Ленард Съскинд: Моят приятел Ричард Файнман

Когато ми предложиха да участвам в този проект реших, че това, за което наистина искам да говоря е моят приятел Ричард Файнман. Аз бях един от малкото късметлии, които имаха шанса да го познават и които се насладиха на неговото присъствие. И ще ви разкажа за Ричард Файнман такъв, какъвто го познавах. Сигурен съм, че тук има и други хора, които биха могли да ви разкажат за този Ричард Файнман, който са познавали, и най-вероятно това би бил един различен Ричард Файнман.

Ричард Файнман беше един много сложен човек. Беше човек с множество различни лица. Разбира се, той беше преди всичко един много, много, много велик учен. Беше актьор. Вие го видяхте да играе. Аз също имах удоволствието да присъствам на тези лекции, на един от горните балкони. Бяха фантастични. Той беше философ; той беше барабанист; той беше истински учител. Ричард Файнман беше и шоумен, невероятен шоумен. Беше безразсъден, дързък -- беше истински мачо, нещо като безскрупулен мачо. Обожаваше интелектуалните сблъсъци. Имаше огромно его. Но този човек по някакъв начин притежаваше и едно друго измерение. И когато казвам това, имам предвид едно измерение, което в моя случай беше -- не знам дали и за други е било така -- но в моя случай, ставаше въпрос за още едно голямо его. Не толкова голямо колкото първото, но доста значително все пак. Винаги се чувствах добре с Дик Файнман.

Винаги беше забавно да си около него. Той винаги ме караше да се чувствам умен. Как би могъл такъв гений да те накара да се чувстваш интелигентен? Някакси той успяваше. Той ме караше да се чувствам умен. Но ми показваше също и своята интелигентност. Той ме караше да чувствам, че и двамата сме умни, и че заедно, двамата бихме могли да разрешим какъвто и да е проблем. И всъщност, понякога дори размишлявахме заедно върху физиката. Никога не сме публикували обща научна статия, но пък за сметка на това, се забавлявахме много. Той обичаше да печели. На тези малки мачо игри, които понякога играехме -- а той не ги играеше само с мен, той ги играеше с най-различни хора -- почти винаги печелеше. Но когато не печелеше, когато губеше, той пак се смееше и се забавляваше, сякаш беше спечелил.

Спомням си как веднъж ми разказа история за една шега, която неговите студентите му изиграли. Извели го -- мисля, че за рождения му ден -- извели го на обяд. Извели го да обядват в заведение за сандвичи в Пасадена. Може би то още съществува, нямам представа. Сандвичите с имена на известни хора били техен специалитет. Можело да си купиш сандвич Мерилин Монро. Можело да си купиш сандвич Хъмфри Богарт. Студентите отишли там предварително, и уредили всички да си поръчат сандвичи на името на Файнман. Един след друг, всеки от тях си поръчал Файнман сандвич. Файнман обичаше тази история. Разказа ми я, и беше много щастлив и засмян. Когато приключи историята, аз му казах: "Дик, чудя се каква би била разликата между Файнман сандвич и Съскинд сандвич." И без да се замисли, той каза: " Ами, сигурно ще са горе-долу еднакви. Единствената разлика би била, че Съскинд сандвича не би бил толкова обигран в актьорското майсторство. (Смях) Всъщност, точно в този ден мозъкът ми сечеше бързо, и му казах: " Да, но пък би бил по-малко помпозен."

(Смях)

Всъщност истината е, че Файнман сандвичът би бил по-претенциозен, но без да е надут. Това, което Файнман мразеше повече от всичко беше интелектуална претенциозност -- лицемерието, фалшивата изисканост, жаргона. Спомням си, че по едно време през 80-те години, средата на 80-те, Дик, аз и Сидни Коулман се срещнахме няколко пъти в Сан Франциско в къщата на един много богат човек -- защото бяхме поканени на вечеря. И последният път, когато богаташът ни покани, сред останалите гости бяха и няколко философа. Философи на ума. Техният специалитет беше философията на съзнанието. И те употребяваха обширно всякакви видове жаргон. Опитвам се да си спомня точните думи -- "монизъм," "дуализъм," всякакви видове категории. Аз не знаех какво означаваха тези думи, нито пък Дик -- нито пък и Сидни, всъщност.

