Джонатан Харис събира истории

Ще говоря днес за събирането на истории по нетрадиционни начини. Това е моя снимка от един неудобен етап в живота ми. Можете да се насладите на прилепналото долнище на пижама с балони. Това беше време, когато основно се интересувах от събирането на въображаеми истории. А това е моя снимка, с една от първите ми акварелни картини. Напоследък се интересувам много повече от събирането на истории от реалността -- реални истории. И по-специално се интересувам от събирането на собствените си истории, истории от интернет, и отскоро, истории от живота, което е нещо като нова област, в която работя напоследък. Така че ще говоря за всяко едно от тези неща днес. На първо място -- моите собствени истории. Това са два от моите скицници. Имам много от тях и си ги пазя от около осем или девет години. Те ме придружават където и да отида, и аз ги изпълвам с всякакви неща, записки на моя житейски опит. Акварелни картини, рисунки на това, което виждам, мъртви цветя, мъртви насекоми, залепени кочани от билети, корозирали монети, визитни картички, писания. И в тези книги можете да хвърлите кратък поглед към моментите, преживяванията и хората, които срещам. И след като поддържах тези книги в течение на няколко години, започнах да се интересувам все повече от събирането не само на мои собствени лични предмети, но и на артефакти от други хора. И така започнах събирането на намерени предмети. Това е снимка, която намерих в канавка в Ню Йорк преди около десет години. На лицевата страна можете да видите скъсана черно-бяла снимка на лицето на жена, а на гърба пише: "На Джуди, момичето с глас на Бил Бейли, Забавлявай се с всичко, което правиш. " И аз наистина обичах тази идея, да видиш част от нечий живот, вместо да знаеш цялата история; да знаеш малка част от нея и след това да оставиш собствения ти ум да запълни празните места. И тази идея за частичен поглед, се появява в много от нещата, които ще покажа по-късно днес. Някъде по това време изучавах компютърни науки в Принстънския университет, и забелязах, че внезапно беше възможно събирането на тези видове лични предмети, не само от улиците, но също така и от интернет. И, че изведнъж, хората масово започваха да оставят десетки и стотици цифрови отпечатъци онлайн, които разказваха истории от техния личен живот. Блог постове, снимки, мисли, чувства, мнения, всички те бяха изразявани от хората онлайн, оставяйки след себе си следи. Така че започнах да пиша компютърни програми, които изследват много голям набор от тези онлайн отпечатъци. Един такъв проект е на около година и половина. Нарича се "Чувстваме се чудесно". Това е проект, който сканира наскоро публикуваните блогове по света, на всеки две или три минути, търсейки фразите "Аз чувствам" и "Аз се чувствам." И когато намери една от тези фрази, взема пълното изречение до точката и се опитва да открие демографска информация за автора. Като пола, възрастта им, тяхното географско местоположение и какви са били метеорологичните условия, когато са написали това изречение. Събират се около 20 000 такива изречения на ден и проектът работи от около година и половина, като е събрал над десет и половина милиона чувства досега. Това е как те се представят след това. Тези точки тук представляват някои от чувтсвата в англо-говорящия свят от последните няколко часа. Всяка точка е едно изречение, заявено от един блогър. И цветът на всяка точка съответства на вида на чувство, така че тези ярките са щастливи, а тъмните са тъжни. И диаметърът на всяка точка съответства на дължината на изречението вътре. Така че малките са кратки, а по-големите са по-дълги. "Чувствам се добре в тялото, в което съм, няма просто извинение защо все още се чувствам неудобно, когато съм близо до моя приятел " от двадесет и две годишно момиче в Япония. "Сдобих се с това от една местна търговия, но наистина не ми харесва да се занимавам с кабели и глупости. " Също така, някои от чувствата съдържат снимки в блоговете, и когато това се случи, тези композиции-монтажи се създават автоматично, и