Джон Удън за разликата между спечелване и успех

Изковах свое собствено определение за успех през 1934-а, когато преподавах в една гимназия в Саут Бенд, Индиана. Тъй като бях малко разочарован, а и вероятно лишен от илюзии от начина, по който родителите на младежите в моите часове по английски очакваха от децата си да получават петици или шестици. Смятаха, че четворката е приемлива за съседските деца, защото всички съседски деца са на средно ниво. Но те не бяха доволни от своите собствени - така учителят би усетил, че те са се провалили, или че детето се е провалило. А това не е правилно. Добрият Господ в безкрайната си мъдрост не ни е създал всички равни, що се отнася до интелигентността, не повече, отколкото сме еднакви по ръст и външен вид. Не всеки може да заслужи шестица или петица, и не ми харесваше този начин за преценка.

Знаех как възпитаниците на различни училища преценяваха през 30-те години треньорите и отборите по атлетика. Ако ги печелиш всички, те смятаха за относително успял. Не напълно. Защото открих... имаше няколко години в Калифорнийския университет, Лос Анжелис, през които не бяхме изгубили нито една игра. Но изглеждаше, че не печелим всяка отделна игра с разликата, която някои от нашите възпитаници бяха предрекли. И доста често аз... (Смях) ...доста често наистина усещах, че те са подкрепили предсказанията си по по-материалистичен начин. Това беше вярно през 30-те, така че го разбирах. Но не ми харесваше. И не бях съгласен с него. Исках да измисля нещо, което се надявах да ме направи по-добър учител и да даде на младоците под мой надзор - дали в атлетиката, или в класната стая по английски език - нещо, към което да се стремят, различно от просто по-висока бележка в класната стая, или повече точки в някое състезание по атлетика.

Мислих за това доста дълго и исках да стигна до моя собствена дефиниция. Мислех, че може да помогне. Знаех как го е дефинирал г-н Уебстър: като натрупването на материални притежания, или постигането на пост с власт или престиж, или нещо от този сорт. Достойни постижения, вероятно, но по мое мнение - не непременно сочещи успех. Затова исках да измисля нещо сам.

Припомних си, че съм израсъл в малка ферма в Южна Индиана. Татко се опитваше да научи мен и братята ми, че никога не трябва да се опитваш да бъдеш по-добър от някой друг. Сигурен съм, че по онова време не е било... е, някъде - предполагам, че в скритите ниши на ума ми, то изскочи навън години по-късно. Никога не се опитвай да си по-добър от някой друг, винаги се учи от другите. Никога не преставай да се опитваш да си най-доброто, което можеш да бъдеш - това е под твой контрол. Ако станеш твърде погълнат, въвлечен и загрижен относно нещата, над които нямаш контрол, това ще повлияе неблагоприятно на нещата, над които нямаш контрол. После се натъкнах на този прост куплет, в който се казваше: "В божиите стъпки за изповед коленичи една бедна душа и наведе глава. "Провалих се!" - изплака той. Господарят каза: "Направил си всичко възможно, това е успех."

От тези неща, и вероятно едно друго, изковах собствената си дефиниция за успех. Която е: душевен мир се постига само чрез собственото удовлетворение да знаеш, че си направил усилието да направиш най-доброто, на което си способен. Вярвам, че това е истина. Ако направиш усилието да направиш най-доброто, на което си способен, да се опиташ да подобриш ситуацията, която съществува за теб, мисля, че това е успех. И не смятам, че други могат да преценят това. Мисля, че е като характера и репутацията. Репутацията ти е като какъв те възприемат; характерът ти е какъв си всъщност. Мисля, че характерът е много по-важен от това като какъв те възприемат. Човек би се надявал и двете да са добри. Но не е задължително да са едни и същи Е, това беше моята идея, която щях да се опитам да предам на младоците.

Натъкнах се на други неща. Обичам да преподавам, а от преждеговорившия бе споменато, че се радвам на поезията, леко дилетантствам в нея и я обичам. Мисля, че някои неща ми помогнаха да бъда по-добър, отколкото бих бил. Знам, че не съм, какъвто би трябвало да бъда, нито такъв, какъвто трябва да бъда. Но мисля, че съм по-добър, отколкото бих бил, ако не се бях натъкнал на определени неща. Едното беше един малък куплет, в който се казваше:

"Никое писано слово, никой изречен зов не може да научи младежта ни какви трябва да бъдат. Нито всички книги на всички полици - това е роля на самите учители."