И за какво говорихме? Така де, за какво се говори, когато темата на разговора са видовете интелигентност? Едно очевидно нещо, за което нямаше как да не говорим -- възможно ли е една машина да има собствена интелигентност? Възможно ли е да се построи машина, която мисли като човешко същество, която има собствено съзнание? Седяхме и обсъждахме този въпрос -- но разбира се не го разрешихме докрай. Но проблемът с философите е, че те философстват вместо да се базират на науката. Все пак ставаше дума за научен въпрос. Затова това поведение беше много, много опасно около Дик Файнман. Файнман им разказа играта -- с техните камъни по техните глави. Беше брутално, беше смешно -- Боже, колко беше смешно! Но беше наистина брутално. Той им взе ъкъла.

Но невероятното беше, че на Файнман му се наложи да си тръгне малко по-рано. Не се чувстваше много добре, затова си тръгна по-рано от очакваното. И Синди и аз останахме там с двамата философи. И невероятното беше, че тези хора бяха на седмото небе. Толкова бяха щастливи. Бяха срещнали един велик човек; бяха инструктирани от този велик човек; бяха се позабавлявали доста от подигравките; и всичко това беше специално за тях. Тогава осъзнах, че имаше нещо невероятно във Файнман, дори когато се държеше както се държеше.

Дик, той беше мой приятел. Аз наистина му казвах Дик. Дик и аз си имахме наше си разбирателство. Мисля, че може би разбирателството между нас беше специално. Харесвахме се взаимно, харесвахме еднакви неща. Аз също обичах този тип интелектуални мачо игри. Понякога печелех аз, повечето пъти -- той, но и на двамата ни беше забавно. И в някакъв момент Дик се убеди, че и той и аз имаме подобни характери. Не мисля, че той беше прав. Мисля, че единствената прилика между нас е, че и двамата обичаме да говорим за себе си. Но той беше убеден в това. И беше любопитен. Страшно любопитен. Искаше да разбере каква беше и защо съществуваше тази наша специална връзка.

Един ден се разхождахме. Бяхме във Франция. Бяхме в La Zouche. Бяхме в планината през 1976. Бяхме горе в планината, и Файнман ми каза: "Леонардо." Причината, поради която ме нарече Леонардо беше защото бяхме в Европа и той упражняваше френския си език. Каза ми: " Леонардо, с кого беше по-близък -- с майка ти или с баща ти като дете?" Аз му отговорих: "Ами, истинският герой за мен беше моя баща. Той беше работещ човек, имаше начално образование. Беше механик, и ме научи как да използвам инструменти. Научи ме какво ли не за механичните неща. Дори ми показа питагоровата теорема. Само че не наричаше хипотенузата хипотенуза, наричаше я пряк път." Файнман се ококори. Сякаш в главата му светна крушка. И каза, че и той е имал съвсем същата връзка с баща си. Всъщност, дори по едно време смятал, че за да си добър физик, било много важно да си имал такава връзка с баща си. Извинявам се за сексисткия разговор, но това е начинът, по който се случи тогава.

Той каза, че бил абсолютно убеден, че това е необходимо -- че това е нужна част от израстването на един млад физик. Тъй като това все пак беше Дик, разбира се, той искаше да провери тази зависимост. Искаше да направи един експеримент. Така и направи. Той проведе един експеримент. Попита всичките си приятели, които той смяташе за добри физици: "Кой ти е повлиял повече -- мама или тати?" И за всички тези мъже -- тъй като те всички бяха мъже -- отговорът на всеки един от тях беше: "Майка ми." (Смях) Така тази теория свърши в кошчето за боклук. Но все пак той беше много развълнуван най-накрая да е срещнал някого, който да е имал същия опит със своя баща както той бе имал със своя. И за известно време, той беше убеден, че това беше причината да се разбираме така добре. Не знам. Може би. Кой знае?

Но нека ви разкажа малко и за Файнман -- физика. Стилът на Файнман -- не, стил не е точната дума. Думата 'стил' те кара да мислиш за неговата вратовръзка или пък за неговия костюм. Имаше нещо по-дълбоко от това, но не мога да намеря правилната дума за него. Научният стил на Файнман се състоеше в това винаги да търси най-простото, най-елементарното възможно решение на всяка задача. Само ако това не беше възможно, се налагаше някакъв по-сложен отговор. Но без съмнение част от този метод се коренеше в неговата радост и удоволствие да показва на хората, че могат да мислят по-опростено отколкото бяха свикнали. Но също така, той беше дълбоко и истински убеден, че ако ти не можеш да обясниш нещо по прост начин, значи не го разбираш. През 50-те години, много хора се опитваха да разберат как работи суперфлуидният хелий.

