Лесли Т. Чанг: Гласовете на китайските работнички

Здравейте. Искам малко да ви поговоря за хората, изработващи продуктите, които използваме всеки ден: обувки, чанти, компютри и мобилните ни телефони. Това е тема на разговор, която често поражда вина. Представете си младото момиче, което изкарва по-малко от долар на час шиейки обувките ви за бягане, или младото китайско момче, което скача от покрива, след като е работило извънредно, за да сглоби вашия Айпад. Изглежда, че ние, бенефициентите на глобализацията, се възползваме от тези жертви, чрез всяка покупка, която правим, а несправедливостта все едно е вградена в самите продукти. В края на краищата, какво не е наред със света, в който работник на поточна линия за Айфон дори не може да си позволи да купи за себе си? Приема се за даденост, че китайските фабрики са подтиснически, и точно нашето желание за евтини стоки, ги прави такива.

Този обикновен разказ сравняващ западните пазари и китайското страдание освен трогателен, особено в момент, когато много от нас вече се чувстват виновни за влиянието си върху света, той е неточен и неуважителен. Ние трябва да сме изключително себе обсебени, за да си представим, че ние имаме силата да накараме десетки милиони хора на другия край на света да мигрират и да страдат по такива ужасни начини. В същност, Китай произвежда стоки за пазарите по цял свят, включително своя собствен, благодарение на поредица от фактори: ниски цени, голяма и образована работна сила и гъвкава система на производство, която бързо откликва на пазарните изисквания. Фокусирайки се толкова много върху самите себе си и нашите приспособления, ние превърнахме индивидите на другия край, в невидими, малки и взаимозаменяеми, като частите на мобилен телефон.

Китайските работници не са принуждавани във фабриките заради нашето неутолимо желание за Айподи. Те избират да напуснат домовете си, за да спечелят пари, за да придобият нови умения и да видят света. В настоящия дебат относно глобализацията, това което липсва е гласа на самите работници.

Ето някои от тях.

Бао Йонгксиу: "Моята майка, ми казва да се прибирам в къщи и да се омъжа, но ако се омъжа сега, преди напълно да развия себе си, то мога да се оженя само за обикновен работник, така че не бързам."

Чен Йънг: "Когато се прибрах у дома за Нова година всички казаха, че съм се променила. Попитаха ме, какво си направила, че си се променила толкова много? Казах им, че съм учила и работила усърдно. Ако им кажете повече, те просто няма да ви разберат."

Уо Чунминг: "Дори да спечеля много пари, няма да съм доволна. Правенето на пари не придава достатъчно значение на живота."

Ксиао Джин: "Сега, след работа, уча английски, защото в бъдеще нашите клиенти няма да бъдат само китайци, затова трябва да научим повече езици."

Между другото, всички тези говорители, са млади момичета на 18 или 19 години.

И така, аз прекарах две години в опознаване на работниците от поточната линия, като тези във индустриалния град Донггуан в южен Китай. Някои теми изскачаха отново и отново: колко пари изкарват, за какъв мъж се надяват да се омъжат, дали трябва да се преместят в друга фабрика или да останат където са. Други теми почти никога не се засягаха, включително условията на живот, които според мен бяха близки с тези в затвора, 10 или 15 работника в една стая, 50 човека ползващи една баня, дните и нощите се управляваха от часовника във фабриката. Всеки когото познаваха, живееше при подобни обстоятелства, и това все пак е по-добре от общежитията и домовете в селските райони на Китай.

Работниците рядко говореха за продуктите, които правят и често им беше трудно да обяснят какво точно са направили. Когато попитах Лу Кингмин, младото момиче, което опознах най-добре, какво точно е направила във фабриката, тя ми каза нещо на китайски, което звучеше като "кю кси." Едва много по-късно разбрах, че тя е казала "КюСи" или контрол на качеството. Тя дори не можа да ми каже какво прави във фабриката. Всичко което можа да направи е да повтори прочетено съкращение на език, който дори не разбира.

Карл Маркс, видя това като трагедия на капитализма, отчуждението на работника от продукта на труда си. За разлика от, да речем, традиционен производител на обувки или шкафове, работникът в индустриална фабрика не контролира, не изпитва удоволствие и истинско удовлетворение или разбиране на собствената си работа. Но подобно на толкова много теории, до които Маркс е достигнал стоейки в читалнята на Британския музей, той е сбъркал с тази. Само защото човек прекарва времето си правейки нещо не означава, че той се превръща в него. Какво прави с парите, които печели, какво научава на това място и как го променя, това са нещата, които имат значение. За работника е от значение какво произвежда фабриката и не могат да се интересуват по-малко от това кой купува продуктите им.

