Кен Камлър: Медицинско чудо на Еверест

Така. Е, чухме много хора да говорят на тази конференция за силата на човешкия ум. Онова, което бих искал да направя днес, е да ви дам един ярък пример за това как тази сила може да бъде отприщена, когато някой е в ситуация - въпрос на оцеляване, как волята за оцеляване може да извлече това от хората. Това е един инцидент, който се случи на Монт Еверест. Беше най-тежкото бедствие в историята на Еверест. И когато се случи, аз бях единственият лекар в планината. Ще ви преведа през това и ще видим какво става, когато някой наистина призове волята за оцеляване.

Така. Това е Монт Еверест. Висок е 29 035 фута. Бил съм там шест пъти, четири пъти работих с "Нешънъл джиографик", като правех измервания на тектонични плочи. Два пъти ходих с НАСА и работих по устройства за отдалечено откриване. При четвъртото ми пътуване до Еверест една комета премина над планината. Хаякутаке. Тогава шерпите ни казаха, че това е много лошо знамение и трябваше да ги послушаме. Еверест е екстремна среда. На върха има едва една трета от количеството кислород в сравнение с морското равнище. Близо до върха температурите могат да бъдат 40 градуса под нулата. Може да има ветрове със скорост 20 до 40 мили в час. Всъщност, това е ветроизстудителен фактор, по-нисък, отколкото в летен ден на Марс. Помня как веднъж бях горе, близо до върха. Бръкнах в пухеното си яке, за да отпия от бутилката си с вода вътре в пухеното ми яке, но установих, че водата вече бе напълно втвърдена в лед. Това ви дава представа колко сурови са нещата близо до върха.

Така. Това е маршрутът нагоре към Еверест. Той започва при базов лагер, на 17 500 фута. Първи лагер, 2000 фута по-високо. Втори лагер, на още 2000 фута по-високо по онова, което се нарича Западният циркус. Трети лагер е в основата на Лхотце, която е четвъртата по височина планина в света, но прилича на джудже в сравнение с Еверест. А четвърти лагер е най-високият лагер. Той е на разстояние 3000 фута от върха. Това е изглед на базовия лагер. Палатките са разпънати върху глетчер на височина 17 500 фута. Това е най-високата точка, до която може да отведеш яковете си, преди да се наложи да разтоварваш. А ето какво разтовариха за мен. Медицински припаси, товарът на четири яка, изсипани в една палатка. А тук се опитвам да подреждам нещата.

Това беше нашата експедиция. Беше експедиция на "Нешънъл джиографик", но беше организирана от Изследователския клуб. Имаше три други експедиции на планината - американски екип, екип от Нова Зеландия и един екип на IMAX. И, всъщност след два месеца подготовка, построихме лагерите си по целия път нагоре по планината.

Това е изглед нагоре към ледения водопад. Първите 2000 фута от изкачването нагоре от базовия лагер. А ето снимка в ледения водопад. Той е водопад, само че замръзнал, и се движи много бавно, всъщност се променя всеки ден. Когато си в него, си като плъх в лабиринт: дори не виждаш над върха. Това е близо до върха на ледения водопад. Най-добре е да се катериш през него нощем, когато ледът е замръзнал. По този начин е по-малко вероятно той да се стовари върху теб. Това са катерачи, стигащи най-горе на ледения водопад точно на изгрев слънце. Това съм аз, прекосявам дълбока пукнатина в ледника. Пресичаме по алуминиеви стълби, привързани с обезопасителни въжета. Това е друга пукнатина. Някои от тях са дълбоки колкото височината на 10-етажна сграда, а един от моите катерачи казва, че всъщност причината да се катерим нощем е, тъй като, ако изобщо видим дъното на онова, над което се изкачваме, никога не бихме го направили.

