Джон Мейда за пътуването си в дизайна

Всъщност някак ми е омръзнало да говоря за простота, затова реших да направя живота си по-сложен, като сериозна пиеса. Затова ще прегледам няколко слайда от много отдавна и ще премина през тях, за да ви дам усет за това как се оказах тук.

По същество всичко започна с цялата тази идея за компютър. Кой има компютър? Да. Добре, значи всеки има компютър. Дори един мобилен телефон е компютър. А... помни ли някой тази работна книжка, "Незабавни дейности за вашия "Епъл" - безплатен плакат във всяка книга? Така започна изчислителната техника. Не забравяйте; излезе компютър; нямаше софтуер. Купуваш си това нещо, носиш го в къщи, включваш го, а то не прави абсолютно нищо. Трябваше да го програмираш и имаше страхотни упътвания за програмиране като това. Искам да кажа, това беше страхотно. Все едно, разбирате ли, Хърби Ябълката ІІ. Това е такъв страхотен начин да... искам да кажа, трябва да правят книгите за Джава така, и не бихме имали никакъв проблем да научим една програма. Но това беше едно страхотно, велико време за компютъра, когато беше просто една сурова, сурова, какво е това? един вид ера. И, разбирате ли, тази ера съвпадна със собственото ми детство.

Израснах в една фабрика за тофу в Сиатъл. Колко от вас, израснали в семеен бизнес, са изстрадали мъчението? Да, да. Мъчението беше добро. Не беше ли добро мъчение? Просто беше животопроменящо, разбирате ли. И така, в живота си бях в тофуто; то беше семеен бизнес. Майка ми също беше един вид дизайнер. Беше направила нещо като стена от тофу, която объркваше клиентите, защото всички мислеха, че е ресторант. Лош вид брандинг, или каквото там е. Но както и да е - там израснах, в тази малка фабрика за тофу в Сиатъл, и ето как беше: една малка стая, където израснах. На тази снимка съм голям.

Това е татко ми. Той беше нещо като МакГайвър, наистина: изобретяваше начини да прави нещата тежки. Като тук отзад, тази, да кажем, технология за бетонни блокове - бетонните блокове му бяха нужни, за да пресова тофуто, защото тофуто всъщност е воднисто нещо и трябва да имаш нещо тежко, за да изцедиш течността и да го направиш твърдо. Тофуто излиза на тези големи партиди, а баща ми някак ги режеше на ръка. Не мога да ви кажа... така е със семейния бизнес: бихте го разбрали... баща ми беше възможно най-искреният човек. Влязъл в един "Сейфуей" веднъж в дъждовен ден, подхлъзнал се, счупил си ръката, втурнал се навън: не искал да причинява неудобства на "Сейфуей". Вместо това, разбирате ли, ръката на баща ми е счупена за две седмици в магазина, и онази седмица... през онези две седмици аз и по-големият ми брат трябваше да правим всичко. А това беше мъчение, истинско мъчение. Защото, разбирате ли, бяхме виждали баща ми да взема големия блок тофу и да го нарязва, забива ножа, прас, прас, прас. Мислехме си - уау. Първия път, когато направих това, казах - оу! Ей така. Лоши блокове. Но както и да е, тофуто за мен всъщност беше един вид произходът ми. И защото работата в магазин беше толкова трудна, обичах да ходя на училище; беше като рай. И бях наистина добър в училище.

И така, като отидох в Масачузетския технологичен институт като повечето от вас с креативни професии, на всички родителите са ви казвали да не сте креативни, нали? По същия начин, нали знаете, бях добър по изкуство и добър по математика и баща ми казва, той е... Джон е добър по математика. Отидох в МТИ, занимавах се с математика, но имах тази чудесна възможност, защото компютрите тъкмо бяха станали визуални. Току-що беше излязъл "Епъл-Макинтош"; имах Мак под ръка, когато отидох в МТИ. Беше време, когато един човек, който някак можеше да прекоси двете страни... беше хубаво време.

И така, помня, че първият ми сериозен софтуер беше върху пряко копие на тогавашния Олдъс Пейджмейкър. Отдавна бях правил настолна система за издателска дейност, и това беше един вид първата ми стъпка да открия как да--- о, забавно е да се смесват тези две страни. А проблемът, когато си по-млад... за всички вас, студенти... е, че се главозамайваш наистина лесно. И когато правех икони, бях направо господарят на иконите и си мислех - даа, наистина съм добър в това, разбирате ли. А после за щастие, имах късмета да отида в нещо, наречено библиотека, а в библиотеката се натъкнах на ето тази книга. Открих тази книга. "Мисли за дизайна", от един човек на име Пол Ранд. Това е малко, тънко томче; не съм сигурен дали сте го виждали. Много хубава малка книжка. Тя е за този човек, Пол Ранд, който е бил един от най-великите графични дизайнери, а също и страхотен писател. Като видях творбите на този човек, осъзнах колко съм зле в дизайна, или както там съм го наричал тогава, и изведнъж имах цел в кариерата си, която преследвах горещо.