Това ми направи впечатление през 30-те. Опитах се да го използвам повече или по-малко в преподаването си, независимо дали в спорта, или в класната стая по английски. Обичам поезията и винаги някак съм имал интерес към това. Може би защото татко ни четеше вечер. Петролна лампа - нямахме електричество в дома си във фермата. И татко ни четеше поезия. Винаги ми харесваше. Горе-долу по същото време, когато се натъкнах на този куплет, се натъкнах и на един друг. Някой попитал една учителка защо преподава. А тя... след известно време, казала, че иска да помисли над това. После дошла и казала:

"Питат ме защо преподавам, а аз отговарям: "Къде бих могла да намеря такава прекрасна компания?" Там седи един държавник, силен, безпристрастен, мъдър. Един нов Даниел Уебстър, със сребърен език. До него седи лекар, чиято бърза, стабилна ръка може да оправи кост, или да възпре течението на жизненоважната кръв. А там - строител. Нагоре се издига арката на църквата, която той строи, в която онзи свещеник може да говори Божието слово и да отведе залитаща душа да докосне Христа. А навсякъде наоколо - събрание от учители, фермери, търговци, работници. Онези, които работят, гласуват, строят, планират и се молят за едно велико утре. И може да кажа, може да не видя църквата, или да чуя словото, или да ям храната, която техните ръце могат да отгледат. Но пък може и да мога. И по-късно може да кажа: Познавах го някога, и той бе слаб, или силен, или дързък, или горд, или весел. Познавах го някога, но той тогава бе момче. Питат ме защо преподавам, а аз отговарям: "Къде бих могла да намеря такава прекрасна компания?"

Вярвам, че преподавателската професия... вярно е, имаш толкова много младоци. И си мисля за моите младоци в Калифорнийския университет, Лос Анжелис... 30-тина адвокати, 11 зъболекари и лекари, много, много преподаватели и други професии. А това ти дава много голямо удоволствие, да ги видиш да продължават. Винаги съм се опитвал да накарам младоците да усетят, че са там на първо място за да получат образование. Баскетболът беше на второ място, защото плащаше тяхното образование, и те имат нужда от малко време за социални дейности, но социалните дейности получават малко предимство пред другите две, а няма да ги имаш кой знае колко дълго. Това бяха идеите, които се опитвах да предавам на младоците под мой надзор.

Общо взето, имам три правила, към които съм се придържал практически през цялото време. Научих ги, преди да дойда в Калифорнийския университет, Лос Анжелис, и реших, че са много важни. Първото беше - никога не закъснявай. Никога не закъснявай. По-късно казвах някои неща... имах... играчи, ако заминавахме за някъде, трябваше да са чисти и спретнати. Имаше време, когато ги карах да носят сака, ризи и вратовръзки. После видях нашия ректор да идва в училище, облечен в деним и поло, и си помислих, не е правилно да поддържам такъв ред. Затова им позволих... просто трябваше да са чисти и спретнати. Вероятно сте чували за един от най-страхотните ми играчи, Бил Уолтън. той дойде да хване автобуса, заминавахме за някъде да играем. Но не беше чист и спретнат, затова не го пуснах да дойде. Не се качи на автобуса. Трябваше да се прибере и да се изкъпе, за да дойде на летището. Бях педант за това. Вярвах в това. Вярвам във времето. Много е важно. Вярвам, че трябва да идваш навреме. Но на тренировките усещах, например, започвахме навреме, завършвахме на време. Младоците не трябваше да усещат, че ние ще ги държим в правия път.

Когато говоря в треньорски клиники, често казвам на младите треньори - а в треньорските клиники, повече или по-малко, ще са по-млади треньори, навлизащи в професията. Повечето от тях са млади, разбирате ли, и вероятно младоженци. Казвам им: "Не провеждайте тренировки късно. Защото ще се приберете у дома в лошо настроение. А това не е добре, един младоженец да се прибира у дома в лошо настроение." Когато остарееш, няма значение. Но...

(Смях)

Така че наистина вярвах във времето. Вярвам в започването навреме и вярвам в привършването навреме. Друго правило, което имам - нито една ругателна дума. Една ругателна дума, и си вън оттук за деня. Ако я чуя по време на игра, ще трябва да излезеш и да седнеш на пейката. Третото беше - никога не критикувай съотборник. Не исках това. Казвах им, че на мен за това ми плащат. Това е моята работа. На мен плащат да я върша. Доста малко, но ми плащат да я върша. Не като днешните треньори, за охолни заплати, не. Малко по-различно е, отколкото беше по мое време. Това бяха три неща, към които се придържах доста плътно през цялото време. Те всъщност идваха от баща ми. На това се беше опитвал едно време да научи мен и братята ми.