се състоят от изречението и изображенията, които са комбинирани. И всяко от тях може да се отвори, за да разкрие изречението вътре. "Чувствам се добре." "Чувствам се тежко сега, и вероятно качих 100 000 паунда, но си заслужаваше." "Харесва ми как са били в състояние да запазят почти всичко, което те кара да се чувстваш близо до природата - пеперуди, изкуствени гори, варовикови пещери и хей, дори и огромен питон. " Следващата част се нарича тълпи. Тя дава малко по-статистически изглед на нещата. Това показва най-често срещаните чувства в света като цяло в момента, доминирани от по-добре, после лошо, след това добре, после виновен, и така нататък. Времето кара чувствата да приемат физическите черти на времето, което представляват. Така че слънчевите се въртят наоколо, облачните се носят плавно, дъждовните падат надолу, а снежните трептят до земята. Можете също да спрете една дъждовна капка и да отворите чувството вътре. И накрая, местоположението кара чувствата да се преместят до техните места на картата на света, което ви дава идея за тяхното географско разпределение. Сега ще ви покажа някои от любимите ми монтажи от "Чувстваме се добре." Това са изображения, които са автоматично създадени. "Имам чувството, че съм паркирал диагонално в паралелна вселена." (Смях) "Целувала съм много други момчета и не ми харесваше, чувствах целувките разхвърляни и погрешни, но целувките с Лукас ги чувствам красиви и почти духовни." "Мога да почувствам как ракът в мен расте." "Чувствам се красива." "Чувствам се слаба, но не съм." "Аз съм на двадесет и три, възстановяваща от пристрастяване към метамфетамин и хероин, и се чувствам абсолютно благословена да съм още жива. " "С нетърпение чакам да ги видя да се състезават за първи път в Дейтона следващия месец, защото чувствам нуждата от скорост. " (Смях) "Чувствам се дръзка." "Чувствам се толкова секси в тази нова перука." Както виждате, "Чувствам се добре" събира много на брой и малки по мащаб лични истории. Понякога кратки истории, от две или три думи. Те дори предизвикват идеята, кое може да се нарече история. А наскоро започнах да се интересувам от навлизане по-дълбоко в една-единствена история. И това ме накара да свърша доста работа във физическия свят, а не в интернет, и да използвам интернет само в последния момент, като среда за представяне. Така че това са някои по-нови проекти, които всъщност не са дори още стартирани публично. Първият се нарича "Китоловът." Миналият май прекарах девет дни в Бароу, Аляска, най-северното селище в САЩ, със семейство от ескимоси инюпиат, документирайки техния годишен пролетен китолов. Това е китолововният лагер тук, ние сме на около 6 мили (10 км.) от брега, правим къмпинг на 5,5 фута (1,7 метра) от дебела, замръзнала покривка лед. Тази вода, която виждате там, е откритият канал, и през този канал гренландските китове мигрират на север всяка пролет. И ескимоската общност лагерува на ръба на леда тук, чака някой кит да дойде достатъчно близо, за да го атакуват и когато това се случи, хвърлят харпун по него и след това издърпват кита изпод леда и го нарязват. Това ще осигури хранителни припаси за общността за дълго време. Отидох там и живях с тези хора, навън в техния китоловен лагер и снимах цялото преживяване, започвайки с таксито до летище Нюарк в Ню Йорк, и завършвайки с клането на втория кит, седем и половина дни по-късно. Фотографирах цялото преживяване на всеки пет минути. На всеки пет минути правех по една снимка. Когато бях буден, фотоапаратът беше около врата ми; когато спях, бях със статив и хронометър. И след това в моменти с висок адреналин, когато се случваше нещо вълнуващо, увеличавах честотата на фотографиране до тридесет и седем снимки за пет минути. И така, това създаде фотографско сърцебиене, което се ускоряваше и забавяше, повече или по-малко съвпадайки с променящото се темпо на собственото ми сърцебиене. Това беше първата концепция тук. Втората концепция беше да се използва този опит, за да се мисли за основните елементи на всяка история. Кои са съставните