TED Prize пожеланието на Джей Ар: Да преобърна света чрез изкуство

Преди две седмици бях в моето студио в Париж, когато телефона звънна и чух: "Здравей Джей Ар, ти спечели наградата TED Prize 2011. Трябва да си пожелаеш да спасиш света." Бях объркан. Не можех да спася света -- никой не може. Светът е прецакан. Стига де, диктатори управляват света, населението расте с милиони, вече няма риба в морето, северният полюс се топи, и както последния спечелил тази награда каза: "Ние всички ставаме дебели." (Смях) Освен може би французите. Както и да е. Така че се обадих и й казах: "Виж Ейми, кажи на хората от TED, че няма да дойда. Не мога да направя нищо за да спася света." Тя отвърна: "Джей Ар, твоето желание е не да спасиш света, а да го промениш." "А, добре." (Смях) "Това е готино." Имам предвид технолгиите, политиката, бизнеса променят света -- не винаги в добра насока, но все пак го променят. Ами изкуството? Би ли могло изкуството да промени света?

Започнах когато бях 15-годишен. И по това време не мислех да променям света Правих графити -- пишех името си навсякъде, използвайки града като платно. Обикалях из тунелите на Париж, по покривите с приятелите ми. Всяка обиколка беше екскурзия, беше приключение. Беше като да оставим отпечатък върху обществото, да кажем: "Аз бях тук" на покрива на сграда.

Така че, когато намерих евтин фотоапарат в метрото, започнах да документирам тези приключения с приятелите си и им раздавах фотокопия -- просто малки снимки. И така 17-годишен, започнах да ги залепвам. И направих моето първо "expo de rue", което означава галерия на тротоара. И им поставих цветни рамки, така че да не изглеждат като реклама. Все пак града е най-добрата галерия, която мога да си представя. Не ми се налагаше да правя каталог, който да представя в галерията и след това да ги чакам да решат дали моята работа е достатъчно добра за да се показва на хората. Показвах ги директно на публиката по улиците.

Това е Париж. В зависимост от местата, на които бях, сменях заглавието на изложбата. Това е на Шанз-Елизе. Бях доста горд от това изложение. Защото бях само на 18 и бях там -- на самата Шанз-Елизе. А когато махнаха снимките, рамката остана.

(Смях)

Ноември 2005: улиците горят. Големи протестни вълни започнаха в предградията на Париж. Всеки се беше втренчил в телевизора, гледайки смущаващи, плашещи картини от края на неговия квартал. Представете си деца без контрол, хвърлящи коктейли Молотов, атакуващи полицаите и пожарникарите, грабещи всичко, което можеха от магазините. Те бяха опасни престъпници, отрепки, преследващи собственото им обкръжение.

И тогава я видях -- истина ли беше? -- моя снимка на стена, разкрита от горяща кола -- бях я сложил преди година -- нелегална, но все още там. Това бяха лицата на мои приятели. Познавам ги. Никой от тях не е ангел, но не са и чудовища все пак. Така че беше странно да видиш тези картини и очите, гледащи ме от телевизора.

Отидох обратно там с 28 мм обектив. Аз бях единствения там по това време Но с този обектив, трябва да си на 25 см от човека. Така че можеш единствено да го направиш ако ти вярвят. Снимах четири портрета на хора от Le Bosquet. Те правиха страшни физиономии за да окарикатуряват сами себе си. След това залепих огромни плакати навсякъде в буржоазната част на Париж с имената, възрастта и даже и адреса на тези хора. След година, изложението беше представено пред кметството в Париж. И тези снимки бяха откраднати и изопачени от медиите, които сега гордо твърдят че са техни. Тогава осъзнах силата на хартията и лепилото. Може ли изкуството да промени света?

Година по-късно слушах всичкия шум покрай конфликта в Близкия Изток. И по това време, вярвайте ми, се говореше само за израело-палестинския конфликт. Така че с моя приятел Марко решихме да отидем там и да видим кои са истинските палестинци и израелци. Толкова ли са различни? Когато пристигнахме там, просто излязохме по улиците и започнахме да говорим с хората навсякъде и тогава разбрахме, че нещата са малко по-различни от риториката, която чувахме от медиите. Затова решихме да правим портрети на палестинци и израелци с обикновени професии -- таксиметрови шофьори, адвокати, готвачи. Помолихме ги да правят гримаси в знак на обвързване. Не да се усмихват -- това не говори много, за това кой си и как се чувстваш. Всички се съгласиха да бъдат залепени един до друг. Реших да ги разлепя в осем израелски и палестински града на двете страни на стената. Направихме най-голямото нелагално изложение някога правено. Нарекохме проекта "Лице в лице."