Журналистическо отразяване на китайските фабрики, от друга страна, играе връзката между работниците и продуктите, които произвеждат. Много статии изчисляват: Колко време ще трябва да работи този работник за да спечели достатъчно пари, за да си купи това което произвежда? Например, работник на входно ниво на поточната линия в завод за Айфон в Китай, ще трябва да плати две заплати и половина, за да си купи Айфон.

Но, наистина, колко значимо е всъщност това изчисление? Например, скоро написах статия, в списание Ню Йоркър, но не мога да си позволя да си закупя място за реклама в него. Но, кого го интересува? Аз не желая да рекламирам в Ню Йоркър и повечето от тези работници не желаят Айфони. Техните изчисления са различни. Колко време ще трябва да стоя в тази фабрика? Колко пари мога да спестя? Колко ще ми струва, за да си купя апартамент или кола, да се омъжа, или да изпратя детето си на училище?

Работниците с които се запознах имаха странно абстрактна връзка с продукта на техния труд. Около година след като се запознах с Лу Кингмин, или Мин, тя ме покани в дома си при семейството си на село за китайската Нова година. Във влака за вкъщи, тя ми даде подарък: кожено малко портмоне на марката Коуч. Благодарих й, предполагайки, че е имитация, като почти всичко останало, което се продава в Донггуан. След като пристигнахме в къщи, Мин даде на майка си друг подарък: розова чанта Дууни и Боурк, а няколко вечери по-късно, сестра й показваше, кестенява чанта за през рамото на ЛеСпортсак. Постепенно ми стана ясно, че тези чанти са произведени в тяхната фабрика и всяка една от тях беше автентична.

Сестрата на Мин, каза на родителите си, "В Америка, тази чанта се продава за 320 долара." Родителите й, и двамата фермери, погледнаха безмълвно. "И това не е всичко -- Коуч ще представят нова линия 2191," каза тя. "Една чанта ще струва 6,000." Спря за момент и каза, "Не зная дали това са 6,000 юана или 6,000 американски долара, но няма значение, това са 6,000"

Приятеля на сестрата на Мин, който е пътувал с нея, за Нова година, каза, "Не изглежда като да струва толкова много."

Сестрата на Мин се обърна към него и каза, "Някои хора в действителност разбират от тези неща. Ти не разбираш нищо."

(Смях) (Аплодисменти)

В света на Мин, чантите Коуч имаха странна стойност. Те не бяха точно без стойност, но не бяха изобщо близо до действителната стойност, тъй като почти никой, който познаваха, искаше да си купи или знаеше колко точно струват. Веднъж, когато приятелка на по-голямата сестра на Мин се омъжи, тя подари като сватбен подарък една чанта. Друг път, след като Мин напусна фабриката за чанти, по-малката й сестра дойде на гости, носейки две чанти Коуч Сигничър като подарък.

Погледнах в джоба на едната и открих принтирана на английски картичка, на която пишеше "Американска класика. През 1941, лъскавата патина от всяка една американска бейзболна ръкавица вдъхнови създателя на Коуч да създаде нова колекция чанти от същата луксозна мека кожа за ръкавици. Шест квалифицирани кожари изработиха 12 Сигничър чанти с перфектни пропорции и вечен нюх. Те бяха свежи, функционални и жените навсякъде им се възхищаваха. Нова американска класика бе родена."

Зачудих се какво щеше да каже Карл Маркс за Мин и нейните сестри. Тяхната връзка с продуктите на техния труд бе по-сложна, учудваща и забавна отколкото той би си представил. И все пак, мнението му за света продължава, както и нашата тенденция да виждаме работниците като безлични маси, да си представяме, че знаем какво мислят.

Първият път, когато срещнах Мин, тя тъкмо бе навършила 18 и напусна първата си работа на поточната линия във фабрика за електроника. През следващите две години, я наблюдавах как смени работата си пет пъти, докато в крайна сметка стигна до доходен пост в отдела за закупуване на хардуерна фабрика. По-късно тя се омъжи за работник мигрант, преместиха се в неговото село, роди две дъщери, и спести достатъчни пари, за да купи Буик втора ръка за себе си и апартамент за родителите си. Наскоро се завърна сама в Донггуан, за да започне работа във фабрика, която прави строителни кранове, временно оставяйки съпруга и децата си в селото.