Така. Това е първи лагер. Той е първото плоско място, което може да достигнеш, след като изкачиш ледения водопад. А оттам се катерим нагоре към втори лагер, който е някак на преден план. Това са катерачи, движещи се нагоре по лицето на Лхотце, онази планина към трети лагер. Тук са на фиксирани въжета. Едно падане тук, ако не си привързан с въже, би било на 5000 фута надолу. Това е изглед, заснет от трети лагер. Виждате лицето на Лхотце в профил. То е под ъгъл около 45 градуса. Отнема два дни да се изкачи. Затова лагерът се слага на половината път.

Ако забелязвате, връх Еверест е черен. Върху него няма лед. Това е, защото Еверест е толкова висок, че е в струята на въздушния поток и ветрове постоянно жулят лицето, така че не успява да се натрупа никакъв сняг. Онова, което прилича на облак зад хребета на върха, всъщност е сняг, отвяван от върха.

Това е по пътя нагоре от трети лагер до четвърти лагер, напредваме нагоре през облаците. А това е при четвърти лагер. Щом стигнеш до четвърти лагер, имаш може би 24 часа да решиш дали да тръгнеш към върха, или не. Всички са на кислород. Припасите ти са ограничени и трябва или да тръгваш нагоре, или да слизаш надолу, да вземеш това решение много бързо. Това е снимка на Роб Хол. Той беше водачът на новозеландския екип. Това е радио, което използва по-късно, за да се обади на жена си, ще ви разкажа за това. Това са няколко катерачи, чакащи да тръгнат към върха. Те са в четвърти лагер и виждате, че откъм върха духа вятър. Това не е добро време за катерене, затова катерачите просто чакат, с надеждата, че вятърът ще замре. И всъщност, вятърът наистина замира нощем. Става много спокойно. Изобщо няма вятър. Това прилича на добра възможност за тръгване към върха. И така, ето няколко катерачи, тръгващи към върха по онова, което се нарича триъгълното лице. Това е първата част от изкачването. Прави се на тъмно, защото всъщност е по-малко стръмна от онова, което следва, и може да спечелиш часове дневна светлина, ако изкачиш това на тъмно.

И ето какво се случи. Катерачите се изкачиха на югоизночния хребет. Това е изгледът към югоизточния хребет. Върхът би бил на преден план. От тук има около 1500 фута под 30-градусов ъгъл към върха. Но онова, което се случи онази година, беше, че вятърът внезапно и неочаквано се усили. Връхлетя буря, която никой не предусещаше. Тук виждате яростни ветрове, отвяващи сняг далеч горе от върха. А ето ги катерачите на хребета на върха.

Това е моя снимка в този район, направена година по-рано и виждате, че съм с кислородна маска с изолиращ дихателен апарат. Тук е свързан кислородният ми маркуч. Виждате на този катерач, че имаме в раницата две кислородни бутилки, малки бутилки от титан, много леки. И не носим кой знае какво друго. Само това имаш. Много си уязвим на хребета на върха.

Така. Това е изглед, заснет на самия хребет на върха. Това е по пътя към върха, на онзи 1500-футов мост. Всички катерачи тук се катерят без въжета, а причината е, тъй като наклонът е толкова отвесен и от двете страни, че ако си привързан с въже към някого, в крайна сметка просто ще го повлечеш след себе си. Затова всеки човек се изкачва индивидуално. А пътеката изобщо не е права. Катеренето е много трудно и винаги съществува рискът да паднеш от едната или другата страна. Ако паднеш вляво, ще паднеш на 8000 фута в Непал. Ако паднеш вдясно, ще паднеш на 12 000 фута в Тибет. Така че вероятно е по-добре да паднеш в Тибет, защото ще живееш по-дълго. (Смях) Но при всяко положение, ще падаш през остатъка от живота си.

