Кавита Рамдас: Радикални жени, които прегръщат традицията

Салаам. Намасте. Добро утро. Според профила ми в TED, може би очаквате да ви говоря за последните течения във филантропията, течения, които в момента са поели Уол Стрийт и Световната банка, и са ги заинтригували как да инвестират в жените, как да ги направят силни, как да ги спасят.

Не и аз. Мен ме интересува как жените спасяват жените. Спасяват ни, давайки ново определение и образ на едно бъдеще, което разчупва и размива установените полярности, полярности, които дълго време си мислехме че просто ни се полагат, като тези между модерност и традиция, между Първият Свят и Третия Свят, подтисничеството и възможност. Сред обезсърчителните предизвикателства, пред които сме изправени като Глобално общество, има нещо в този трети вариант на разрешение, което кара сърцето ми да пее. Това, което ме интригува най-вече е как го постигат това жените, независимо от тези парадокси, объркващи и в същото време обезсърчителни.

Защо става така, че жените са от една страна порочно подтиснати от културните практики и въпреки това, в същото време, те са защитникът на културата в повечето общества? Хаджаба и забрадката, символи на подтисничество ли са или на съпротива? Когато толкова много жени и момичета са бити, изнасилвани и осакатявани ежедневно, в името на всякакви каузи, чест, религия, националност, какво им позволява да засадят отново дървета, да изграждат отново обществата, да оглавяват радикални, без насилие, движения за социална промяна? Различни ли са жените, които запазват, от тези, които радикализират? Или са едни и същи? Виновни ли сме, както Чимаманда Адичи ни напомни по време на ТЕD конференцията в Оксфорд, за това че сме съгласни, че има една единствена история за борбата на жените за техните права, а в същност, те са много. И изобщо, какво ги засяга това мъжете?

Голяма част от живота ми беше посветен в търсене на отговори на тези въпроси. Този процес ме отведе по целия свят и ме запозна с някои невероятни личности. Това ми помогна да събера няколко фрагмента, които ми помогнаха да осветля този пъзел. Някои от тези, които ми отвориха очите за третия път, са една предана мюсюлманка в Афганистан, група хармонични лесбйики в Хърватия, и жена, нарушаваща табутата в Либерия. Задължена съм им, така както и на родителите ми, които заради някакви простъпки в предишния им живот, бяха благословени с три дъщери в този си живот. И поради накои неясни за мен причини, са изключително горди и от трите ни.

Родена съм и израснала тук в Индия, и се научих още от ранна възраст да се съмнявам силно в лелите и чичовците, които се навеждат и ни потупват по главата и казват на родителите ми без никакъв проблем "Лоша работа. Имате само три дъщери. Но вие сте млади. Можете да опитате пак." Възмущението ми, относно правата на жените прекипя когато бях на 11 години. Леля ми, невероятно изразителна и брилянтна жена, овдовя рано. Поток от роднини премина през нея. Съблякоха й цветното сари. Накараха я да си сложи бяло. Изтриха й биндито от челото. Счупиха й гривните. Дъщеря й, Рани, няколко години по-голяма от мен, седна в скута й объркана, не знаейки какво става с тази някога така сигурна жена, която беше майка й. Късно същата нощ, чух майка ми да умолява баща ми: "Моля те направи нещо, Рамю. Не можеш ли да се намесиш?" А баща ми измърмори с тих глас: "Аз съм най-малкият брат, нищо не мога да направя. Това е традиция." Това беше нощта, в която научих правилата за това какво значи да си жена в този свят. Жените не създават тези правила, но те ни определят, и те определят нашите възможности и шансове. Мъжете са засегнати също от тези правила. Баща ми, който се е бил в три войни, не можа да спаси собствената си сестра от това страдание.

