ме питат: "Луи, какво можем да направим по повод климатичните промени?"

А аз им казвам: според мен трябва да направим три неща. Първото, което е нужно да направим, е да разбием този проблем на управляеми части. Видяхте по време на това видео всички онези знамена. Онези знамена представляваха страните, от които идва моят екип. Също така, когато става дума за климатични промени, всяка една страна ще трябва да допринесе. Великобритания, Америка, Япония, Южна Африка, Конго. Всички ние заедно, всички сме на същия кораб заедно.

Второто, което трябва да направим, е, че трябва просто да погледнем назад и да видим колко далеч сме стигнали за толкова кратък период от време. Помня как само преди няколко години говорех за климатична промяна, а хората отзад ме прекъсваха и казваха, че такова нещо не съществува. Току-що се върнах от серия речи в някои от най-бедните общини в Южна Африка пред малки деца, около десетгодишни. Четири или пет деца седяха зад един чин, и дори при тези най-бедни условия всички те имаха много, много добро схващане за климатичната промяна.

Нужно е да вярваме в себе си. Сега е времето да вярваме. Стигнали сме далеч. Справяме се добре. Но най-важното, което трябва да направим според мен, е, че всички трябва да вървим към края на живота си, да се обърнем и да си зададем най-фундаменталния въпрос. А той е: "В какъв вид свят искаме да живеем и какво решение ще вземем днес, за да се уверим, че всички живеем в устойчив свят?" Дами и господа, много ви благодаря. (Аплодисменти)