Джули Бърщайн: 4 урока по творчество

На бюрото ми, в офиса си, държа малка глинена тенджера, която направих в колежа. Това е раку, което е вид грънчарство, което е започнало в Япония преди векове, като начин на правене на купи за японската чаена церемония. Тя е от преди повече от 400 години. Всяка купа е била продупчвана или издълбавана от топка глина и хората са ценили несъвършенството.

Глинените съдове за всекидневна употреба като тази чаша са били нагрявани осем до 10 часа. Миналата седмица извадих тази чаша, а на пещта са нужни един-два дена, за да се охлади, но раку се прави бързо. Оформяте я отвън и загрявате пещта до подходящата температура. След 15 минути тя се загрява до 1 500 градуса и щом видите, че глазурата отвътре се е стопила, можете да видите този слаб блясък, изключвате пещта пресягате се с тези дълги метални клещи, взимате тенджерата и в Япония, тази червена тенджера ще бъде веднага използвана за правене на зелен чай и можете да си представите, как ще мирише парата. Но тук, в Съединените щати, усложняваме нещата, смиламе тенджерите на стърготини, които се запалват при огън, взимаме купчината боклук, слагаме я отгоре и пушекът започва да излиза. Идвах у дома, като дрехите ми воняха на пушек.

Обичам раку, защото то ми позволява да играя с елементите. Мога да оформя тенджера от глина и да избера гланц, но след това трябва да я оставя в огъня и пушека и се получава чудесна изненада, като този модел, защото това е стресиращо на тези тенджери. Те преминават от 1 500 градуса до стайна температура само за една минута.

Раку е чудесна метафора за процесът на творчество. Намирам го в толкова много неща, които мога да управлявам и които оставям и това се случва през цялото време, независимо дали създавам ново радио шоу или говоря в къщи със синовете ми тийнеейджъри.

Когато написах книга за творчеството, осъзнах, че стъпките са предопределени. Трябваше да я оставя от самото начало и да се потопя в историите на стотици художници, писатели и музиканти и режисьори на филми и като слушах тези истории, осъзнах, че творчеството се ражда от всекидневния опит по-често, отколкото си мислите, включително спирането. Трябваше да спра, но това е добре. (Смях) (Смее се) Това е част от спирането, неща, което се случва и нещо, което не се случва, защото творчеството се създава и в пукнатини.

Най-добрия начин да научите за нещо, е чрез истории, а аз искам да ви разкажа история за работа и игра и за четири аспекта на живота, които трябва да възприемем, за да процъфтява творчеството ни. Първото е нещо, за което мислим: "Това е много лесно", но то става трудно и ни обръща внимание на света около нас. Толкова много художници говорят за това, че трябва да бъдат открити, да възприемат опита и това е трудно да бъде направено, когато имате светещ триъгълник в джоба си, който отнема цялото ви внимание.

Режисьорът на филми, Мира Наир, говори, че е израснала в малък град в Индия. Нарича се Вхубанесуор, а това е снимка на един от храмовете в града ѝ.

Мира Наир: В този малък град, има около 2 000 храма. Играехме крикет през цялото време. Израснахме в отломките. Основното нещо, което ме вдъхнови, което ме отведе по този път, което ме направи режисьор, беше пътуващ театър, който мина през града, отидох и видях тези страхотни битки между доброто и злото, играни от двама души училище без реквизит, но с с много страст и хашиш и това беше удивително. Народните приказки на Махабхарата и Рамаяна, двете свещени книги, епосите, от които всичко идва в Индия, както казват те. След като видях театъра Джатра, знаех, че искам да стана актриса.

Джули Бърщайн: Не е ли това чудесна история? Можете да я видите във всекидневния живот. Те са в училището, но това е добро и зло, страст и хашиш. Мира Наир е момиче, което заедно с хиляди други хора гледа това представление, но тя беше готова. Тя беше готова да се открие на искрата в себе си и тя я отведе, както тя каза, по пътя, за да стане режисьор, който получи награда. Да бъдете открити за това преживяване, което може да ви промени, е първото нещо, което трябва да възприемем.

Художниците говорят и за това, как някои от най-хубавите им творби произлизат от пътя в живота им, който е бил най-труден. Романистът Ричард Форд говори за предизвикателство в детството му, което продължава да бъде нещо, с което той се бори днес. Той има тежка дислексия.

