Джоузеф Лекютън разказва притча за Кения

Казвам се Джоузеф, депутат от парламента на Кения. Представете си едно село на масаите. Една вечер идват правителствени войници, обграждат селото и молят всеки по-възрастен да доведе по едно момче на училище. Така тръгнах на училище - практически заплашен с оръжие от представител на правителството, който каза на баща ми: "Трябва да изберете." И така, отидох в едно мисионерско училище - доста приятно, управляваше го един американски мисионер и първото нещо, което ми даде американският мисионер, беше бонбон. Никога в живота си не бях опитвал бонбон. И си казах - сред всичките стотина други момчета - че тук ми е мястото. Останах... (Смях) ...въпреки че останалите вече не идваха Семейството ми се местеше. Ние сме номади. Всеки път {когато} училището затваряше - беше пансион, а аз бях седемгодишен - и трябваше да пътувам, докато ги открия. 70 километра, 80 километра - няма значение. Спиш в храстите, но продължаваш нататък.

И останах. Не знам защо останах, но останах. Изведнъж {И така} минах националните изпити и се оказах в много красива гимназия в Кения. Завърших гимназия. И един ден, както си вървях, открих един човек, който ми даде пълна стипендия за Съединените щати. Майка ми още живее в колиба от оборски тор, нито един от братята ми не ходи на училище - а този човек ми каза: "Ето, върви."

И така получих стипендия за университета "Сейнт Лорънс" в щата Ню Йорк. Завърших го, а после отидох в Харвардската школа за следдипломна квалификация. След като я завърших, поработих малко във Вашингтон. Написах една книга за "Нешънъл Джиографик" и преподавах история - американска история. Всеки път продължавах да се прибирам у дома и да изслушвам проблемите на тези хора - болни хора, хора без вода, такива неща. Всеки път, щом се върнех в Америка, продължавах да мисля за тях.

После един ден един старейшина ми разказа история - ето тази. Много отдавна имало голяма война между племената. Имало едно определено племе, което наистина се бояло от другото племе - Лухия. Всеки път изпращали съгледвачи, за да се уверят, че никой не ги напада. Един ден съгледвачите дотичали обратно и казали на селяните: "Враговете идват - само след половин час ще са тук." Хората се разтичали, взели нещата си и били готови да бягат. Но имало двама мъже - единият сляп, другият без крака - така бил роден. Най-главният от вождовете казал: "Не, съжалявам, не можем да ви вземем - вие ще ни бавите. Трябва да спасим жените и децата - трябва да бягаме." И ги изоставили, в очакване да умрат.

Но тези двама души измислили нещо. Слепецът казал: "Виж, аз съм много силен, но не виждам." Човекът без крака казал: "Аз мога да виждам чак до края на света, но не мога да се спася дори от котка или каквото и да е животно." И тъй, слепецът коленичил - ето така, казал на човека без крака да се качи на гърба му и станал. Човекът отгоре вижда, слепецът може да върви. Двамината тръгнали, следвайки стъпките на селяните, докато ги намерили и задминали.

Разказаха ми това на едно събрание на старейшини. А това е наистина беден район - аз представлявам Северна Кения - най-номадския и отдалечени район, който можете да си представите Онзи човек ми каза: "Ето те теб, имаш добро образование от Америка, имаш добър живот в Америка - какво ще направиш за нас? Искаме да бъдеш нашите очи - ще ти дадем краката. Ние ще вървим с теб, а ти ще ни водиш."

Дойде възможността, а аз винаги си мислех за това какво мога да направя, за да помогна на народа си? Винаги като се прибирам вкъщи виждам - за 43 години независимост все още нямаме основни здравни условия. {а още нямаме неща от първа необходимост} Хората трябва да бъдат превозвани с ръчна количка на 20-30 километра, за да стигнат до болница. Няма чиста питейна вода.

Казах си: "Ще се посветя на това - напускам Америка. Ще се кандидатирам на изборите." Миналия юни напуснах Америка, явих се на изборите през юли и спечелих. Дойдох заради тях, и това е целта ми.

А сега, през последните девет месеца, съставих план, според който след пет години всеки номад ще има чиста питейна вода. Строим диспансери из целия избирателен район. Моля приятелите си от Америка за помощ - да изпращат медицински сестри и лекари, за да ни помагат. Опитвам се да подобря инфраструктурата. Използвам знанията, които получих от Съединените щати и от моята общност, за да ги придвижвам напред. Опитвам се да търся домашни решения за нашите проблеми. Защото знаем - осъзнаваме, че хората отвън могат да идват и да ни помагат, но ако не си помогнем сами, нищо няма да стане.

Моят план сега, докато продължавам да въвеждам студентите в различни области - някои стават лекари, други - адвокати - искаме да създадем обширна група хора - студенти, {е да създам голяма група хора, студенти,} които могат да се върнат и да ни помогнат, за да постигнем растеж на една общност, намираща се посред огромна икономическа рецесия.

Докато продължавам да съм депутат и продължавам да слушам всички вас как говорите за ботаника, говорите за здравеопазване, говорите за демокрация, говорите за нови изобретения, се надявам, че един ден в моята малка общност - която е на площ 26 000 квадратни километра, може би пет пъти повече от размера на Роуд Айлънд, а няма пътища - че ние ще можем да станем модел, който да помага на други да се развиват. Благодаря ви много.