В крайна сметка измислих пирамида, но нямам време да говоря за това. Смятам обаче, че това ми помогна да стана по-добър преподавател. Нещо такова е: В пирамидата имаше блокове. Ъгловите камъни бяха прилежание и ентусиазъм, да работиш усърдно и да се радваш на онова, което правиш. Стигаме нагоре до върха. Според моята дефиниция за успех. Най-отгоре, на самия връх - вяра и търпение. Казвам ви, каквото и да правите, трябва да сте търпеливи. Трябва да имате търпение да... ние искаме нещата да се случват. Говорим много за това, че младежта ни е нетърпелива. И е така. Те искат да променят всичко. Мислят, че всяка промяна е прогрес. А като остареем малко, един вид му отпускаме края. И забравяме, че няма прогрес без промяна. Затова трябва да имате търпение. И вярвам, че трябва да имаме вяра. Вярвам, че трябва да вярваме, наистина да вярваме. Не само да говорим напразно; да вярваме, че нещата ще се наредят, както трябва, стига ние да правим, каквото трябва. Мисля, че нашата тенденция е да се надяваме, че нещата ще се наредят, както ние искаме, през повечето време. Но не правим нещата, които са необходими, за да станат тези неща реалност. Работих върху това около 14 години и мисля, че то ми помогна да стана по-добър преподавател. Но всичко се въртеше около тази оригинална дефиниция за успех.

Знаете ли, преди години имаше един арбитър от Мейджър Лийг Бейзбол, на име Джордж Мориарти. Пишеше се Мориарти, само с едно "и". Никога не го бях виждал преди, но така беше. Бейзболните играчи от голямата лига... те всички са много възприемчиви за тези неща и забелязали, че той има само едно "и" в името си. Ще бъдете изненадани колко много също му казали, че това било с едно повече, отколкото имал в главата си в различни моменти.

(Смях)

Но той е написал нещо, според мен по същото време, докато аз се опитвах да изградя тази пирамида. Казва се "Пътят напред, или пътят назад." "Понякога си мисля, че Съдбите трябва да се хилят, докато ние ги отричаме и настояваме, че единствената причина да не можем да спечелим, са самите тези Съдби, които липсват. И все пак животите на древните твърдят: печелим или губим вътре в себе си. Блестящите трофеи по нашите полици никога не могат да спечелят утрешна игра. Ти и аз знаем дълбоко в себе си, винаги има шанс да спечелиш короната. Но когато не дадем най-доброто от себе си, просто не сме преминали теста, да дадем всичко и да не спестим нищо, докато играта е наистина спечелена. Да покажеш що е твърдост. Да играеш, когато другите се отказват. Да играеш, да не се предаваш. Издържливостта печели купата. Да мечтаем, че отпред има цел. Да се надяваме, когато мечтите ни са мъртви. Да се молим, когато надеждите ни са отлетеи. И да губим, да не се боим да паднем, ако смело сме дали всичко от себе си. Защото кой може да иска повече от един човек от това да даде всичко в обсега си. Да дадеш всичко, струва ми се, не е тъй далеч от победа. И така, съдбите рядко грешат, независимо как се сучат и вият. Вие и аз правим съдбите си - отваряме или затваряме портите по пътя напред или пътя назад."

Това ми припомня за друг набор от три неща, които баща ми се опитваше да ни предаде. Не хленчи. Не се оплаквай. Не се оправдавай. Просто излез там навън, и каквото и да правиш, прави го, като използваш най-доброто от способностите си. Никой не може да направи повече от това. Опитах се също да предавам, че... моите противници не ви казват... никога не сте ме чували да споменавам спечелване. Никога не споменавам спечелване. Идеята ми е, че можеш да загубиш, когато резултатът ти е по-висок от някого в игра. А можеш и да спечелиш, когато другият е с по-висок резултат. Чувствал съм се така в определени случаи, по различно време. Просто исках те да могат да държат главите си вдигнати след мач. Казвах, че когато свърши една игра и видиш някого, който не знае резултата, надявам се да не могат да разберат по вашите действия дали резултатът ви е бил по-висок от противниковия, или противникът е имал по-висок резултат от вас.