Имаше една теория. Тя принадлежеше на един руски математически физик, и беше доста сложна теория. Съвсем скоро ще ви обясня точно в какво се състоеше. Беше невероятно сложна теория, пълна с трудни интеграли и формули, много математика и т.н. И тази теория горе-долу работеше, но не работеше съвсем добре. Единствено функционираше, когато атомите на хелия бяха много отдалечени. Атомите на хелия трябваше да са много, много отдалечени. И за съжаление, хелиевите атоми в течния хелий се намират точно един над друг.

Файнман реши, като аматьор физик на хелий, да се опита да разреши задачата. Той имаше една идея, много изчистена идея. Щеше да се опита да измисли как изглежда квантовата вълнова функция на този голям брой атоми. Той щеше да се опита да я визуализира, воден от ограничен брой прости принципи. Този ограничен брой принципи наистина бяха много, много прости. Първият беше, че когато хелиевите атоми се докосват, те се отблъскват. Това означава, че когато вълновата функция достигне нулата, тя трябва да изчезне при допира на хелиевите атоми. Другият факт беше, че при базисното състояние, състоянието с най-ниска енергия на една квантова система, вълновата функция винаги е много гладка -- има минимален брой извивки.

И така, той седнал -- и, доколкото си представям, не е имал нещо повече от един прост лист хартия и един молив -- и се опитал да напише, а и написал, най-простата функция, която можел да си представи, която имала като гранични условия, че вълновата функция трябва да изчезне при допира на атомите и да е гладка до този момент. Написал това просто решение. Всъщност то е толкова просто, че подозирам, че някой много умен ученик в гимназията, дори без точните сметки, би разбрал какво е написал. Въпросът е, че това просто решение, което той написа обясняваше всичко, което се знаеше за течния хелиум в онзи момент и малко повече.

Винаги съм се чудил дали професионалистите, истинските професионални физици, занимаващи се с хелий не бяха малко засрамени от този факт. Те имаха мощна техника, и не бяха успяли да стигнат до толкова добър отговор. Между другото, мога да ви разкажа каква беше тази мощна техника. Беше техниката на диаграмите на Файнман.

(Смях)

Той го направи отново през 1968. През 1968, в моя собствен университет -- аз не бях там по това време -- но през 1968, повечето физици изследваха структурата на протона. Протонът очевидно е изграден от множество малки частици. Това беше горе-долу известно. И начинът да се анализира този феномен бяха, разбира се, диаграмите на Файнман. Тъй като диаграмите на Файнман бяха конструирани точно затова -- за да обяснят различните видове частици. Експериментите по това време бяха много прости. Взимаш протона и го сблъскваш много силно с един електрон. Точно затова служеха диаграмите на Файнман. Единственият проблем беше, че диаграмите на Файнман бяха доста сложни. Те са трудни интеграли. Ако можеше експериментът да използва всички диаграми, явно ставаше дума за много прецизна теория. Но обикновено случаят не беше такъв и диаграмите бяха прекалено сложни. Много хора се опитваха да ги нарисуват. Можеше да се нарисува диаграма с една линия без никакви притеснения. Една линия, две линии -- може би дори беше възможно да нарисуваш диаграма с три линии, но беше трудно да се направи нещо повече от това.

Файнман каза: "Забравете всичко това. Просто мислете за протона като за сбор от малки частици -- като за рояк частици." Той ги наричаше партони. Наричаше ги партони. Казваше: "Просто мислете за протона като за рояк партони, които се движат много бързо." Точно защото те се движат толкова бързо, според теорията за относителността вътрешните движения се случват доста бавно. Внезапно, електронът удря протона. И това е сякаш внезапна снимка на протона. Какво се вижда? Виждат се множество замръзнали на място партони. Те не се движат, и точно затова, по време на експеримента, няма защо да се притеснявате как се движат. Няма защо да се притеснявате за силите, които им влияят. Просто трябва да мислите за това множество като група замръзнали на място партони. Това беше ключовият момент в анализа на тези експерименти. Наистина беше изключително ефективно -- макар и някой да беше казал, че думата революция е лоша дума. Предполагам, че наистина е, затова няма да казвам, че беше революция -- но със сигурност това откритие промени много дълбоко нашето разбиране за протона и за всички частици в него.

Както и да е, имах още доста неща да ви разкажа за връзката ми с Файнман, и за неговия характер, но виждам, че имам точно половин минута. Затова мисля просто да приключа с това, че не мисля, че Файнман би харесал това събитие. Струва ми се, че би казал: "Аз нямам нужда от това." Но как да отдадем своята почит на Файнман? Как наистина да му отдадем почит? Според мен отговорът е, че ние трябва да отдадем почитта си към Файнман като направим своите сандвичи колкото е възможно по-малко помпозни.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)