Някак превключих. Отидох в МТИ, завърших. Получих магистърската си степен, а после отидох в школа по изкуствата. И просто започнах да се занимавам с дизайн, като опаковки на пръчици за хранене, салфетки, менюта... каквото ми паднеше: един вид алъш-вериш, издигане в света на дизайна, каквото и да е. А не е ли странен момент, когато публикуваш проекта си? Помните ли този момент - да публикуваш проектите си? Помните ли този момент? Било е много приятно, нали? Значи, издадоха моя работа, така че, уау, проектът ми е в книга. След това нещата станаха някак странни и се замислих за компютъра, защото компютърът винаги някак ме е безпокоял. Не го схващах особено. А Пол Ранд е бил твърдокор дизайнер, рабирате ли, твърдокор дизайнер, като хубав... някак като хубав френски хляб? Той пише в една от книгите си: "Един студент от Йейл казал веднъж: "Дошъл съм тук да се уча на дизайн, а не как да използвам компютър." Школи по дизайн, обърнете внимание." Това е през 80-те, в големия сблъсък между компютърни и некомпютърни хора. Всъщност, много трудно време. А за мен това беше важно послание от Ранд.

И така, започнах постоянно да се занимавам с компютъра. Това е първата играчка, с която се захванах, собствената ми сериозна игра. Изградих работеща версия на нещо подобно на Adobe Illustrator. Прилича на Illustrator; може да рисува. Всъщност, беше много трудно да се направи това. Отне ми месец да направя тази част. А после си помислих: ами ако добавя този детайл, да мога да кажа - тази точка, можеш да летиш като птица. Един вид, свободен си. Така че, можех някак да променя вида стабилност с малко контрол там, на циферблата, и някак да я гледам да скача наоколо. Това е през 1993-та. А когато преподавателите ми видяха това, ми бяха много сърдити. Казваха: Защо се движи? Казваха: Накарай я сега да спре. А аз казвах: Ами, това е целият смисъл: движи се. А той казва: Е, кога ще спре? А аз: Никога. Той: Още по-зле. Спри я сега. Опитах се да вникна дълбоко какво изобщо е компютърът? Това е странна медия. Не е като печат. Не е като видео. Остава завинаги. Много странна медия. И така, тръгнах от това и започнах още повече да търся нещата.

И така, в Япония започнах да експериментирам с хора. Това всъщност е лошо: експерименти с хора. Бих правил тези неща, при които карам студентите да стават химикалки: има синя химикалка, червена химикалка, зелена химикалка, черна химикалка. Някой сяда и рисува картинка. Смеят се, защото той каза - рисувай от средно дясно към средата, и някак се обърка. Разбирате ли, хората не знаят как да изпълняват заповеди; а компютърът е толкова добър в това. Този човек е открил как да накара компютъра да рисува с две пера изведнъж: ти, перо, прави това; а ти, перо, прави това. И така започнал да има множество пера на страницата... отново, трудно за правене с нашите ръце. А после някой е открил този "а-ха момент", при който може да се използват координатни системи. Мислехме си - ах, ето кога ще се случи. Накрая нарисувахме къща. Беше най-скучното нещо. Стана компютърна; започнахме да мислим компютърно... системата Х, Y... и така, това беше един вид разкритие.

След това исках да построя компютър от хора, наречен човеко-захранван компютър. Това се случи през 1993-та. Моля, намалете звука. Това е компютър, където хората са частите. Зад тази стена имам дисково устройство, процесор графична карта, памет. Те вдигат един гигантски флопи диск, направен от картон. Сложен е вътре в компютъра. А на този картонен диск е онази малка програма. Значи, тя носи диска и чете данните от секторите на диска, а компютърът се стартира; наистина, някак се включва. И е нещо като работещ компютър. Когато изградих този компютър, имах момент на... как се нарича това? богоявление, при което осъзнах, че компютърът е толкова бърз. Този компютър изглежда бърз - тя работи доста упорито, хората тичат наоколо и си мислим - уау, това се случва с бърза скорост. А този компютър е програмиран да прави само едно нещо, което е, че ако преместите мишката си, мишката се променя на екрана. На компютъра, като преместите мишката си, се мести една стрелка. На този компютър, ако преместиш мишката, е нужен половин час, за да се промени курсорът на мишката. За да ви дам усет за скоростта, мащаба: компютърът просто е толкова изумително бърз, нали?