Експертите казаха: "Няма начин. Хората няма да се съгласят. Армията ще ви застреля и Хамас ще ви отвлекат." Ние отвърнахме: "Добре, нека да пробваме колко далеч можем да стигнем." Обожавам как хората ме питат: "Колко голяма ще е моята снимка?" "Ще бъде голяма колкото къщата ти." Когато разлепяхме по стената, беше от палестинската страна. Пристигнахме само със стълби и осъзнахме, че не са достатъчно високи. Тогава палестинците ни казаха: "Спокойно. Не, чакай. Аз ще оправя нещата." Отидоха в базиликата Рождество Христово и донесоха стара стълба, толкова стара, че може би беше видяла раждането на Исус. (Смях) "Лице в лице" направихме само с шест приятеля, две стълби, две четки, кола под наем, фотоапарат и 2000 квадратни метра хартия. Получихме помощ за какво ли не от всички там.

Добре, например това е Палестина. Тук сме в Рамала. Лепим портрети -- както по улиците, така и на оживения пазар. Хората идват около нас и започват да питат: "Какво правите тук?" "Работим по арт проект и слагаме израелтянин и палестинец, вършещи една и съща работа. Те всъщност са таксиметрови шофьори." След това винаги настъпваше тишина. "Искате да кажете, че залепвате израелско лице, правещо гримаси тук?" "Да, да, точно така, това е част от проекта." И винаги в тези моменти ги питахме: "Можете ли да ми кажете кой кой е?" Повечето от тях не можеха.

(Аплодисменти)

Даже сме лепили върху израелски военни кули и нищо не ни се случи. Когато залепвате карина, тя е просто хартия и лепило. Хората могат да я скъсат, да драскат върху нея или даже да пикаят на нея -- някои са доста високо затова наистина -- но хората на улицата, те са пазителите. Дъжда и вятъра ще отлепи някои от тях. Явно не е трябвало да остават. Но след точно четири години, снимките, или поне повечето от тях са още там. "Лице в лице" показа, че това което смятахме за невъзможно е възможно -- и даже мога да кажа, че беше лесно. Не прекрачвахме границата, просто показахме, че сме по-далеч, отколкото някой очакваше.

В Близкия Изток работих на места без много музеи. Затова тази посока на улицата беше някак интересна. Затова реших да продължа по-нататък и да отида на места където няма нито един музей. Когато сте в тези развиващи се общества, жените са колоните на обществото им, но мъжете са тези, които държат улиците. Затова ние се вдъхновихме да създадем проект, в който мъжете ще показват уважението си към жените, като изпращат техни снимки. Нарекох този проект "Жените са герои." Слушайки всичките истории, където и да бях по континентите, не можех винаги да разбера сложните обстоятелства около техния конфликт, просто наблюдавах. Понякога нямаше думи, нямаше изречения -- само сълзи. Просто ги снимах и ги залепвах.

"Жените са герои" ме отведе къде ле не по света. Избрах повечето места, на които бях, защото бях чувал за тях от медиите. Например през юни 2008 гледах телевизия в Париж и чух за ужасното нещо, случило се в Рио де Жанейро. Първата фавела в Бразилия, наречена Провиденция. Три деца, ученици, бяха задържани от армията, защото не носили учебниците си. Армията ги отвела и вместо да ги заведе в полицейски участък, ги завели във вражеска фавела, където били накълцани на парченца. Бях шокиран. Цяла Бразилия беше шокирана. Чух че това е била една от най-жестоките фавели, защото най-големия нарко-картел я контролира. Затова реших да отида там.

Когато пристигнах -- а нямах никакъв контакт с каква да е НПО (неправителствена организация). Там нямаше нищо -- нито туристическа агенция, нито НПО, нищо -- никакви свидетели. Разхождаме се наоколо и срещнахме жена, на която показах книгата си. Тя каза: "Знаеш ли какво? Ние сме жадни за култура. Имаме нужда от култура тук." Така че отидох и започнах с децата. Направих им няколко снимки и на следващия ден залепихме плакатите. Като се върнах след един ден те бяха надраскани. Но това не беше проблем. Исках да почувстват, че това е тяхното изкуство.