На 18 години, под отличното напътствие на майка ми, бях, както можете да си представите, непокорна феминистка. На уличните песнопения [Хинди] [Хинди] "Ние сме жените на Индия. Ние не сме цветя, ние сме искрите на промяната". Но когато бях в Пекин през 1995, стана ми ясно, че единственият начин да се постигне равенство на половете, е да се преобърнат векове на подтиснически традиции. Скоро след завръщането ми от Пекин, с радост приех да работя за тази чудесна организация, създадена от жени, да подкрепят правата на жените по целия свят. Но едва на 6 месеца в новата ми работа, срещнах една жена, която ме накара да преосмисля всичките си разбирания. Името й е Сакена Якоби.

Тя влезе в офиса ми в момент, когато никой в Съединените Щати не знаеше къде се намира Афганистан. "Не става вапрос за бурка". Тя беше най-решителната адвокатка за правата на жените, която някога съм чувала. Тя ми каза, че жени водят нелегални училища в нейните общности вътре в Афганистан, и че нейният Институт, Афгански Институт за Обучение, е създал училище в Пакистан. Тя каза "Първото нещо, което всеки мюсюлманин знае, е че Корана изисква и силно подкрепя грамотността. Пророкът е искал всеки вярващ де е способен да чете Корана сам." Правилно ли чух? Беше ли в правата на адвокат на жените, да се позовава на религията? Но Сакена не зачита етикети. Тя винаги носи забрадка. Разхождах се с нея по морския бряг и косата й се вееше от вятъра. Тя започва всяка лекция с молитва, но тя е независима, жизнена, финансово независима жена в страна, където момичетата са вече омъжени на 12 години.

Тя е също невероятно прагматична. "Тази забрадка и тези дрехи", казва тя, "ми дават свободата да правя това, което трябва да направя, да говоря на тези, чиято подкрепа и помощ са от излючително значение за тази дейност. Когато отворих училище в един бежански лагер, отидох да видя имама. Казах му, " Аз съм вярваща, и жените и децата в тези ужасни условия имат нужда от вяра за да оживеят". Тя се усмихна дяволито. "Той беше поласкан. Започна да идва два пъти в седмицата в моя център, тъй като жените не можеха да ходят в Джамията. И след като си тръгваше, жените и момичетата оставаха още. Започнахме с малък ограмотителен клас да четем Корана, после с математика, тогава английски, и след това компютърни уроци. След няколко седмици, всички от бежанския лагер дойдоха в нашия клас." Сакена е учител във време когато да образоваш жените в Афганистан, е опасен бизнес.

Тя е в топ-листата на талибаните. Страхувам се за нея всеки път когато пътува в страната. Свивa рамене, когато я питам за безопасността й. "Кавита Ян, не можем да си позволим да се страхуваме. Погледни тези млади момичета, които се връщат на училище когато лицата им са заляти с киселина." И аз се усмихвам и кимам с глава, осъзнавайки, че наблюдавам жени и момичета да се възползват от религиозните си традиции и практики, превръщайки ги в инструменти на опозиция и възможност. Този път си е техен и гледа към един Афганистан, който ще бъде различен.

Да бъдеш различен е нещо, което жените от Лесбор в Загреб, Хърватия знаят много добре. Да бъдеш лесбийка, хомосексуален, в по-голямата част на света, включително и тук в Индия, означва да заемеш място на огромен дискомфорт и краен предразсъдък. В следконфликтните общества, като Хърватия където хипер национализма и религиозността са създали климат, непосилен за когото и да е било считан за прокуден. В това число влиза една група от хомосексуални млади жени, които обичат старата музика от едно време, която се носеше в този регион от Македония до Босна, от Сърбия до Словения. Тези фолклорни певици се срещнали в колежа по програмата за изследване в областта на половете. Много от тях са на 20 години. Някои са майки. Много от тях са страдали докато излязат открито в общността. В семействата, религиозната вяра затруднява възприемането на факта,че техните дъщери не са болни, но само странни. Както казва Леа, едната от основателките на групата, "Обичам много традиционната музика. Обичам също рокендрола. Така Лесбор, cмесва двете. Гледам на традиционната музика като вид опълчване, където хората могат наистина да изразят гласа си. Особено в традиционните песни от другите краища на бившата Югославска република. След войната, много от тези песни се загубиха. Но те са част от нашето детство и история. И ние не трябва да ги забравяме".

