Джон Ъндъркофлър сочи бъдещето на потребителския интерфейс

Ние сме 25-26 години след идването на Макинтош, което беше поразително плодотворно събитие в историята на интерфейса човек-машина и в изчислителната техника като цяло. То из основи промени начина, по който хората мислеха за изчислителна техника, за компютри, как ги използваха, кой и колко хора бяха в състояние да ги използват. Всъщност, това беше толкова радикална промяна, че първоначалните разработчици в Макинтош през '82, '83, '84 трябваше да напишат изцяло нова операционна система от нулата. Това е интересно малко послание и урок, който според мен оттогава е забравен, изгубен или нещо такова. А именно, че операционната система е интерфейсът. Интерфейсът е операционната система. Като земята и кралят в "Артур" - те са неразделни, те са едно. А да се пише нова операционна система не беше въпрос на каприз. Не беше просто въпрос на настройка на някои графични програми. Нямаше графични програми. Нямаше драйвери за мишки. Затова беше необходимост.

Но през четвърт века оттогава сме виждали всякакви фундаментални поддържащи технологии да се развихрят. Така че капацитетът на паметта и капацитетът на диска бяха умножени между 10 000 и милион пъти. Същото се отнася и за скоростта на процесора. Мрежи - изобщо нямахме мрежи по време на въвеждането на Макинтош. И това стана най-очебийният аспект на това как живеем с компютри. И, разбира се, графиката днес: с 84,97 долара в "Бест бай" си купуваш повече графична мощ, отколкото можеше да получиш за милион кинта от Ес Джи Ай само преди десетилетие. Невероятно движение нагоре. После, отстрани, имаме Мрежата и все повече облака, което е фантастично, но също с оглед на това, че интерфейса е фундаментален, това е един вид разсейване. Забравили сме да изобретяваме нови интерфейси. Със сигурност сме видели, през последните години, големи промени в отношението. И хората започват да се събуждат за това. А какво ще се случи после? Накъде ще тръгнем оттам?

Проблемът, както го виждаме, е свързан с една-единствена проста дума, "пространство", или една-единствена проста фраза, "геометрия в реалния свят". Компютрите и езиците за програмиране, на които им говорим, на които ги учим са противно безчувствени, що се отнася до пространство. Те не разбират пространството в реалния свят. Странно, защото останалите от нас го обитават доста често и доста добре. Те не разбират и времето, но това е тема за отделен разговор.

Тогава какво се случва, ако започнеш да им обясняваш пространството? Нещо, което може да се получи, е нещо като Светлата стая. Светлата стая е система, в която се смята, че системите за вход и изход са съседно разположени. Това е една странно проста, и все пак неизследвана идея, нали така. Когато използваш мишка, ръката ти е тук долу, на подложката за мишка. Тя дори не е на същата равнина като онова, за което говориш. Пикселите са горе, на екрана. Тук имаше стая, в която всички стени, подове, тавани, домашни любимци, цветя в саксии, каквото и да имаше там, беше способна не само да показва, но и да долавя. А това означава, че вход и изход са в едно и също пространство и дават възможност за такива неща. Това е дигитално съхранение във физически контейнер. Договорът е същият, както с обекти от реалния свят в контейнери от реалния свят. Каквото и да сложиш вътре, трябва да излезе обратно навън. Този малък дизайнерски експеримент, който беше един малък кабинет тук, знаеше и някои други номера. Ако му предоставиш шахматна дъска, се опитваше да проумее какво може да имаш предвид с това. А ако нямаше какво да правят, на шахматните фигури в крайна сметка им доскучаваше и отскачаха встрани.

Академиците, които наблюдават тази работа, мислеха, че това беше твърде фриволно, затова изградихме невероятно сериозни приложения като тази работна пейка за прототипи на оптика, при която капачка от паста за зъби върху картонена кутия става лазер. Разделителите за лъчи и лещите се представляват от физически обекти, и системата прожектира надолу пътя на лазерния лъч. Така че имаш интерфейс, който няма интерфейс. Оперираш със света, както оперираш с реалния свят, тоест, с ръцете си. Подобно, дигитален аеродинамичен тунел с дигитален вятър, течащ отдясно наляво. Не толкова забележително в известен смисъл; не сме изобретили математиката. Но ако се покаже това на катодно-лъчева тръба или плосък екран, би било безсмислено да се вдига произволен обект, обект от реалния свят в това. Тук реалният свят се слива със симулацията.