части на една история? Историите имат герои. Те имат идеи. Историите се случват на определено място. Те имат контекст. Те имат цветове. Как изглеждат? Те имат време. Кога са се случили? Дати, когато са се случили? А в случая с лова на китове, имаме и идеята за вълнуващо преживяване. Интересното при историите е, че в повечето от съществуващите медии, с които сме свикнали - романи, радио, снимки, филми, дори и лекции като тази -- ние сме много привикнали към идеята за разказвач или позицията на камерата. Нещо като всезнаещо външно лице, през чиито очи виждаме историята. Много сме свикнали с това. Но ако се замислите за реалния живот, той в никакъв случай не е такъв. В реалния живот всичко е много по-нюансирано и сложно, и съществуват припокриващи се разкази, пресичайки се и докосвайки се един с други. И така, помислих си, че ще интересно да се изгради рамка, която да изкара на повърхността този вид истории. Така че в случая на "Китоловът," как бихме могли да извлечем нещо като историята на Симеон и Крауфорд, включваща темите за дивата природа, инструменти и кръв, която се случва в Северния ледовит океан, доминирана от червения цвят, случваща се около 10 ч. на трети май, с повишено ниво на вълнение? Как да извлечем този разказ от по-голямата история? Направих уеб интерфейс за разглеждане на "Китолова", който се опитва да направи точно това. Това са всичките 3214 снимки направени там. Това е студиото ми в Бруклин. Това е Северния ледовит океан, и клането на втория кит, седем дни по-късно. Можете да започнете да виждате част от историята тук, разказана по цветове. Тази червена лента показва цвета на тапетите в мазето, където бях отседнал. И нещата побеляват, докато се придвижваме към Северния ледовит океан. Въвеждане на червено тук, когато китовете се разфасоват. Можете да видите времевата линия, показваща ви вълнуващите моменти през цялата история. Те са подредени хронологично. Колелото представя малко по-забавна версия на същото нещо, така че това също са всички снимки, организирани хронологично. И всяка от тях може да бъде натисната, и след това разказът се отваря на тази позиция. Ето ме тук, спейки в самолета, на път към Аляска. Това е Моби Дик. Това е храната, която ядохме. Това е във всекидневната на семейство Паткотак, в дома им в Бароу. Виното, което ни сервираха. Почивка за цигара навън -- аз не пуша. Това е наистина вълнуваща поредица от снимки как спя. Тук сме навън при китовия лагер, на Северния ледовит океан. Тази графика, която натискам тук долу, трябва да наподобява на медицинската графика на сърцебиене, показвайки вълнуващите моменти на адреналин. Това е ледът, който започва да замръзва. Снежната ограда, която са построили. И така това, което ще ви покажа сега, е способността да се извличат второстепенни истории. Тук виждате ролите. Това са всички хора в "Китоловът," и двата кита, които бяха убити тук. Бихме могли да направим нещо произволно, както да речем, да извлечем историята на Рони, включваща концепцията за кръв, и китовете и инструменти, която се случва в Северния ледовит океан, в лагера Ахивгак, с бързо ниво на сърцебиене. А сега намалихме цялата история до само двадесет и девет магически снимки, и можем да навлезем в разказа от това място. И вие можете да видите Рони да нарязва кита тук. Тези китове са около четиридесет фута (12 метра), и с тегло над четиридесет тона. Те осигуряват прехраната на общността през по-голямата част от годината. Прескачаме напред малко повече тук, това е Рони с трупа на кита. Те не ползват никакви режещи инструменти, а само остриета и това е невероятно ефективен процес. Това са хората с въжето, разпъвайки трупа. Това е муктук, или мас, всичко наредено за разпределение в общността. Това е китова кост. Нека продължим. Това, което ще ви разкажа сега е нещо много ново. Това още дори не е проект. Вчера долетях дотук от Сингапур, а преди това, прекарах две седмици в Бутан, малкото хималайско царство, сгушено между Тибет и Индия. Pравех проект за щастието, интервюирайки много от местните хора. В Бутан имат