Криста Типет: Отново свързване със състраданието

Ние сме тук, за да отпразнуваме състраданието. Но състраданието, от моята гледна точка, има проблем. Колкото и важно да е в нашите традиции, толкова истинско, колкото много от нас знаят, че е в нашите конкретни животи, думата "състрадание" е издълбана в нашата култура, и е заподозряна в моята област на журналистиката. То се разглежда като нещо мекушаво и наивно. Или се възприема като потенциално депресиращо. Карън Армстронг разказа това, което мисля бе култова история за изнасяне на реч в Холандия и след това, думата "състрадание" бе преведена като жалост.

Сега състраданието, когато то влезе в новините твърде често идва под формата на сладникаво сантиментални статии, или странични бележки за героични хора, като които вие никога не може да бъдете, или щастлив край, или примери на саможертва, които изглеждат твърде добре за да бъдат истина по-голямата част от времето. Нашето културно въображение за състраданието беше умъртвено от идеалистични образи. И така, това, което бих искала да направя тази сутрин през следващите няколко минути е извършване на езиково възкресение. И се надявам, ще се съгласите с моята основна предпоставка, че думите са от значение, че те оформят начина, по който разбираме себе си, начина, по който възприемаме света и начина, по който се отнасяме към другите.

Когато тази страна за пръв път изпита истинско разнообразие през 1960, ние приехме толерантността като основна гражданска добродетел с която да подходим към него. Сега думата "търпимост", ако погледнете в речника, загатва позволяване, задоволяване и изтърпяване. В медицинския контекст, откъдето това идва, става дума за тестване на границите на развитието в неблагоприятна среда. Толерантността не е точно жизнена добродетел, тя е повече нещо като мозъчно изкачване. И е твърде церебрална в оживяване на вътрешности и сърца и поведение когато стане наистина трудно. А в момента е доста тежко. Мисля, че може би без да сме в състояние да го назовем, ние колективно изпитваме, че сме достигнали докъдето можем с толерантността като нашата единствена пътеводна сила.

Състраданието е достоен наследник. То е органично в нашите религиозни, духовни и етични традиции, и въпреки това ги надхвърля. Състраданието е част от речника, което може да ни промени, ако наистина му позволим да се вмести в стандартите, по които ние оценяваме себе си и другите, както в личните така и в обществените пространства. Така че какво е то, триизмерно? Какви са неговите близки и съставни части? Какво има в неговата вселена на свързани добродетели? За да започнем просто, искам да кажа, че състраданието е добродушно. Сега добротата може да звучи като много лека дума, и е склонна да бъде превърната в голямо клише. Но добротата е ежедневен вторичен продукт на всички големи добродетели. И това е най-поучителната форма на незабавното удовлетворение.

Състраданието е също така любопитно. Състраданието отглежда и практикува любопитство. Обичам фраза, която ми бе предложена от две млади жени, които са новатори в различни религии в Лос Анджелис, Азиза Хасан и Малка Фенивеси. Те работят за създаване на ново въображение за споделен живот сред младите евреи и мюсюлмани. И правейки това, те култивират, това което те наричат "любопитство, без предположения." Така че това ще бъде благодатна почва за състрадание.

Състраданието може да бъде синоним на съпричастие. То може да се присъедини към тежката задача по опрощението и помирението, но то може да се изрази в простия акт на присъствие. То е свързано с практически добродетели като щедрост и гостоприемство и просто присъствие, дори само появяване. Мисля, че състраданието също често се свързва с красотата - и с това имам предвид желание да видим красотата в другия, не само това, което е в тях и може да се нуждае от помощ. Харесва ми, че моите дискусионни мюсюлмански партньори често говорят за красотата, като за основна ценност. И в тази светлина, за религиозните, състраданието ни води в територията на мистерията - насърчавайки ни да видим, не само красотата, но може би и да търсим лицето на Бога в момента на страдание, в лицето на един странник, в лицата на други оживени религиозни хора.

Не съм сигурна дали мога да ви покажа как изглежда толерантността, но мога да ви покажа как изглежда състраданието - защото то се вижда. Когато го видим, ние го разпознаваме и то променя начина, по който мислим за това, което е изпълнимо, за това което е възможно. Това е толкова важно, особено когато споделяме големи идеи, но най-вече голяма духовна идея като състраданието - да го вкореним когато го представяме на другите в пространството и времето и плът и кръв - цвета и сложността на живота.

