Катрин Шулц: Не съжалявайте, че съжалявате

Това, разбира се, е Джони Деп. А това е рамото на Джони Деп. А това е известната татуировка на рамото на Джони Деп. Някои от вас може да знаят, че през 1990 Деп бе сгоден за Уинона Райдер, и бе татуирал на дясното си рамо "Winona forever" (Уинона завинаги). И след три години -- което в интерес на истината е нещо като вечност по стандартите на Холивуд -- те скъсаха и Джони отиде да му пооправят малко татуировката. И сега на рамото му пише "Wino forever" (Пияница завинаги).

(Смях)

И така също като Джони Деп, и като 25 процента от американците на възраст между 16 и 50 години, и аз имам татуировка. За първи път започнах да си мисля да си направя, когато бях на около 25 години, но поизчаках наистина по-дълго. Защото всички познаваме хора, които са си направили татуировка като са били на 17 или на 19, или на 23, и след това като станат на 30 съжаляват. Това не се случи с мен. Направих си татуировката, когато бях на 29, и веднага след това съжалих. И под "съжалих", имам предвид, че в мига, в който излязох от студиото за татуировки -- което е на няколко километра от тук надолу към Lower East Side -- получих масивен емоционален срив по сред бял ден на ъгъка на Бродуей и Ченъл стрийт. (Смях) Страхотно е да ти се случи на това място, защото там на никого не му пука. (Смях) И когато в този ден се прибрах вечерта, емоционалният срив стана още по-силен, но за това ще ви разкажа повече след минута.

Всичко това малко ме шокира, защото допреди този момент, се гордеех със себе си, че абсолютно за нищо не съжалявам. Допускала съм много грешки, взмала съм глупави решения, разбира се. Правя такива неща всеки час. Но винаги съм се чувствала, знаете нали, че съм взел най-доброто решение, което бих могла да взема, имайки предвид каква съм била към съответния момент, и според информацията, с която съм разполагала. Но от всичко това си извадих поука. И някак си ми помогна да стана това, което съм сега в живота си. И окей, няма да променям нищо. С други думи, бях изпила голяма доза от великия културен продукт за съжаленията Kool-Aid, който ни учи, че да съжаляваш за неща, които са се случили в миналото, е абсолютна загуба на време, че винаги трябва да гледаме напред, а не назад, и че едно от най-благородните и добри неща, които можем да направим е да се стремим да живеем живот без съжаления.

Тази идея много добре е уловена в думите: Нещата, които не носят удовлетворение, не трябва да получават и внимание. Стореното сторено." И на пръв поглед това изглежда страхотна философия -- нещо, с което всички можем да се съгласим и да спазваме... докато не ви кажа кой го е казал. Да, това е Лейди Макбет, говорейки на мъжа си да спре да бъде такъв смешник, който се чувства зле от това, че убива хора. И както се случва, Шекспир напипва тук нещо, както винаги го прави. Защото неспособността да изпитваш съжаление в действителност е една от диагностичните характеристики на социопатите. И в същото време е характеристика за определени видове увреждания на мозъка. И така хората, които имат увреждания на орбито-фронталния кортекс изглеждат неспособни да съжаляват, дори и когато са взели очвеидно много лоши решения. И така, на практика, ако искате да живеете без да съжалявате, има възможност, от която можете да се възползвате. Нарича се лоботомия. Но ако искате да сте напълно функционални и напълно човечни и истински хуманни, мисля си, че трябва да се научите да живеете не без да съжалявате, а със съжаленията.

И така нека започна с дефинирането на някои термини. Какво е съжаление? Съжалението е емоцията, която изживяваме, когато мислим, че настоящето ни положение може да бъде по-добро или да сме по-щастливи ако бяхме направили нещо различно в миналото. С други думи съжалението изисква две неща. На първо място изисква средство -- трябва на първо място да вземем решение. И второ -- изисква въображение. Трябва да можем да си представим как се връщаме в миналото и правим различен избор, а след това трябва да можем да развием това въображение напред във времето и да си представим как нещата биха се получили в настоящето ни. И на практика, колкото повече имаме и от двете неща -- повече средства и повече въображение по отношение на определено съжаление, толкова по-силно ще бъде това съжаление.