Невероятно, този пеещ хор L.G.B.T. демонстрира как жени инвестират в традицията, за да създадат промяна. Като алхимици, които превръщат разногласието в хармония. Репертоара им включва хърватския национален химн, една босненска любовна песен и сръбски дуети. И Леа добавя шеговито, "Кавита, ние сме особено горди с нашата Коледна музика, защото показва че ние сме отворени за религиозните практики, въпреки че Католическата църква мрази L.G.B.T. Техните концерти произлизат от техните собствени общности, да, но и от едно по-старо поколение, поколение, което може да бъде заподозряно в хомосексуалност, но е носталгично за своята собствена музика и миналото, което представлява. Един баща, който в началото се е смущавал, че дъщеря му идва от такъв хор, сега пише песни за тях. В средните векове, трубадурите са прекосявали земите, пеейки историите си и споделяйки поемите си. Лесбор пътува из Балканите по този начин, пеейки, свързвайки хората разделени от религия, националност и език, босненци, хървати, и сърби откриват едно рядко място където да споделят гордостта си и историята си, и Лесбор им напомня, че песните които една група прокламира за свои собствени, всъщност принадлежат на всички тях.

[Пее]

Вчера, Малика Сарабай ни показа, че музиката може да създаде свят, който възприема повече различията от този който ни е даден. Света, който Лайма Баули даде беше свят на война. Либерия десетилетия беше разпокъсвана от цивилни борби. Лайма не беше активистка, а майка на три деца. Но беше болна от притеснениия. Притесняваше се, че синът й и ще бъде отвлечен и взет за дете-войник. Притесняваше се, че дъщеря й ще бъде изнасилена. Тя се притесняваше за техния живот. Една нощ тя имала сън. Сънувала, че тя и хиляди други жени спрели кръвопролитията. На следващата сутрин, в църквата, попитала другите как се чувствали. Те били всички изморени от битките. Нуждаем се от мир и искаме нашите лидери да знаят, че няма да се спрем докато не настане мир. Измежду приятелките на Лайма, имало жена полицай мюсюлманка. Тя й обещала да повдигне този въпрос в нейната общност.

На следващата петъчна служба, жените които седяли в страничната стая на джамията започнали да споделят бедственото си положение пред обстоятелствата. "Какво значение има?" казали те, " Един куршум не разпознава мюсюлманин от християнин." Тази малка група от жени решили да поставят край на войната. И избрали да се възползват от традициите си, за да постигнат целта си. Либерийските жени носят обикновено много бижута и цветни дрехи. Но за протеста си те се облекли целите в бяло, без грим. И както каза Лейма, "Носехме бялото, за да покажем, че сме за мир." Седяли отстрани на пътя, по който автоколоната на Чарлз Тейлор минава всеки ден. Седяли със седмици, първо само 10, после 20, 50, стотици жени облечени в бяло, пеейки, танцувайки, обявявайки се за мир.

Най-накрая, противопоставящите се сили в Либерия бяха накарани да започнат мирни преговори в Гана. Мирните преговори продължили безкрайно. На Лайма и сестрите й им омръзнало. С остатъка от фонда им, те събрали група от жени и отишли на преговорите, обградили сградата. В един, сега известен клип на CNN можете да ги видите седнали на земята с хванати ръце. Ние знаем това в Индия. Казва се [Хинди]. Тогава нещата се обострили. Повикани били полицаи да разпръснат жените. Един старши полицай се приближил с палка, Лайма се изправила решително, вдигайки ръце над главата си, и започнала, много бавно, да развива, развива воала който покривал косите й. Представете си лицето на полицая. Бил смутен. Отдръпнал се. И следващото нещо, знаете ли, полицията изчезнала. Лайма ми каза по-късно, "Това е табу в Западна Африка. Ако възрастна жена си смъкне облеклото пред мъж, защото тя иска така, семейството на мъжа е прокълнато". (Смях) (Аплодисменти) Тя каза, "Не знам дали той го направи защото е вярвал в това, но той знаеше, че ние няма да си отидем. Нямаше да си отидем докато мирния договор не бъде подписан."