Ричард Форд: Бавно се научих да чета, през цялото време, когато ходех на училище, четях само минимума и до днес не мога да чета на ум по-бързо, отколкото чета на глас, но за мен имаше много ползи да бъда с дислексия, защото когато осъзнах, колко съм бавен, за да го възприема, много бавно оцених качествата на езика и изреченията, които не са само когнитивни аспекти на езика: синхопациите, звука на думите, какво представляват думите, къде спира абзацът, къде има точка. Искам да кажа, че не бях с толкова силна дислексия, че да не мога да чета. Трябваше да чета бавно и аз го правех, бавейки се в изреченията, почувствах се наследник на другите качества на езика, които ми помогнаха да пиша изречения.

Дж.В.: Това е страхотно. Ричард Форд, който спечели награда Пулицър, казва, че дислексията му е помогнала да пише изречения. Той е трябвало да осъзнае това предизвикателство и да използва тази дума съзнателно. Той не е трябвало да преодолее дислексията. Трябвало е да се учи от нея. Трябвало е да чуе музиката на езика.

Художниците говорят и за това, как прекрачването на границите на това, което правят, понякога ги кара да правят това, което не могат, помага им да се фокусират върху намирането на собствения си глас. Скулпторът Ричард Сера говори за това, как като млад художник, мислил, че е художник и живял във Флоренция след като завършил университет. Докато бил там, пътувал до Мадрид, където отишъл до Прадо, за да види тази картина от испанския художник Диего Велазказ. Тя е от 1656 г. и се нарича "Лас Менинас" и е картина на малка принцеса, прислужниците ѝ и ако разгледате рамото на тази малка руса принцеса, ще видите огледало и в него са отразени родителите ѝ, царят и царицата на Испания, които трябва да са стоели там, където вие трябва да стоите за да гледат картината. Велазказ се е нарисувал на картината, както обикновено. Той стои в ляво с четката си в едната си ръка и с палетата си в другата.

Ричард Сера: Стоях и гледах рисунката, осъзнах, че Велазказ ме гледа и си помислих: "Аз съм предметът на рисунката". Помислих си: "Не мога да нарисувам тази рисунка". Тогава използвах часовник и произволни квадрати и това не водеше до никъде. Върнах се и потопих всичките си рисунки в Арно и си помислих, че ще започна да флиртувам.

Дж.В. Ричард Сера казва, че неволно, сте пропуснали това. Той видя тази рисунка, която беше нарисувана от мъж, който е живял преди 300 години и осъзнал, че не може да направи това. Ричард Сера отишъл в студиото си във Флоренция, взел всичките си картини и ги хвърлил в река. Ричард Сера не рисува сега, но се занимава с изкуство. Преместил се е в Ню Йорк и е написал списък с глаголи - въртя се, сгъвам - повече от сто глагола и казал, че започнал да се занимава.Той правел тези неща от всякакви материали. Взимал голям оловен лист, навивал го и го развивал. Правел същото с гума, докато разбрал, че е създал това, което сега се намира в Музея на модерното изкуство. Ричард Сера спря да рисува, за да се занимава с работа, която го направи известен: големи издълбавания в желязо, които изискват време и опит. В скулпторите, Ричард Сера може да направи това, което не можа да направи в рисунките си. Той ни прави предмети на изкуството си. Опитът, предизвикателството и ограниченията са нещата, които трябва да осъзнаем, за да процъфтява творчеството.

Това е четвъртото нещо, което трябва да осъзнаем и то е най-трудното. Това е осъзнаване на загубата, най-старото и най-постоянното човешко преживяване. За да творим, трябва да застанем в пространството между това, което виждаме в света и за което се надяваме, като гледаме в отхвърлянето, в разбиването на сърцето, във войната, в смъртта. Това е трудно място. Учителят Паркър Палмър го нарича "трагичното разстояние", трагично не защото е тъжно, а защото е неизбежно и приятелят ми Дик Нодел казва: "Можеш да държиш това напрежение като струна на цигулка и да направиш нещо красиво".