Нека приемем за момент, че сте на път за сватбата на най-добрия си приятел и се опитвате да стигнете до летището и се озовавате в задръстване, и накрая, когато стигате до летището виждате, че сте изпуснали самолета. В тази ситуация ще съжалявате повече, ако изпуснете самолета за 3 минути, отколкото ако го изпуснете за 20. Защо? Добре. Защото ако изпуснете самолета за 3 минути, болезнено лесно е да си представите, че бихте могли да вземете различни решения, които щяха да ви доведат до по-добър край. "Трябваше да мина по моста, не през тунела. Трябваше да мина на жълто." Това са класическите условия, които ни карат да съжаляваме. Съжаляваме, когато мислим, че сме отговорни за решение, което се е оказало лошо, но почти си е било добро.

Сега в тези условия ние можем да съжаляваме за много различни неща. Тази сесия днес е за поведенческата икономика. И повечето от това, което знаем за съжалението, идва при нас от тази сфера. Имаме сериозен опит от взети потребителски и финансови решения и съжаленията, свръзани с тях -- угризения на купувача, в основни линии. Но накрая, се случило така, че едни изследователи се огледали и си казали, добре, но като цяло, за какво най-много съжаляваме в живота си? Ето какви се оказаха отговорите.

Водещите шест неща, за които съжаляваме -- неща, за които съжаляваме най-много в живота: На първо място със сериозна преднина пред останалите -- образованието. 33 процента от всичките ни съжаления, са за решения, свързани с образованието ни. Иска ни се да сме получили повече от него. Иска ни се да сме извлекли повече ползи от образовнаието, което сме получили. Иска ни си да сме учили нещо друго. На челно място в списъка със съжаленията са кариерата, романтиката, родителството, различни решения и избори, свързани с усещането ни за самите нас и как прекарваме свободното си време -- или още по-точно -- как не успяваме да прекараме свободното си време. Останалите съжаления са свързани с: финанси, семейни въпроси, но не романтика или родителство, здраве, приятели, духовност и общност.

С други думи ние знаме повечето от това, което знаем за съжаленията, от изследването на финансите. Но се оказва, когато погледнем върху това, за което съжаляват хората в живота, че финансовите ни решения дори не попадат в основния списък. Те представляват по-малко от 3 процента от всичко, за което съжаляваме. Така че, ако си седите тук и се притеснявате дали да е голямата или малката шапка, дали да е компанията А или Б или дали да си кулите Subaru или Prius, знаете ли какво, майната му. Истината е, че няма изобщо да ви пука за тези неща след пет години.

Но за нещата, за които наистина ни е грижа и за които изпитваме дълбоко съжаление, как се чувстваме за тях? Всички знаем краткия отговор. Чувстваме се кошмарно. Когато съжаляваме се чувстваме ужасно. Но се оказва, че съжаленията ни карат да се чувстваме ужасно по четири конкретни и последователни начина. И така първият елемент на съжалението е категоричният отказ. Когато се прибрах вкъщи вечерта, след като ми направиха татуировката, не мигнах цялата нощ. И през първите няколко часа, в главата ми имаше една натрапчива мисъл. И тази мисъл беше: "Забрави!" Това е невероятно примитивен емоционален отговор. Какво имам предвид. Това е точно като зова: "Искам мама!". Не се опитваме да разрешим проблема. Не се опитваме да разберем как се е стигнало до проблема. Ние просто искаме той да изчезне.