И състраданието търси да се материализира. За първи път започнах да научавам това най-силно от Матю Санфорд. И аз не си въобразявам, че ще разберете това, когато гледате тази негова снимка, но той е парализиран. Той е парализиран от кръста надолу, от 13 годишна възраст, в автомобилна катастрофа, която убила баща му и сестра му, Краката на Матю не работят и той никога няма да ходи отново, и - и той изпитва това като "и" вместо като "но"- и той се възприема като изцелен и цял. И като учител по йога, той предлага този опит на другите през целия спектър на възможности и увреждания, здраве, заболявания и стареене. Той казва, че е само на по-екстремния край на спектъра, на който всички ние сме. Той прави някои невероятни неща в момента с ветераните, връщащи се от Ирак и Афганистан. И Матю направи това забележително наблюдение, което аз просто ще ви предложа и ще ви оставя за размисъл. Не мога съвсем да го обясня, нито пък той може. Но той казва, че все още трябва да срещне някой, който по-добре да усеща тялото си, в цялата му слабост и благодат, без в същото време, да стане по-състрадателен към всичко в живота.

Състраданието също изглежда така. Това е Жан Вание. Жан Вание помогнал в основаването на общностите Ларч, които можете да намерите по всички краища на света, общности, съсредоточени около живота на хора с умствени увреждания - най-вече синдрома на Даун. Общностите, които Жан Вание основал, както самия Жан Вание, излъчват нежност. "Нежност" е друга дума, над която бих се радвала да прекарам известно време за възкресяване. Прекарваме толкова време в тази култура да се съревноваваме и да сме агресивни, и аз прекарвам много време правейки тези неща. И състраданието може да има тези качества. Но отново и отново, живото състрадание ни носи обратно към мъдростта на нежността. Жан Вание казва, че неговата работа, като работата на други хора - голямата му, възлюбена, приятелка Майка Тереза ​​- никога не е най-вече за промяна на света; тя е на първо място за промяна на нас самите. Той казва, че това, което правят с Ларч не е решение, а признак. Състраданието рядко е решението, но то винаги е признак на по-дълбока реалност, на по-задълбочени човешки възможности.

И състраданието се разпръсква в по-широки и по-широки кръгове със знаци и истории, никога със статистики и стратегии. Тези неща ни трябват също, но ние също така се сблъскваме с техните граници. И в същото време, правейки това, мисля, че преоткриваме силата на историята - че като човешки същества, ни трябват истории за да оцелеем, да процъфтим, да се променим. Нашите традиции винаги са знаели това, и затова те винаги са култивирали истории в същината си и са ги пренасяли напред във времето за нас. Има, разбира се, една история зад основния морален копнеж и заповед на юдаизма за поправяне на света - tikkun olam.

И никога няма да забравя тази история от д-р Рейчъл Наоми Ремен, която я разказа на мен, както дядо й я е разказал на нея, че в началото на Сътворението нещо се случило, и първоначалната светлина във Вселената се разпръснала на безброй парченца. Попаднала като парчета вътре във всеки аспект на Сътворението. И че най-високото човешко призвание е да се търси тази светлина, да се посочи когато се види, да се събере, и по този начин, да се поправи света. Сега това може да звучи като измислена история. Някои от моите колеги журналисти могат да я интерпретират по този начин. Рейчъл Наоми Ремен казва, че това е важна и даваща сила история за нашето време, защото тази история настоява, че всеки един от нас, колкото и крехки и с недостатъци да сме, колкото и неадекватни да се чувстваме, има точно това, което е необходимо за подпомагане на възстановяването на света, за да можем да видим и да докоснем.

Истории като тази, знаци като този, са практически инструменти в един свят, желаещ да доведе състрадание към изобилни примери на страдание, които иначе могат да ни смажат. Рейчъл Наоми Ремен всъщност довежда състраданието обратно към своето заслужено място наред с науката в областта на медицината в обучението на нови лекари. И тази тенденция на това, което Рейчъл Наоми Ремен прави, как тези видове добродетели намират място в речника на медицината - работата която Фред Лускин прави - мисля, че това е едно от най-интересните развития на 21-ви век - че науката, в действителност, изважда добродетел като състраданието, окончателно от сферата на идеализма. Това ще промени науката, според мен, и ще промени религията.