Това наистина има значение: ако полагаш усилие редовно да правиш всичко възможно, резултатите ще бъдат приблизително, каквито трябва да бъдат. Не непременно, каквито искаш да бъдат, но ще са горе-долу, каквито трябва, а само ти ще знаеш дали можеш да го направиш. Това исках от тях, повече от всичко друго. С минаването на времето, като научавах повече за други неща, мисля, че се получаваше малко по-добре, както и резултатите. Но исках резултатът от играта да бъде страничен продукт от тези други неща, а не самият край. Вярвам, че е било... един велик философ е казал... не, не. Сервантес. Сервантес е казал: "Пътешествието е по-добро от края." Това ми харесва. Мисля, че това е... това е стигането дотам. Понякога, щом стигнеш дотам, почти се получава разочарование. А стигането дотам е забавното. Харесваше ми нашите... като баскетболен треньор в Калифорнийския университет, Лос Анжелис ми харесваше тренировките ни да бъдат пътешествието, а мачът да бъде краят. Крайният резултат. Обичах да се качвам нагоре, да сядам на трибуните, да гледам играчите да играят и да видя дали съм свършил свястна работа през седмицата. Това води играчите към получаване на онова самоудовлетворение, да знаят, че са положили усилието да направят най-доброто, на което са способни.

Понякога ме питат кой е най-добрият играч, който съм имал, или най-добрите отбори. Никога не мога да отговоря на това, доколкото става дума за индивидуалности. Веднъж ме попитаха за това и казаха: "Да предположим, че по някакъв начин бихте могли... бихте могли да направите съвършения играч. Какво бихте искали?" А аз отвърнах: "Е, бих искал такъв, който да знае защо е в Калифорнийския университет, Лос Анжелис: да получи образование, да е добър студент, наистина да знае на първо място защо е там. Но бих искал също и да може да играе. Да осъзнава, че защитата обикновено печели шампионати, и да работи усърдно по защитата. Но бих искал да може да играе и в нападение. Бих искал да не бъде себичен, първо да гледа да подаде, а не само да стреля. И бих искал такъв, който да може да подава и би подавал.

(Смях)

Имал съм някои, които можеха, но не искаха, както и такива, които искаха, а не можеха.

(Смях)

Исках да могат да стрелят отвън. Исках да бъдат добри и вътре.

(Смях)

Исках да могат и да отскачат добре в двата края. А защо просто да не вземем някого като Кийт Уилкис и да го оставим да прави това. Той имаше квалификацията. Не беше единствен, но го използвах точно в тази категория, защото мисля, че той полагаше усилието да стане най-добрият [неясно].

Споменавам в книгата си, "Наричат ме тренер". Двама играчи, които ми дадоха огромно удовлетворение; които се приближаваха най-много от всички, които съм тренирал, до достигане на пълния си потенциал: единият беше Конрад Бърк. А другият беше Дъг Макинтош. Когато ги видях като първокурсници, в нашия отбор от първокурсници, нямахме... първокурсниците не можеха да играят в университетския отбор, когато аз преподавах. И си помислих: "О, боже, ако тези двама играчи, който и да е от тях..." бяха през различни години, но мислех за всеки от тях по онова време, като че ли е там... "О, ако той някога влезе в университетския отбор, нашият отбор трябва да е доста мизерен, ако той е достатъчно добър да влезе в него." А знаете ли, единият от тях беше основен играч в продължение на сезон и половина. Другият беше... през следващата година игра 32 минути в игра от националния шампионат, направи страхотен удар за нас. А следващата година бе основен играч от отбора за националния шампионат. А тук си мислех, че никога няма да изиграе и минута, когато беше... това са нещата, които ти дават огромна радост и огромно удовлетворение, щом ги видиш. Нито един от тези младоци не можеше да стреля много добре. Но имаха изумителни проценти на стрелба, защото не насилваха нещата. Никой от тях не можеше и да скача много добре, но те поддържаха добра позиция, и затова се справяха добре с отскока. Помнеха, че за всеки изстрел се предполагаше, че ще пропусне. Имало е твърде много, които стоят и чакат да видят дали е пропуснал, после тръгват и е твърде късно. Някой друг е там вътре, пред тях. И не са били много бързи, но са изиграли добра позиция, поддържали са добър баланс. И така, те играха за нас в доста добра защита. Имаха качества, които... приближаваха се до... толкова близо до възможно достигане на пълния им потенциал, колкото всички играчи, които някога съм имал. Така че ги смятам за също толкова успешни, колкото Люис Алсиндор или Бил Уолтън, или много от другите, които сме имали - имаше някои изключителни - някои изключителни играчи.

Достатъчно ли бръщолевих? Казаха ми, че щом той се появи, трябва да млъкна.

(Смях) (Аплодисменти)