Така. Тези катерачи бяха горе, близо до върха, край онзи хребет на върха, който виждате тук горе, а аз бях долу в трети лагер. Моята експедиция беше долу, в трети лагер, докато тези момчета бяха там горе, в бурята. Бурята беше толкова яростна, че трябваше да лежим, напълно облечени, напълно екипирани, легнали на пода на палатката, за да не бъде отнесена палатката от планината. Бяха най-лошите ветрове, които някога съм виждал. А катерачите горе на хребета бяха толкова по-нависоко, 2000 фута по-нависоко, и напълно изложени на стихиите. Бяхме в радио контакт с някои от тях.

Това е изглед, заснет покрай хребета на върха. Роб Хол, чухме по радиото, беше там горе, в този момент в бурята с Дъг Хансен. И чухме, че Роб е добре, но Дъг беше твърде слаб, за да слезе. Беше изтощен, и Роб стоеше с него. Получихме също лоши новини в бурята, че Бек Уедърс, друг катерач, е колабирал в снега и е мъртъв. Имаше още 18 други катерачи, с чието състояние не бяхме наясно. Бяха изгубени. На планината цареше пълно объркване. Всички истории бяха объркващи. Повечето от тях си противоречаха. Всъщност нямахме представа какво става по време на онази буря. Просто клечахме долу в палатките си в трети лагер.

Двамата ни най-силни катерачи, Тод Бърлесън и Пит Ейтанс, решиха да тръгнат нагоре, за да се опитат да спасят, когото могат, макар че върлуваше яростна буря. Опитаха се да предадат по радиото съобщение на Роб Хол, който беше великолепен катерач, някак заседнал с един слаб катерач горе, близо до върха. Очаквах да кажат на Роб: "Дръж се. Идваме." Но всъщност онова, което казаха, беше: "Остави Дъг и слизай сам. Няма шанс да го спасиш, просто се опитай да спасиш себе си на този етап." Роб получи съобщението, но отговорът му беше: "И двамата слушаме." Тод и Пит се качиха до хребета на върха, ето тук горе, а там горе било сцена на пълен хаос. Но направили, каквото могли, за да стабилизират хората. Давах им съвети по радиото от трети лагер, и изпратихме надолу катерачите, които не можеха да слязат със свои собствени сили. Онези, които не можеха, просто някак решихме да оставим горе, в четвърти лагер. Така че катерачите слизаха по този маршрут.

Тази е направена в трети лагер, където бях аз. И всички те дойдоха при мен, за да мога да ги прегледам и да видя какво мога да направя за тях, което всъщност не беше много, защото трети лагер е малка вдлъбнатина, изсечена в леда посред 45-градусов наклон. Едва може да се стои прав извън палатката. Наистина е студено. На 24 000 фута височина е. Единствените запаси, които имах на онази височина, бяха два найлонови плика с предварително заредени спринцовки с болкоуспокояващи и стероиди.

Затова, щом катерачите идваха при мен, някак преценявах дали са в състояние, или не да продължат да слизат надолу. На онези, които не бяха с достатъчно бистър ум или добра координация, правех инжекция със стероиди, в опит да им дам известен период на яснота и координация, през който да могат да си проправят път по-нататък надолу по склона. Толкова е неловко да се работи там горе, че понякога дори правех инжекциите направо през дрехите им. Просто беше твърде трудно да се маневрира по какъвто и да било начин там горе.

Докато се грижех за тях, получихме още новини за Роб Хол. Нямаше начин да успеем да се изкачим достатъчно високо, за да го спасим. Той се обади и каза, че вече е сам. Очевидно, Дъг беше загинал по-нагоре по склона. Но Роб вече беше твърде слаб, за да слезе самият той долу, и при яростните ветрове горе на онази височина нямаше начин да бъде спасен и го знаеше. В този момент помоли да го свържем с жена му. Носеше радио. Жена му си беше вкъщи, в Нова Зеландия, бременна в седмия месец с първото им дете. И Роб помоли да го свържат с нея. Направиха го. И Роб и жена му проведоха последния си разговор. Избраха името за бебето си. После Роб се изключи и това беше последното, което чухме от него.