този наистина странен подход, да базират голяма част от решенията на правителствено равнище около понятието на брутно национално щастие, вместо на брутен вътрешен продукт, и правят това от 70-те години насам. И това води до една съвсем различна ценностна система. Това е невероятно не-материалистична култура, където хората не разполагат с много, но са невероятно щастливи. Разходих се наоколо и говорих с хората за някои от тези идеи. Зададох на хората определен брой въпроси, направих няколко поредици снимки, записах интервютата с тях и ги снимах. Започвах, като приканвах хората да оценят своето щастие между едно и десет, което по своята същност е абсурдно. И после, след като отговореха, надувах такава бройка балони, и им давах да ги държат. Така виждате някой наистина щастлив човек, който държи десет балона, и някоя наистина тъжна душа, държаща само един балон. Но знаете ли, държането на дори един балон е един вид щастие. (Смях) А после ги питах редица въпроси като: Кой е бил най-щастливият ден в живота им, какво ги прави щастливи. И накрая ги молех да си пожелаят нещо. И след като си направеха желанието, аз го записвах върху един от балоните и им правех снимка с него. Сега ще ви покажа само няколко кратки откъса от интервютата, които направих, някои от хората, с които говорих. Това е единадесет годишен ученик. Той играеше на стражари и апаши с приятелите си, тичайки из града, и всички те имаха пластмасови пистолети играчки. Неговото желание беше да стане полицай. Беше започнал отрано с подготовката. Това бяха ръцете му. Снимах ръцете на всички, защото мисля, че може да се каже много за някого, от начина, по който изглеждат ръцете му. Направих портрет на всеки, и помолих всички да направят забавна физиономия. Седемнадесет годишна студентка. Нейното желание беше да се е родила момче. Тя смята, че на жените им е доста трудно в Бутан, и е много по-лесно, ако си момче. Двадесет и осем годишен собственик на магазин за мобилни телефони. Ако знаехте как изглежда Паро, щяхте да разберете, колко невероятно е, че там има магазин за мобилни телефони. Той искаше да помогне на бедните хора. Петдесет и три годишна фермерка. Тя отделяше пшеница, и тази купчина пшеница зад нея й беше отнела около една седмица. Тя искаше да се занимава със земеделие, докато умре. Можете наистина да видите историите разказани от ръцете тук. Тя носеше сребърен пръстен с думата "любов", гравирана върху него, и тя го беше намерила някъде на пътя. Шестнадесет годишен работник в кариера. Това момче чупеше скали с чук в горещия слънчев ден, но просто искаше да прекара живота си като земеделец. Двадесет и един годишен монах. Той беше много щастлив. Искаше да живее дълго в манастира. Имаше невероятна серия от косъмчета израстнали от една бенка на лявата страна на лицето му, което ми казаха, че носи много добър късмет. Той беше прекалено срамежлив, за да направи смешна физиономия. Шестнадесет годишна ученичка. Тя искаше да стане независима жена. Попитах за това и тя каза, че това означава, че не иска да се омъжи, тъй като според нея, когато една жена се ожени в Бутан, шансовете й да живее независим живот приключват, и тя не се интересуваше от това. Двадесет и четири годишен шофьор на камион. Има едни огромни индийски камиони, които се клатушкат в едното платно по двупосочни пътища, с хилядаметрова пропаст в непосредствена близост до пътя, и той караше един от тези камиони. Но всичко, което искаше, беше просто да живее уютен живот, като останалите хора. Двадесет и четири годишна чистачка. Хванах я по време на обедната й почивка. Тя направи малък огън, за да се стопли, в непосредствена близост до пътя. Желанието й бе да се ожени за някого с кола. Тя искаше промяна в живота си. Живее в малък работнически лагер в непосредствена близост до пътя, и искаше една различна съдба. Осемдесет и един годишен пътуващ земеделски производител. Видях този човек отстрани на пътя, и всъщност той няма дом. Той пътува от ферма на ферма всеки ден и се опитва да си намери работа, и след това се опитва да спи във