И накрая, за да се премахнат всички спирачки, това е система, наречена Urp, за градско планиране, в която връщаме на архитектите и градските проектанти моделите, които конфискувахме, когато настоявахме те да използват CAD системи. И караме машината да ги посрещне на половината път. Тя прожектира надолу дигитални сенки, както виждате тук. А ако се въведат инструменти като този обратен часовник, може да се контролира позицията на Слънцето в небето. Това са сенки за осем часа сутринта. Скъсяват се малко в девет сутринта. Ето ги, люлеещи се около Слънцето. Къси сенки на обед, и така нататък. И изградихме серия такива инструменти. Това са междусенкови проучвания, с които могат да работят деца, макар и да не разбират нищо от градско планиране, за да преместиш сграда, просто протягаш ръка и местиш сградата. Материална пръчица превръща сградата в нещо в стил Франк Гери, което отразява светлина във всички посоки. Заслепявате ли минувачите и мотористите на магистралите? Зониращ инструмент свързва далечни структури, сграда и път. Ще ви съди ли зониращата комисия? и така нататък. Ако тези идеи изглеждат познати или вероятно дори малко остарели, това е страхотно; трябва да изглеждат познати.

Тази работа е на 15-годишна възраст. Това беше предприето в МТИ и Медийната лаборатория под невероятното ръководство на проф. Хироши Ишии, директор на група Осезаеми Медии. Но тази работа беше видяна от Алекс Макдауъл, един от легендарните световни производствени дизайнери. А Алекс подготвяше един малко, някак неясен, независим, арт филм, озаглавен "Специален доклад" за Стивън Спилбърг. И ни покани да дойдем от МТИ и да направим дизайн на интерфейсите, които щяха да се появяват в този филм. Страхотното в това беше, че Алекс беше толкова посветен на правдоподобността на идеята, идеята предполагаемата 2054, която обрисувахме във филма, да бъде вероятна, че ни позволи да се заемем с тази дизайнерска работа, като че ли беше усилие за проучване и развитие. А резултатът е някак задоволително постоянен. Хората все още се позовават на онези поредици в "Специален доклад", когато говорят за новия дизайн на потребителски интерфейс. И това доведе в пълен кръг, по странен начин, до изграждане на тези идеи в онова, което смятаме за необходимото бъдеще на интерфейса човек-машина, пространствената операционна среда, както я наричаме.

Тук имаме куп неща, някои образи. И с помощта на ръка всъщност можем да упражняваме шест степени на свобода, шест степени на навигационен контрол. Забавно е да се лети през окото на г-н Бекет. Може да се върнеш пак навън чрез плашещия орангутан. И всичко е наред. Да направим нещо малко по-трудно. Тук имаме цял куп несравними образи. Можем да летим около тях. Навигацията е основен въпрос. Трябва да можеш да навигираш в три измерения. По начало голяма част от онова, за което искаме компютрите да ни помагат, е по същество пространствено. А частта, която не е пространствена, често може да се пространствизира, за да позволи на мозъка ни да я осмисли далеч по-добре. Можем да разпространяваме това по много различни начини. Можем да го изхвърляме така. Да го настроим отново. Можем да го организираме по този начин.

И, разбира се, не става дума само за навигация, но също и за манипулация. Така че, ако не ни харесва нещо, или ако сме много любопитни за научните фалшификации на Ернст Хекел, можем да ги изтеглим ето така. А после, ако е време за анализ, може да придърпаме малко обратно и да поискаме различно разпределение. Нека само да слезем долу и да летим наоколо. Това е различен начин да се разглеждат нещата. Ако сте с по-аналитична природа, тогава всъщност може да искате да гледате на това като цветна хистограма. Сега сме сортирали нещата по цвят, ъглови карти в цвят. А сега, ако искаме да избираме нещо, триизмерно, пространство, идеята, че проследяваме ръце в реално пространство става наистина важна, защото можем да се протегнем вътре, не в две измерения, не във фалшиви три измерения, а в истински три измерения. Ето някои равнини за селекция. Ще изпълним тази булева операция, защото наистина обичаме жълто и тапири на зелена трева.

Оттам към света на истинската работа. Ето една логистична система, малка част от такава, която изграждаме понастоящем. Има много елементи. И нещо, което е много важно, е да се комбинират традиционни таблични данни с триизмерна и геопространствена информация. Ето едно познато място. Ще върнем това тук за секунда. Може да изберем малко от това. И ще изнесем напред тази графика. Сега трябва да можем да влетим тук вътре и да погледнем по-отблизо. Това са логистични елементи, разпръснати из Съединените щати.

Нещо, което триизмерните взаимодействия и цялостната идея за насаждане на изчислителната техника в пространство ви позволява, е едно последно унищожение на това нещастно съчетаване едно към едно между човешки същества и компютри. Това е старият начин; това е старата мантра, нали, една машина, един човек, една мишка, един екран. Е, това всъщност вече не върши работа. В реалния свят имаме хора, които сътрудничат; имаме хора, които трябва да работят заедно. И имаме много различни дисплеи. Може да искаме да гледаме тези различни образи. Може да искаме да поискаме някаква помощ.