В скорошен емейл до мен, тя ми обясни, "Човек трябва да има амбиция докато е млад, така че когато остарее да може да погледне назад и да не се почувства така сякаш е живял без причина."

В Китай има 150 милиона работници като нея, една трета от тях жени, които напускат селата си, за да работят във фабрики, хотели, ресторанти и строителни обекти на големите градове. Заедно те образуват най-голямата миграция в историята и това е глобализацията, която започва тази верига, от китайско фермерско село и приключва с Айфони в нашите джобове, Найкове на краката ни, и чанти Коуч в ръцете ни, това е променило начина по който тези милиони хора работят, женят се, живеят и мислят. Много малко от тях желаят да се върнат към начина по който са били нещата преди.

Когато за първи път отидох в Донггуан, се притеснявах, че ще бъде депресиращо да прекарам толкова много време с работници. Също така се притеснявах, че никога нищо няма да им се случи, или че няма да имат какво да ми кажат. Вместо това, аз открих млади момичета, които бяха умни и забавни, смели и щедри. Разкривайки животите си, те ме научиха толкова много за фабриките, за Китай и за това как да живеем в света.

Това е портмонето Коуч, което Мин ми даде на влака за в къщи, посещавайки нейното семейство. Запазих го, за да ми напомня за връзките, които ме задържат, за младите момичета за които пиша, връзки които не са икономически, а лични, измерени не чрез пари, а чрез спомени Това портмоне, също така ми напомня, че нещата които си представяш, стоейки в офиса си или в библиотеката, не са точно такива, когато ги откриеш, излизайки по света.

Благодаря ви. (Аплодисменти) (Аплодисменти)

Крис Андерсън: Благодаря ти, Лесли, това бе виждане каквото много от нас не са имали преди. Но се чудя. Ако имаше минутка, да речем, с директора по производството на Ейпъл, какво би му казала?

Лесли Чанг: Една минута?

КА: Една минута. (Смях)

ЛЧ: Знаеш ли, това което настина ме впечатли при работниците е колко са мотивирани, самостоятелни, производителни, и нещото което най-много ме порази е че най-много от всичко искат образование, да се учат, защото много от тях идват от много бедни семейства. Обикновено напускат училище когато са 7 или 8 клас. Техните родители често са неграмотни, и те идват в града и те сами по себе си, вечер, през уикендите, ще вземат компютърни уроци, ще вземат уроци по английски и ще учат, наистина, наистина елементарен неща, нали знаеш, като например, как да създадеш документ в Уърд, или как да кажеш прости неща на английски. Така че, ако наистина искате да помогнете на тези работници, започнете тези малки много фокусирани, много прагматични класове в тези училища и това което ще се случи е, че всички ваши служители ще продължат напред, но се надяваме, че те ще се преместят на по-високи работни места в рамките на Ейпъл, и вие може да помогне за тяхната социална мобилност и тяхното самоусъвършенстване. Когато говорите с работниците, точно това е което те искат. Те не казват, "Искам по-добра топла вода в душовете. Искам по-хубава стая. Искам телевизор." Искам да кажа, че би било хубаво да има тези неща, но те не са за това в града и не се интересуват от това.

КА: Усещаше ли, че за тях нещата са някак си трудни и лоши или имаше усещане за растеж, че след време нещата ще станат по-добри?

ЛЧ: О, определено, определено. Имам предвид, както знаеш, беше интересно, тъй като аз прекарах две години в този град, Донггуан, и през това време, може да се види огромна промяна в живота на всеки човек: нагоре, надолу, настрани, но като цяло нагоре. Ако прекарвате достатъчно време, то е нагоре, и аз се срещнах с хора които са се преместили в града преди 10 години, и които сега са основно градска средна класа, така че траекторията определено е нагоре. Просто е трудно да се види, когато изведнъж си погълнат от града. Изглежда сякаш всички са бедни и отчаяни, но това не е така. Определено, условията във фабриките са много тежки, и това е нищо вие или аз ще искате да правите, но от тяхна гледна точка, от там от където идват е много по-зле, и там където отиват се надяват да бъде много по-добре, а аз просто исках да покажа, че в контекста на това, което става в техните умове, не това, което непременно се случва във вашите.

КА: Благодаря много, за разговора ти. Много ви благодаря. (Аплодисменти)