Бях изправен пред лечението на много критично болни пациенти на височина 24 000 фута, което беше невъзможно. Така че онова, което направихме, беше да свалим жертвите долу до 21 000 фута, където беше по-лесно да ги лекувам. Това беше медицинското ми оборудване. Кутия за принадлежности, пълна с медицински запаси. Това носих нагоре в планината. По-ниско долу имах повече принадлежности, които помолих да ми донесат нагоре и да ме посрещнат в по-ниския лагер. Такава беше сцената в по-ниския лагер.

Оцелелите влизаха един по един. Някои от тях бяха с хипотермия, някои бяха с измръзвания, някои - и двете. Онова, което правехме, беше да се опитаме да ги затоплим, колкото можем повече, да ги сложим на кислород и да се опитаме да ги съживим, което е трудно на 21 000 фута, когато в палатката е ужасен студ. Това е тежко измръзване на стъпалата, тежко измръзване на носа. Този катерач имаше снежна слепота.

Докато се грижех за тези катерачи, имахме стряскащо преживяване. Ненадейно Бек Уедърс, за когото вече ни бяха казали, че е мъртъв, влезе с препъване в палатката, точно като мумия, влезе в палатката. Очаквах да бъде неспособен да говори, но всъщност той влезе в палатката и ми каза: "Здравей, Кен. Къде да седна?" А после каза: "Приемаш ли здравната ми осигуровка?" (Смях) Наистина така каза. (Смях) Така че беше с напълно ясен ум, но имаше тежки измръзвания. Виждате, че ръката му е напълно бяла, а лицето, носът му, е изгорено. Първо става бяло, а после, когато некрозата завърши, почернява и после пада. Това е последният стадий, точно като белег.

И така, докато се грижех за Бек, той разказа какво е станало там горе. Каза, че се е изгубил в бурята, припаднал в снега и просто лежал там, неспособен да мръдне. Някои катерачи минали оттам, погледнали го и ги чул да казват: "Мъртъв е." Но Бек не бил мъртъв; чул това, но бил напълно неспособен да помръдне. Бил в някакъв вид кататонично състояние, при което можел да е наясно със заобикалящото го, но не можел дори да мигне, за да покаже, че е жив. Затова катерачите го подминавали и Бек лежал там един ден, една нощ и още един ден, в снега. И тогава си казал: "Не искам да умра. Имам семейство, при което да се върна." И мислите за семейството му, децата и жена му, генерирали достатъчно енергия, достатъчно мотивация в него, така че в крайна сметка станал. След като лежал в снега толкова дълго време, станал и намерил пътя обратно към лагера. Бек ми разказа тази история много тихо, но бях напълно зашеметен от нея. Не можех да си представя който и да е да лежи в снега толкова дълго време, а после да стане. Той очевидно беше обърнал необратима хипотермия. И мога само да се опитвам да предполагам как го е сторил.

Ами ако бяхме прикачили Бек към SPECT скенер, нещо, което наистина би могло да измери мозъчната функция? Съвсем просто, трите части на мозъка: фронталният лоб, където се съсредоточава вниманието и концентрацията; темпоралният лоб, където формираш образи и държиш спомени, и задната част на мозъка, която съдържа церебелума, който контролира движението, и мозъчният ствол, където са основните функции за поддръжка като пулс и потене.

Да направим разрез на мозъка тук и да си представим, че Бек е бил прикачен към SPECT скенер. Той измерва динамичния кръвен поток и така - енергийния поток вътре в мозъка. Тук е префронталната мозъчна кора, светеща в червено. Това е доста равно разпределено сканиране. Тук е средният район, където може да е темпоралният лоб, тук вътре, и задната част, където функциите за поддръжка са отзад.