Втората характеристика на съжалението е чувството на недоумение. И така другото нещо, за което мислех онази вечер в леглото, бе: "Как можах да го направя? Какво си мислех, че правя?" Това е реално чувство на отчуждение от тази част в нас самите, която е взела решението, за което съжаляваме. Не можем да се идеинтифицираме с тази част. Не я разбираме. И със сигурност не изпитваме никаква съпричастност към нея -- което обяснява третият елемент на съжалението, който е огромно желание да се самонакажем. Това е причината, когато се сблъскаме със съжалението, най-често да чуваме думите: "Трябва да се ударя." Четвъртият елемент тук е, че съжалението е това, което психолозите наричат персеверация. Персеверация означава да се фокусираш маниакално и многократно върху точно същото нещо -- да зациклиш. Ефектът от зациклянето е, в най-общи линии, да вземеш първите три елемента на съжалението и да ги поставиш в един безкраен цикъл. Така че не, че аз седях там в спалнята ми през онази нощ, мислейки си: "Забрави." А аз седях там и си мислех: "Забрави. Забрави. Забрави. Забрави." И ако погледнете в книгите по психология, това са четирите основни определящи елемента на съжалението.

Но искам да предложа и един пети. И аз си мисля за него като вид екзистенциално пробуждане. Онази нощ в апартамента ми, след като се самонаказвах и т.н. дълго време лежах в леглото и си мислех за присаждането на кожа. И след това си помислих, че както пътните застраховки не покриват щети от природни бедствия, вероятно моята здравна застраховка не покрива бедствия от идиощина. Ако трябва да бъда точна, нито една застраховка не покрива идиощината. Цялата работа на идиощината е, че те оставя напълно незастрахован; оставя те изложен пред света и пред собствената ти уязвимост и погрешност пред лицето на откровено безразличната вселена.

Това очевидно е изклюително болезнено изживяване. И мисля, че е особено болезнено за нас -- хората от Западния свят, в контекста на това, което понякога наричам Контрол-Z култура -- Контрол-Z като компютърната команда, отмени (Undo). Ние изключително много сме свикнали да не ни се налага да се изправяме пред трудностите на реалния живот, в определена степен. Мислим, че с пари можем да решим проблема или да се справим с проблема чрез някоя технология -- можем да отменяме и да се премахваме приятелства и да спрем да следваме. Но проблемът е, че има някои неща, които се случват в живота, които отчаяно искаме да променим, но не можем. Понякога вместо Контрол-Z на практика нямаме никакъв контрол. И тези от нас, които са маниаци на тема контрол и перфекционисти -- и наистина знам за какво говоря -- това е много трудно, защото искаме всичко да направим сами и да го направим както трябва.

Сега трябва да кажа, че маниаците на тема контрол и перфекционистите не трябва да си правят татуировки, и ще се върна на това след няколко минути. Но първо искам да кажа, че интензивността и постоянството, с които изживяваме тези емоционални елементи на съжалението, очевидно ще зависят от конкретния повод, поради които изпитваме съжаление. Например, ето един от любимите ми автоматични генератори на съжаление, в съвременния живот. (Смях) Текст: Отговори на всички. Най-впечатляващото нещо за тази наистина коварна технологична иновация е, че само заради това едничко нещо, можем да изпитаме огромно съжаление. По погрешка можете да натиснето "Отговори на всички" на имейл и да унищожите едно приятелство. Или може просто да имате невероятно гаден ден в работа. Или това може дори да бъде последният ви ден на тази работа.

И това дори не се доближава до истински дълбоките съжаления в живота. Защото, разбира се, понякога вземаме решения, които имат незаличими и ужасни последствия върху вас или върху другите хора, върху здравето, щастието и препитанието, и в най-лошия сценарий, дори върху човешкия живот. Очевидно е, че този вид съжаления са изключително дълбоки и продължителни. Дори и тъпото съжаление за натискането на "Отговори на всички" може да ни остави в пристъп на мъчителна агония в продължение на дни.