На следващия ден организирах среща на главния площад и няколко жени дойдоха. Те всички бяха свързани с трите убити деца. Бяха майката, бабата и най-добрата приятелка. Те всички искаха историята да се разгласи. След този ден всички във флавелата ми дадоха зелена светлина. Аз направих още снимки и започнахме проекта. Нарко-бароните бяха някак притеснени, че снимаме на тяхна територия, така че им казах: "Знаете ли какво? Не ме интересува снимането на насилието и оръжията. Има го достатъчно по медиите. Това, което искам да покажа е невероятния живот. Наблюдавам го около мен последните дни." Така че това беше символично лепене, защото това беше първото, което не се виждаше от града. Това е мястото, където трите деца са били арестувани и това е бабата на едното. А на тези стълби е мястото, където трафикантите на хора винаги стоят и има доста престрелки. Всеки разбра проекта. Ние разлепихме навсякъде -- целия хълм.

(Аплодисменти)

Интересното беше, че медиите не можеха да влязат. Трябва да го видите. За да ни снимат, използваха хеликоптер от голямо разстояние и наистина големи обективи, а ние се виждахме по телевизита как лепим. Освен това показаха номер: "Моля обадете се на този телефон ако имате някаква информация за събитията в Провиденция." След като приключихме с проекта си тръгнахме, така че медиите нямаха идея какво се случва. Как бихме могли да знаем за проекта? Те трябваше да отидат и да намерят жените и да получат обяснение от тях. Така създадохме връзка между медиите и неизвестните жени.

Продължихме да пътуваме. Бяхме в Африка, Судан, Сиера Леоне, Либерия, Кения. В места, раздирани от войни, като Монровия хората идват директно при теб. Те искат да разберат с какво се занимаваш. Все ме питаха: "Каква е целта на проекта ти? Ти да не си от НПО? От медиите ли си?" Изкуство. Просто правя изкуство. Някои питаха: "Защо е в черно-бяло? Нямате ли цветове във Франция?" (Смях) Или казваха: "Всички тези хора мъртви ли са?" Някои, които разбираха проекта обясняваха на другите. Чух някой да обяснява на друг, който не разбираше: "Знаеш ли, тук си вече няколко часа, опитвайки се да разбереш, дискутирайки с твоите приятели. През това време не си се замислил какво ще ядеш утре. Това е изкуство." Мисля че любопитството на хората ги мотивира да се включват в проектите. И тогава се превръща в нещо повече. Превръща се в желание, нужда. На този мост в Монровия, бивш войник от опозицията ни помагаше да залепим един портрет на жена, която може би беше изнасилена през войната. Жените винаги са първите, които страдат по време на конфликт.

Това е Кибера, Кения един от най-големите бедняшки квартали в Африка. Може да сте виждали образи на насилие след изборите проведени през 2008 там. По това време ние покрихме покривите на къщите, но не използвахме хартия, защото тя не спира дъжда и течовете в къщите -- винила ги спира. Тогава изкуството става полезно. Така че хората го запазиха. Това което обожавам, е например, да видиш най-голямото око там с толкова много къщи в него. Бях там преди няколко месеца -- снимките са все още там -- но част от окото липсваше. Попитах хората какво се е случило. "А, този човек се премести." (Смях) Когато покривите бяха покрити, една жена каза шеговито: "Сега Господ може да ме види." Като погледнете Киберия сега, тя ви гледа обратно.

Добре, Индия. Преди да започна, искам да знаете, че всеки път когато ходим някъде, не използваме туристическа агенция, а се организираме като командоси -- ние сме група приятели, пристигащи на мястото и се опитваме да лепим по стените. Но има места, където просто не може да лепиш по стените. В Индия беше невъзможно да се лепи. Доколкото чух, според обичаите и законите, щяха да ни арестуват при първото ни лепене. Затова решихме да лепим бяло, на бели стени. Представете си бели хора, лепящи бяла харитя. Хората идваха и ни питаха - "Хей, какво правите?" "Ами просто правим изкуство." "Изкуство?" Разбира се бяха очудени. Но както сте чували, по улиците на Индия има много прах и колкото повече прах има във въздуха, на бялата хартия може почти да го видите, но хартията е намазана с лепило и става като обърната лепенка. Така че колкото повече прах има, толкова повече се очертава снимката. Затова след като минехме по улиците следващите дни снимките се появяваха от самосебе си. (Аплодисменти) Благодаря ви. Така че не ни хванаха този път.