Това е общо взето нормално сканиране, показващо равно разпределение на енергия. А сега отиваме в това и виждате колко повече светят фронталните лобове. Това може би е преживявал Бек, когато е осъзнал, че е в опасност. Съсредоточава цялото си внимание върху това да се спаси от бедата. Тези части от мозъка затихват. На този етап той не мисли за семейството си, нито за някой друг, а работи доста упорито. Опитва се да задейства мускулите си и да се измъкне от това. Така. Но тук губи територия. Енергията му свършва. Твърде студено е. Не може да поддържа метаболитните си огньове запалени. И, виждате ли, тук няма повече червено. Мозъкът му затихва. Тук е колабирал в снега. Всичко е тихо. Има съвсем малко червено където и да било. Силата на Бек спада. Той умира.

Преминаваме към следващия скенер, но, в случая на Бек, виждате, че средната част от мозъка му започва отново да светва. Той започва да мисли за семейството си. Започва да вижда образи, които го мотивират да стане. Развива енергия в тази област чрез мисъл. И ето как ще превърне мисълта отново в действие. Тази част от мозъка се нарича преден цингуларен гирус. Това е район, в който много невролози смятат, че се намира седалището на волята. Там хората вземат решение, там развиват сила на волята. А, както виждате, има енергиен поток, минаващ от средната част на мозъка му, където има образи на семейството си, в тази област, която дава сила на волята му.

Така. Става все по-силно и по-силно, до точката, при която наистина ще бъде мотивиращ фактор. Той ще развие достатъчно енергия в онзи район, след един ден, една нощ и един ден, за да се мотивира всъщност сам да стане. И тук виждате, че започва да получава повече енергия във фронталния лоб. Започва да се съсредоточава. Вече може да се концентрира. Мисли за онова, което трябва да направи, за да спаси самия себе си. Значи, тази енергия е била предадена нагоре към предната част на мозъка му, а тук долу става по-тихо, но той използва тази енергия, за да мисли за това какво трябва да се накара да прави. А после тази енергия някак се разпространява из целите му мисловни райони. Сега той не мисли за семейството си, а се мотивира сам. Това е по-късната част, при която мускулите му ще се движат, а той ще пристъпва сам. Сърцето и белите му дробове ще наберат скорост. Ето какво предполагам, че би могло да се случи, ако бяхме в състояние да направим на Бек скенер SPECT по време на тази епопея на оцеляването.

Ето ме там, грижа се за Бек на 21 000 фута височина и усетих, че онова, което правя, е напълно тривиално в сравнение с това, което той бе направил за самия себе си. Това просто показва на какво е способна силата на ума. Той беше критично болен. Имаше и други критично болни пациенти. За щастие успяхме да докараме хеликоптер, за да спаси тези момчета. На 21 000 фута дойде хеликоптер и проведе най-високото спасяване с хеликоптер в историята. Той успя да се приземи на леда, да вземе Бек и другите оцелели, един по един и да ги отведе в клиника в Катманду, преди ние дори да се върнем в базовия лагер.

Това е място в базовия лагер при един от лагерите, където бяха изгубени някои от катерачите. Проведохме мемориална служба там няколко дни по-късно. Това са шерпи, които палят хвойнови клони. Те вярват, че хвойновият дим е свят. А катерачите стояха наоколо по високите скали и говореха за изгубените катерачи горе, близо до върха, като всъщност се обръщаха към планината, за да им говорят пряко. Тук бяха изгубени петима катерачи. Това бяха Скот Фишър, Роб Хол, Анди Харис, Дъг Хансен и Ясуко Намба. Още един катерач можеше да умре онзи ден, но не стана така, и това е Бек Уедърс. Той успя да оцелее, защото успя да генерира онази невероятна сила на волята, успя да използва цялата сила на ума си, за да се спаси.

Това са тибетски молитвени знаменца. Шерпите вярват, че ако напишеш молитви на тези знаменца, посланието ще бъде отнесено нагоре при боговете, а през онази година посланието на Бек получи отговор.

Благодаря. (Аплодисменти)