И договорът беше подписан. И жените на Либерия тогава се мобилизирали да подкрепят Елен Джонсон Сърлийф, една жена, която разчупила някои табута сама, ставайки първата избрана жена президент на държава в Африка от години насам. В президентското си обръщение към нацията тя изразила признателността си към Либерийските жени, които й помогнали да победи една футболна звезда - това е футбола за вас, американците - не по-малко.

Жени като Сакена, Леа и Лейма, ме засрамиха и ме промениха, и ми дадоха да разбера, че не трябва така прибързано да си правим каквито и да е заключения. Те също ме спасиха от собствения ми справедлив яд, давайки ми вътрешното измерение на третия път. Веднъж една филипинка ми каза, "Как готвиш оризов кейк? Загрявайки го отдолу и отгоре." Протестите, маршовете, безкомпромисната позиция, че правата на жените са правата на човека, точка. Това е горещината отдолу. Това е Малколм Х и суфражистите, и парадите на гей прайдовете. Но ние се нуждаем също и от топлината отгоре. А в по-голямата част на света, тази горна загряваща част е контролирана от мъжете.

Перефразирайки Маркс: Жените правят промените, но не в случай на техен избор. Те трябва да преговарят. Те трябва да разрушат традициите, които някога са ги направили безмълвни, за да могат да изразят нови стремежи. И те се нуждаят от съюзници в собствените си общности, съюзници като имама, като бащата който сега пише песни за лесбийска група в Хърватия, съюзници като полицая, който зачел едно табу и се отдръпнал, като моя баща, който не могъл да помогне на своята сестра, но помогнал на трите си дъщери да постигнат мечтите си. Може би това е защото феминизмът, който за разлика от всички други социални движения, не е срещу някакъв определен подтисник. Не е управляващата класа, нито окупатор или колонизатор, то е срещу една дълбоко вкоренена система от вярвания и предразсъдъци, че ние жените, много рядко можем да сме себе си.

А може би това е основния подарък на фемнизма, че личното е в всъщност политическо. Така че, както веднъж каза Елеонор Рузвелт за Човешките права, същото е валидно и за равенството на половете, което започва в малко място близо до нашия дом. На улицата, да, но също и на преговорите около кухненската маса и в брачното легло, и във връзката между влюбени и родители, и сестри и приятели. И тогава осъзнаваш, че чрез интегрирането на аспекти на традицията и общността в борбата им, жени като Сакена и Леа, и Лайма, но също и Соня Ганди тук в Индия, и Mишел Башле в Чили, и Ширин Ебади в Иран правят и нещо друго. Те предизвикват самото понятие на Западния модел за развитие. Те казват, не е необходимо да бъдем като вас, за да постигнем промени. Можем да носим сари или хиджаб, или панталони, или боубоу, и в същото време да сме лидери на партии и президенти, адвокати по Човешките права. Ние можем да използваме нашата традиция, за да водим промяната. Можем да демилитаризираме обществата и да влеем ресурсите в резервоарите на истинска сигурност.

Ето в тези малки истории, тези лични истории виждам радикална епопея, написана от жени по света. Точно в тези нишки вплетени в един устойчив здрав плат, които ще поддържат общностите, откривам надежда. И ако сърцето ми пее, то е защото в тези малки фрагменти, от време на време може да уловите не един, а целия нов свят. И тя определено е по своя път.

Благодаря ви.

[Аплодисменти]