Но ето едно лице от науката на 20-и век, което може да ви изненада в дискусия за състраданието. Ние всички знаем за Алберт Айнщайн, който показа че E = mc2. Ние не чуваме толкова много за Айнщайн, който поканил афро-американската оперна певица, Мариан Андерсън, да остане в дома му, когато тя дошла да пее в Принстън защото най-добрия хотел там е дискриминирал и не искал да я приеме. Не сме чували за Айнщайн, който използвал славата си, за да се застъпи за политическите затворници в Европа, или момчетата от Скотсбъро, в американския юг.

Айнщайн вярвал дълбоко, че науката трябва да надхвърли националните и етнически разделения. Но той наблюдавал как физици и химици се превръщат в разпространители на оръжия за масово унищожение в началото на 20-и век. Веднъж той казал, че науката в неговото поколение е станала като бръснач в ръцете на три годишен. И Айнщайн предсказал, че като ставаме все по-модернизирани и технологично напреднали, ще се нуждаем от добродетелите, които традициите ни носят напред във времето повече, а не по-малко. Той обичал да говори за духовните гении през вековете. Някои от любимите му били Мойсей, Исус, Буда, Св. Франциск от Асизи, Ганди - той обожавал неговия съвременник, Ганди. И Айнщайн е казал - и мисля, че това е цитат, отново, това не е останало в неговото наследство - че "този вид хора са гении в изкуството на живота, още по-необходими за достойнството, сигурността и радостта на човечеството от откривателите на обективни знания."

Сега, позоваването на Айнщайн може да не е най-добрия начин за разпространяване на състрадание на Земята и да го направим да изглежда достъпно за всички нас, останалите, но всъщност това е така. Искам да ви покажа останалата част от тази снимка, защото тази снимка е аналогична на това, което правим с думата "състрадание" в нашата култура - ние го почистваме и ние намаляваме неговата дълбочина и заземяване в живота, което е объркано. Така че в тази снимка виждате ум гледащ през прозорец, нещо, което може да е катедрала - но не е. Това е цялата снимка, и виждате човек на средна възраст, облечен в кожено яке, пушещ пура. И от изгледа на това шкембе, изглежда не е правил достатъчно йога. Ние поставихме тези две снимки една до друга на нашия сайт, и някой каза: "Когато погледна първата снимка се питам, какво си е мислил? И когато погледна другата, аз питам, какъв човек е бил? Що за човек е това?"

Е да, той е сложен. Той бил невероятно състрадателен в някои от неговите взаимоотношения и ужасно неадекватен в други. И е много по-трудно, често, да бъдеш състрадателен към тези най-близо до нас, което е друго качество във вселената на състраданието, от нейната тъмна страна, което също заслужава нашето сериозно внимание и осветление. Ганди също е бил истинско човешко същество с недостатъци. Същото е вярно за Мартин Лутър Кинг младши. Също така и за Дороти Дей. Също и Майка Тереза. Също и всички ние. И искам да кажа, че това е нещо освобождаващо да се осъзнае, че това не е пречка за състрадание - продължавайки това, което Фред Лускин казва - че тези недостатъци само ни правят човешки същества.

Нашата култура е обсебена от съвършенството и от криене на проблеми. Но колко освобождаващо е да се разбере, че проблемите ни, всъщност, вероятно са нашите най-богатите източници за израстване до тази крайна добродетел на състраданието, за довеждане на състраданието към страданията и радостите на другите. Рейчъл Наоми Ремен е по-добър лекар, заради битката с болестта на Крон през целия й живот, Айнщайн станал филантроп, не заради изисканите му познания за пространството и времето и материята, но защото е бил евреин, когато Германия става фашистка. И Карън Армстронг, мисля, че също ще кажете, че някои от вашите много болезнени изпитания в религиозен живот, които със зигзаг, са довели до Хартата за състраданието. Състраданието не може да бъде сведено до святост повече, отколкото може да се намали до жалост.

Така че искам да предложа окончателно определение на състраданието - Това е Айнщайн с Пол Роубсън между другото - и това би било за нас, да наречем състраданието духовна технология. Сега нашите традиции съдържат голяма мъдрост относно това, и имаме нужда те да я извлекат за нас сега. Но състраданието е еднакво у дома както в светското, така и в религиозното.

Така че ще перифразирам Айнщайн в заключение и ще кажа, че човечеството, бъдещето на човечеството, се нуждае от тази технология толкова, колкото има нужда от всички други, които сега ни свързват и ни предоставят ужасяващата и чудна възможност действително да се превърнем в една човешка раса.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)