Джонатан Клайн: Снимки, които промениха света

В моята сфера ние вярваме, че снимките могат да променят света. Е, добре, ние сме наивни ентусиасти. Истината е, че ние знаем, че самите снимки не могат да променят света, но също така знаем, че от зараждането на фотографията снимките провокират реакции у хората и тези реакции предизвикват промени.

И така, нека започнем с няколко снимки. Ще съм крайно изненадан, ако не разпознаете повечето от тях. Те са емблематични, толкова емблематични, че може би са се превърнали в клишета. Всъщност, са толкова известни, че може да ги разпознаете и в по-различна форма.

(Смях)

Но мисля, че ние търсим нещо повече. Търсим нещо повече. Търсим образи, които хвърлят безкомпромисна светлина върху ключови въпроси, образи, които излизат извън границите, отвъд религиите, образи, които ни провокират да излезем напред и да направим нещо, с други думи - да действаме. Всички сте виждали тази снимка. Тя промени нашето виждане за физическия свят. Никога преди не бяхме виждали нашата планета от тази гледна точка. Много хора отдават зараждането на екологичното движение на това, че сме видели планетата такава за първи път - колко е малка, колко е крехка.

40 години по-късно тази група повече от другите са добре запознати с разрушителната сила, която нашият вид притежава върху околната среда. И най-накрая изглежда правим нещо по въпроса. Тази разрушителна сила има много различни форми. Тези снимки, например, направени от Брент Стъртън в Конго. Тези горили са убити, някои дори ще кажат - разпънати на кръст, и не е изненадващо, че те разпалиха възмущението на хора от различни страни. Съвсем наскоро, си припомнихме разрушителната сила на природата по един трагичен повод - земетресението в Хаити.

Аз обаче мисля, че много по-лоша е разрушителната сила на човека върху човека. Самуел Писар, оцелял от Аушвиц, ще го цитирам: "Холокостът ни научи, че природата, дори в най-жестоките моменти, е мила в сравнение с човек, когато той изгуби морална посока и разум."

Има и друг вид разпъване на кръст. Ужасяващите снимки от Абу Граиб, както и снимките от Гуантанамо, имаха огромно влияние. Публикуването на тези снимки, а не самите снимки, накара едно правителство да смени политиката си. Някои ще кажат, че именно тези снимки направиха повече, за да поддържат въстанието в Ирак, отколкото което и да е друго действие само за себе си. Освен това тези снимки завинаги заличиха т.нар. морални основания на окупационните сили.

Нека се върнем малко назад. През 60те и 70те години на двадесети век виетнамската война на практика беше показвана в холовете на американците ден след ден. Новинарски снимки срещаха хората лице в лице с жертвите от войната: малко момиченце, изгорено от напалм; студент, убит от Националната Гвардия в Държавния университет в Кент, Охайо, по време на протест. Всъщност, тези снимки се превърнаха в самите гласове на протеста.

Сега, снимките имат силата да хвърлят светлина на разбиране върху подозрението, невежеството и особено - много презентации съм правил на тази тема, но само ще покажа една снимка - върху проблема със СПИН. През 80те заклеймяването на хората с болестта беше огромна бариера и дори не се обсъждаше този въпрос. Едно просто действие през 1987, предприето от най-известната жена на света, Принцесата на Уелс - да докосне бебе, заразено със СПИН, направи страшно много, особено в Европа, за да се спре това. Тя най-добре от всички знаеше силата на фотографията!

Така че когато сме изправени пред въздействаща снимка, всички имаме избор. Можем да извърнем глава или да направим нещо по въпроса. За щастие, когато тези снимки се появиха в Гардиън през 1998, те привлякоха фокуса и вниманието, а в последствие - и пари към усилията за справяне с глада в Судан. Промениха ли тези снимки света? Не, но имаха сериозно влияние. Снимките често ни карат да поставим под съмнение това, в което вярваме, както и отговорността, която носим един към друг. Всички видяхме тези снимки след Катрина и мисля, че имаха огромно влияние върху милиони хора. И смятам, че е малко вероятно американците да не са мислили за тях, когато отидоха да гласуват през 2008.

За съжаление, някои много важни снимки се смятат за твърде живи и смущаващи. Ще ви покажа една снимка, направена от Юджийн Ричардс, на ветеран от войната в Ирак от едно невероятно произведение, което не е било публикувано, наречено "Войната е лична". Но не е необходимо снимките да са живи, за да ни напомнят за трагедията на войната. Джон Мур направил тази снимка на гробището Арлингтън. След всички напрегнати моменти на конфликт, във всички конфликтни зони в света, съществува една снимка от едно много по-тихо място, която все още ме преследва.

Ансел Адамс каза (и аз не съм съгласен с него): "Не запечатваш снимката, а я правиш." Според мен, не фотографът прави снимката, а вие. Във всяка снимка ние привнасяме собствените си ценности и вярвания и в резултат на това снимките отекват в нас. Моята компания притежава 70 милиона снимки. Аз имам една снимка в офиса. Ето я. Надявам се, че следващия път, когато видите снимка, която запали нещо у вас, ще разберете по-добре защо. И знам, че като говоря пред тази аудитория, вие ще направите нещо по въпроса.

И благодаря на всички фотографи.

(Аплодисменти)