И така как можем да живеем с това? Искам да споделя с вас три неща, които ни помагат да заживеем в мир със съжаленията си. И първото от тях е да започнем да се чувстваме комфортно, поради универсалността на ситуацията. Ако потърсите в Google по ключови думи "съжаление" + "татуировка" ще получите 11,5 милиона публикации по темата. (Смях) Според данни на администрацията по храните и лекарствата, от всички американци с татуировки, 17 процента от нас съжаляват, че са си ги направили Това сме Джони Деп и аз и още седем милиона приятели. И това са само съжаления, свързани с татуировки. Ние сме заедно във всичко това.

Вторият начин, по който можем да улесним живота си и да се справим със съжаленията, е да се посмеем на себе си. Сега в моя случай това изобщо не беше проблем, зашото в действителност е много лесно да се посмееш на себе си, когато си на 29 години и плачеш за майка си, защото не харесваш новата си татуировка. Но може да изглежда и като жестоко и нагло нещо, когато става въпрос за някои от по-дълбоките съжаления. Не мисля, че това е така. Всички от нас, които сме съжалявали, за неща, които причиняват истинска болка и скръб, си даваме сметка, че хуморът, дори и черният хумор, играе важна роля като ни помага да оцелеем. Така отново се свръзват полюсите на живота ни, позитивният и негативният, и ни изпращат малко сили за живот.

Третият начин, който според мен може да ни помогне да живеем в мир със съжаленията си, е като изчакаме да мине време, което както знаем, лекува всички рани -- освен тези, свързани с татуировките, които са завинаги. И така изминаха няколко години, откакто си направих татуировката. Искате ли да я видите? Добре. Всъщност, знаете ли какво, трябва да ви предупредя, защото ще бъдете разочаровани. Защото не е чак толкова отвратителна. Не съм си татуирала лицето на Мерилин Менсън на някои интимни части от тялото ми или нещо подобно. Когато хората видят моята татуировка, в повечето случаи им харесва как изглежда. Но аз просто не харесвам как изглежда. И както казах по-рано, аз съм перфекционист. Но все пак ще ви я покажа.

Това е моята татуировка. Мога да отгатна какво си мислят някои от вас. Така че позволете ми да ви споделя нещо. Някои от нещата, за които вие съжалявате, също не са толкова грозни, колкото си мислите, че са. Направих си тази татуировка, защото докато бях на 20 години живях извън страната и пътувах. И когато се върнах и се установих в Ню Йорк, се притеснявах, че ще забравя някои от най-важните неща, които научих в този период. И най-вече двете неща, които научих за себе си, които не искам да забравя и които са, колко е важно да продължавам да търся и същевременно колко е важно някак си да запазиш представата си за собствената си същност. А това, което ми харесва в това изображение на компаса е, че според мен съдържа и двете идеи в едно-единствено изображение. И аз си помислих, че може да служи като един вид постоянно мнемонично устройство.

И това се случи. Но се оказа, че не ми напомня за нещото, за което си мислех, а ми напомня постоянно за нещо друго. В действителност ми напомня за най-важния урок, който можем да научим от съжаленията, който е и един от най-важните уроци, на които ни учи животът. И някак си си мисля, че вероятно е най-важното нещо, което бих могла да си татуирам на тялото -- от части като писател, но също и като човешко същество. Ето го и нещото, ако имаме цели и мечти, и искаме да направим всичко възможно, за да ги постигнем, и ако обичаме хората и не искаме да ги нараним, нито да ги загубим, трябва да ни боли, когато нещата не вървят. Смисълът не е да живеем без да съжаляваме. Смисълът е да не се мразим, затова че съжаляваме за нещата.

Урокът, който в крайна сметка научих от татуировката си и който искам да споделя днес с вас, е следният: Трябва да се научим да обичаме несъвършените и неперфектни неща, които създаваме и да се научим да си прощаваме, че сме ги създали. Съжаленията не ни напомнят за нещата, които сме направили зле. Те ни напомнят, че знаем, че можем да ги направим по-добре.

Благодаря ви.

(Ръкопляскания)