Това е филм за проекта "Жените са герои." (Музика) Добре. За всеки проект правим филм. По-голямата част от това, което виждате -- това е трейлър от "Жените са герои" - са картини, снимки, правени една след друга. И снимката продължи да пътува даже и без нас. (Смях) (Аплодисменти) Надявам се като гледате филма ще разберете обхвата на проекта и как са се чувствали хората, когато са видели тези снимки. Това е голяма част от проекта. Има слоеве зад всяка снимка. Зад всяка картина има история.

"Жените са герои" създаде нова динамика във всяка от тези общности и жените запазиха тази динамика след като си тръгнахме. Например, направихме книги -- не за продажба -- такива, че всеки от общността можеше да ги има. Но за да ги получат, трябваше да получат подпис от една от жените. Направихме го в повечето от местата. Редовно се връщаме обратно. Напрвимер в Провиденция, във флавелата, имаме работещ център под контрол. В Кибера всяка година покриваме още покриви. Като си тръгвахме, хората, които бяха на границата на проекта казаха: "Ами моя покрив?" Затова решихме да се върнем следващата година и да продължим с проекта.

Много важно за мен е да не използвам никаква марка или спонсори. Така аз не поемам отговорност за никой друг освен мен и хората. (Аплодисменти) За мен това е едно от най-важните неща в работата. Мисля че днес, освен резултата е важен начина, по който се правят нещата. Това винаги е било съществена част от работата. Винаги ми е била интересна тънката граница между картините и рекламата. Точно приключихме с малко лепене в Лос Анджелис по един друг проект последните седмици. Даже бях поканен да покрия музея MOCA (Музей за съвременно изкуство). Но вчера кметството им се обадили и им казали: "Ще трябва да ги махнете, защото това се счита за рекламиране и според закона трябва да се премахнат." Но кажете ми, каква реклама е това?

Хората, които снимам, са горди да участват в проекта и да имат своя снимка в обществото. Те едиствено ме молят за думата ми. Казват ми: "Моля те, нека нашата история пътува с теб." И аз го правя. Това е Париж. Това е Рио. На всяко място, ние правим изложби с история и пътя на историята. Разбирате пълната идея на проекта. Това е Лондон. Ню Йорк. Днес са с вас в Лонг Бийч.

Така, скоро започнах публичен проект, в който не използвам моите снимки. Използвам снимки на Ман Рей, Хелън Левит, Джакомели и други. Днес няма значение дали снимката е твоя или не. Важното е какво правиш със снимките, посланието, което изпращат на мястото, където са залепени. Например залепих тази снимка на едно минаре в Швейцария, няколко седмици след като приеха закон, забраняващ минаретата в държавата. (Аплодисменти) Тази картина на трима мъже, носещи противогази, направена в Чернобил, залепих я в южна Италия, където мафията понякога заравя боклука под земята.

По някои начини изкуството може да промени света. Целта на изкуството не е да променя света, да променя практични неща, но да променя възприятията. Изкуството може да промени начина, по който виждаме света. Изкуството може да създаде аналогия. Всъщност факта, че изкуството не може да променя нещата, го прави неутрално пространство за обмен на идеи и дискусии, и по този начин ви кара да промените света. От моята работа получавам два вида реакции. Хората казват: "Защо не отидеш в Ирак или Афганистан. Там ще бъде много полезно." Или: "Как може да помогнем." Предполагам вие спадате към втората категория, което е хубаво, защото за този проект, ще ви помоля да вземете снимките и да ги залепите.

Сега моето желание е: (престорено биене на барабани) (Смях) Иска ми се вие да се застъпите за важните за вас неща, като участвате в глобални арт проекти и така заедно ще преобърнем света. И това започва точно сега. Да, всеки в залата. Всеки, който гледа. Искам това мое желание да започне сега. Някой, към когото изпитвате страст, човек чиято история искате да разкажете, или даже ваши собствени снимки -- кажете ми за какво се борите. Направете снимките, портретите, качете ги -- ще ви дам всички подробности -- и ще ви изпратя обратно вашия плакат. Включвайте се по групи и разкривайте на света. Пълната информация е на уеб сайта: insideoutproject.net който стартира днес.

Това, което виждаме, ни променя. Когато действаме заедно цялото нещо е много повече от отделните части събрани накуп. Надявам се, че заедно ще създадем нещо, което света ще запомни. Започва сега и зависи от вас.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Благодаря.

(Аплодисменти)