Напрежението се отразява в работата на фотографа Джоел Мейеровиц, който в началото на кариерата си беше известен за уличните си снимки и улавяне на момента на улиците и за красивите си снимки на пейзажи - Тискания, Кейп код, светлина. Джоел е от Ню Йорк и студиото му беше в Челси много години, и имаше изглед към центъра на града към Световния търговски център и той снима тези сгради във всякакви светлини. Знаете как ще продължи историята. На 11-ти септември Джоел не беше в Ню Йорк. Беше извън града, но се върна в града и видя разрушението.

Джоел Мейеровиц: Като всички минувачи, стоях извън оградата с верига на Камарите и Гринуич и можах да видя само пушека и малко от отломките и вдигнах камерата си, да видя по-ясно, да видя дали има нещо, което може да се види и някакъв полицай, жена полицай ме потупа по гърба и каза: "Хей, не снимай!" Това беше такъв удар, че ме събуди и разбрах, какво това означаваше. Когато я попитах, защо да не снимам, тя каза: "Това е сцена на престъпление. Не са разрешени снимки". Попитах я: "какво ще стане, ако бях журналист?" Тя каза: "Погледни назад" отзад бяха журналистите, в малка площ, казах: "Кога ще влязат те?" Тя каза: "Вероятно никога". Когато се отдалечавах, осъзнах, може би от удара, защото това беше обида. Помислих си: "Ако няма снимки, няма да има запис. Нужен ни е запис.". Помислих си: "Ще направя запис. Ще намеря начин да вляза, защото не искам тази история да изчезне".

Дж.Б. Той го направи. Направи всичко възможно и получи достъп за Световния търговски център, където снима девет месеца почти всеки ден. Когато гледам тези снимки, чувствам мириса на пушека, който се просмука в дрехите ми, когато се връщах у дома вечер. Офисът ми е само след няколко блока. Но някои от тези снимки са красиви и се чудехме, трудно ли е било на Джоел Мейоровиц да направи такава красота от такова разрушение.

Дж.М. Както знаете, грозни, искам да кажа силни, трагични и ужасяващи, но само по себе си, това беше голямо събитие, което беше преобразувано след факта в тази руина и като много други руини - отивате до руините на Колизеума или руините на някоя катедрала - и те придобиват ново значение, когато наблюдавате времето. Имаше следобеди, когато бях там и светлината порозовяваше и имаше мъгла и стоях при отломките осъзнавайки красотата на природата и фактът, че природата, като времето, изтрива раните. Времето не може да спре и то преобразува събитията. Отдалечаваме се все повече от деня, светлината и сезоните го боядисват по някакъв начин и не е поради това, че съм романтичен. Реалист съм. Реалността е, че Улуорт билдинг съществува в облак от дим, но сега тя е като декор в театър и порозовява, на изгрев слънце пръскат маркучи, светлините се запалват вечерта, водата става зелена, защото содиевите лампи са включени и си мисля: "Боже, кой е измислил това?" Но аз съм там, трябва да снимам.

Дж.Б.: Трябва да снимаш. Тази сцена на спешен случай, на нужда да се ходи на работа е толкова силна в историята на Джоел. Когато наскоро видях Джоел Мейоровиц, му казах, колко много много харесвам страстната му упоритост, решителността му да преодолее бюрокрацията и да отиде на работа, той се изсмя и каза: "Упорит съм, но мисля, че по-важното е страстният ми оптимизъм".

Първият път, когато разказах тези истории, един мъж от публиката вдигна ръка и каза: "Всички тези художници говорят за работата си, не за изкуството си, което ме кара да мисля за работата ми и дали има творчество в нея и не съм художник". Той е прав. Всички се борим с опита и предизвикателството, ограниченията и загубите. Творчеството е важно, независимо дали сме учени или учители, родители или предприемачи.

Искам да ви разкажа още нещо за правенето на купи за чай в Япония. Тази купа се намира в галерията Фреер във Вашингтон. Тя е направена преди повече от сто години, но можете да видите отпечатъците от пръсти, където грънчарят я е продупчил. Но можете да видите и че тази купа се е счупила някога. Но човекът, който я е залепил, вместо да скрие пукнатините, решел да ги увеличи, като е използвал злато, за да я поправи. Сега тази купа е по-красива, след като е била счупена, отколкото когато е била направена и можем да разглеждаме пукнатините, защото те разказват историята която преживяваме, цикъла на създаване и разрушение, на управление и спиране, на събиране на тези парчета и правене на нещо ново. Благодаря! (Аплодисменти)