фермата, в която получава работа. Така че желанието му бе да дойде с мен, за да има къде да живее. Той имаше удивителен нож, който извади от дрехите си и започна да размахва, когато го помолих да направи смешна физиономия. Всичко беше на шега. Десет годишно момче. Той искаше да постъпи в училище и да се научи да чете, но родителите му нямаха достатъчно пари, за да го изпратят на училище. Ядеше този портокалов захарен бонбон, в който непрекъснато потапяше пръстите си, и тъй като имаше толкова много слюнка върху ръцете си, тази портокалова паста започна да се формира на дланите му. (Смях) Тридесет и седем годишен строителен работник. Една от най-чувствителните политически теми в Бутан е използването на индийска евтина работна ръка, която внасят от Индия за изграждане на пътищата, и след това изпращат обратно вкъщи, след като пътищата са построени. Тези хора бяха в група от работници, смесвайки асфалт една сутрин, отстрани на магистралата. Неговото желание беше да изкара малко пари и да отвори магазин. Седемдесет и пет годишна фермерка. Тя продаваше портокали отстрани на пътя. Попитах я за нейното желание, и тя каза, "Знаеш ли, може би ще живея, може би ще умра, но аз нямам желание." Тя дъвчеше ядки от арека, което бе направило зъбите й, червени с течение на годините. И накрая, това е една двадесет и шест годишна монахиня. Нейното желание бе да направи поклонение в Тибет. Попитах я колко време планира да живее в женски манастир и тя каза, "Ами, нали знаеш, разбира се това е временно, но моят план е да живея тук, докато съм на тридесет, и след това да стана отшелничка. " И аз попитах: "Искаш да кажеш, като да живееш в пещера?" И тя каза: "Да, като в пещера." Попитах я: "И колко дълго ще живееш в пещера?" И тя отвърна: "Ами, мисля, че бих искала да изживея целия си живот в пещерата." Намерих това за невероятно. Тя говореше невероятен английски, с невероятен хумор, имаше невероятен смях -- което я правеше да изглежда като някой, на когото бих попаднал в улиците на Ню Йорк, или във Вермонт, откъдето съм аз. Но тук тя живееше в женски манастир от седем години. Разпитах я малко повече за пещерата, и какво е планирала да се случи, веднъж като отиде там. Какво ще стане, ако прозре истината само след една година, какво ще прави през следващите 35 години от живота си? И ето какво каза тя. Жена: Мисля, че ще остана за тридесет и пет, може би -- може би ще умра. Джонатан Харис: Може би ще умреш? Жена: Да. ДХ: Десет години? Жена: Да, да. ДХ: Десет години, това е много време. Жена: Да, може би не една, десет години, може и да умра в рамките на една година, или нещо подобно. ДХ: Надяваш ли се за това? Жена: О, всичко е временно. ДХ: Да, но... надяваш ли се, би ли предпочела да живееш в пещерата четиридесет години, или да живееш само една година? Жена: Предпочитам четиридесет, може би петдесет. ДХ: Четиридесет до петдесет? Еха! Жена: Да. Оттам отивам в рая. ДХ: Желая ти късмет!. Жена: Благодаря. ДХ: Надявам се, че всичко, в което се надяваш, ще се сбъдне. Благодаря ти отново. Жена: За нищо. ДХ: Доловихте ли това? Тя каза, че се надява да умре когато е на около четиридесет. Това беше достатъчно живот за нея. Последното нещо, което направихме, много бързо, е, че взехме всички тези балони със желания -- имаше 117 интервюта, 117 желания -- и аз ги занесох на едно място, наречено Дочула, което е планински проход в Бутан на 3100 метра височина, едно от най-свещените места в Бутан. И там горе, има хиляди молитвени знамена, които хората са поставили в продължение на години. И ние отново надухме всички балони, сложихме ги на един низ, и ги окачихме там, сред молитвените знамена. И всъщност те все още летят там и днес. Така че, ако някой от вас има планове да пътува до Бутан в близко бъдеще, можете да отидете да ги погледнете. Ето няколко снимки. Казахме една будистка молитва, така че всички тези желания да се сбъднат. Можете да видите някои познати балони тук. "Да спечеля малко пари и да отворя магазин" беше индийският строителен работник. Много ви благодаря. (Ръкопляскания)