Авторът на това ново сочещо устройство седи ето там, така че мога да изтегля това оттам дотам. Това са несвързани машини, нали. Значи, изчислителната техника е пространствено разрешима и мрежово разрешима. Ще оставя това ето там, защото имам въпрос към Пол. Пол е дизайнерът на пръчицата, и може би е най-лесно за него да дойде тук и да ми каже лично какво става. Да отстраня някои от тези от пътя. Да разделим това, ще го накарам да експлодира. Кевин, може ли да помогнеш? Да видя дали мога да намеря дънната платка. Това е един вид безпричинно упражнение за разглобяване, но в лабораторията го правим постоянно. Така. Значи, работата в сътрудничество, независимо дали разположена в непосредствено съседство или далечна и отделена, винаги е важна. И отново, това е нужно да се предприема в контекста на пространството.

И най-сетне, бих искал да приключа с един поглед назад към света на изображенията. Това е система, наречена TAMPER, леко своенравен поглед към онова, което би могло да е бъдещето на редактирането и медийната манипулация. Ние в "Облонг" вярваме, че медиите трябва да бъдат достъпни в много по-фина форма. Затова имаме голям брой филми, пъхнати тук вътре. Да изберем само няколко елемента. Можем да прескачаме през тях като възможност. Можем да грабваме елементи отпред, при което те се съживяват, оживяват и да ги влачим на масата тук. Отиваме тук, при Жак Тати, грабваме синия ни приятел и го слагаме също на масата. Може да ни трябва повече от един. И вероятно ни е нужен, ами, вероятно ни трябва един каубой, честно казано. (Смях) Да, да вземем ето този. (Смях) Разбирате ли, каубоите и хората от френски фарсове не се погаждат много, и системата го знае.

И накрая, една последна мисъл, която е, че един от най-великите писатели на английски език от последните три десетилетия предполага, че великото изкуство винаги е дар. И той не говори за това дали романът струва 24,95, или дали трябва да се изръсиш със 70 милиона долара, за да купиш откраднатия Вермеер; той говори за обстоятелствата на неговото създаване и на неговото съществуване. И мисля, че е време да искаме същото от технологията. Технологията е способна да изразява и да бъде наситена с определена щедрост, и всъщност е нужно да изискваме това. За част от този вид технология централната основа е комбинация от дизайн, който е жизненоважен. Вече не може да има напредък в технологията, освен ако дизайнът не е интегриран от самото начало. И, както и за ефикасност, представителство. Ние, като човешки същества, сме създанията, които създават, и трябва да караме машините си да ни помагат в тази задача и да са построени по същия този образ.

С това ще ви оставя. Благодаря.

(Аплодисменти)

Крис Андерсън: За да задам очевидния въпрос... всъщност това е от Бил Гейтс... кога? (Джон Ъндъркофър: Кога?) КА: Кога наистина? Кога за нас, не само в лаборатория и на сцена? Може ли да е за всеки човек, или е само за корпорации и филмови продуценти?

Дж.У.: Не, трябва да е за всяко човешко същество. Такава е изцяло нашата цел. Няма да сме успели, ако не направим тази следваща голяма стъпка. Искам да кажа, минаха 25 години. Може ли наистина да има само един интерфейс? Не може.

КА: Но означава ли това, че на бюрото си или вкъщи са ти нужни прожектори, камери? Разбирате ли, как да стане?

Дж.У.: Не, тези неща ще бъдат вградени в панела на всеки дисплей. Ще бъдат вградени в архитектурата. Ръкавиците изчезват до месеци или години. Така че неизбежно става дума за това.

КА: Значи според вас до пет години може някой да купи това като част от стандартен компютърен интерфейс?

Дж.У.: Мисля, че до пет години, когато купуваш компютър, ще получаваш това.

КА: Ами, това е страхотно. (Аплодисменти) Светът има навика да ни изненадва, що се отнася до това как всъщност се използват тези неща. Какво мислите, кое според вас е първото убийствено приложение за това?

Дж.У.: Добър въпрос; питаме се това всеки ден. В момента ранно усвояващите ни клиенти... и системите са разгърнати в реалния свят - работи се по всички силно интензивни данни, тежки проблеми с данните. Дали става дума за логистика в управлението на веригите за предлагане или природен газ и извличане на ресурси, финансови услуги, фармацевтика, биоинформатика, това са темите в момента, но това не е приложение-убиец. И разбирам какво питате.

КА: Хайде, хайде. Бойни изкуства, игри. Хайде де. (Смях) Джон, благодаря, че направихте научната фантастика реалност.

Дж.У.: Беше огромно удоволствие. Благодаря на всички ви.

(Аплодисменти)