И така, след това започнах да правя експерименти за различни фирми. Това е нещо, което направих за "Сони" през 1996-та. Бяха три устройства Sony "H", които отговаряха на звук. Ако говориш в микрофона, ще чуеш някаква музика в слушалките си; ако говориш в телефона, тогава ще се случи видео. Започнах да експериментирам с индустрията по различни начини с този арсенал от умения. Направих тази реклама. Не вярвам в този вид алкохол, но понякога пия. И "Шанел". Имах възможност да работя по различни проекти.

Нещо, което осъзнах, е, че обичам да правя разни неща. Ние обичаме да правим разни неща. Забавно е да измисляш неща. И така никога не развих способността да имам персонал. Нямам персонал; всичко е някак ръчно изработено - с тези някак разбити ръце. Тези ръце бяха повлияни от един човек, г-н Инами Неоми. Този човек беше нещо като мой ментор. Той беше първият продуцент на дигитални медии в Токио. Той е човекът, който ме откри и ми даде старт в дигиталните медии. Беше толкова вдъхновяващ човек. Помня как сме в студиото му към 2 часа сутринта, и тогава той се появява от някаква среща с клиенти. Влиза и казва, ако съм тук, всичко е наред. И се чувстваш толкова по-добре. Никога няма да забравя как, но... никога няма да забравя как при него възникна една внезапна ситуация с неговия... имаше аневризъм. Изпадна в кома. Три години беше извън строя и можеше само да мига - в този момент осъзнах, помислих си, уау... колко е крехко това нещо, което носим, това тяло и ум, които носим, и си помислих: как да го използваш по-пълноценно? Как да вземеш онова време, което ти остава, и да го оползотвориш? Наоми имаше централна роля в това.

И така, започнах да мисля по-внимателно за компютъра. Това беше момент, когато мислех - значи, имаш компютърна програма, тя отговаря на движение - Х и Y - и осъзнах, че всяка компютърна програма има всички тези образи вътре в програмата. Ако виждате тук, онази програма, там в ъгъла, ако се разстеле, тя е всички тези неща наведнъж. Тя е истинска едновременност. Не прилича на нищо, с което сме свикнали да работим. Толкова сме свикнали да работим в един вектор. Това е всичко едновременно. Компютърът живее в толкова много измерения А в същото време се чувствах безсилен, защото ходех във всички тези школи по изкуство и дизайн, навсякъде и имаше нещо като "компютърни лаборатории" - това беше в края на 90-те години, а това е в Базел, една страхотна школа по графичен дизайн. Ето я тази някак мръсна, някак претенциозна, някак тъмна компютърна зала. И започвам да се чудя: Това ли е целта? Това ли искаме?

И също започнах да изпадам под обаянието на машините... знаете, като копирни машини... и така, това всъщност е в Базел. Забелязах как прекарваме толкова много време да го правим интерактивно... това е тъч скрийн... а забелязах как може да се докосват само пет места, и тогава "защо губим толкова много интерактивност навсякъде?" стана въпрос. А също и звукът: открих, че мога да накарам моя ThinkPad да се преструва, че е телефон. Схващате ли го? Не? Добре. Също открих на летище Логан, че това някак ме вика. Чувате ли го? Прилича на крави. Това е 4 сутринта на Логан.

И се чудех, какво е това нещо пред мен, това компютърно нещо? Изглеждаше безсмислено. И така, отново започнах да правя неща. Това е друга серия обекти, направени от стари компютри от мазето ми. Направих... взех старите си Макинтоши и направих от тях различни обекти от Токио. Започнах силно да губя интерес към самите компютри, затова започнах да правя картини от PalmPilots. Направих тази серия творби. Това са картини, които съм направил и съм сложил в средата PalmPilot като един вид показ, че това е вид мислене, аз съм абстрактно изкуство. Какво съм аз? Аз съм абстрактен. И така, това продължава да мисли на глас за собствената си абстракция.

Започнах да се омайвам от пластмасата, затова прекарах четири месеца в правене на осем пластмасови блока, съвършено оптично прозрачни, като един вид освобождаване от стреса. Заради това се заинтересувах от синята лента, така че в Сан Франциско, в Комюнити Колидж, направих цяла изложба на синя лента. Направих цяла инсталация от синя лента... синя лента за художници. На този етап жена ми започна да се притеснява за мен, затова спрях да се занимавам със синя лента и започнах да мисля: Е, какво друго има в живота? И така, компютрите, както знаете, тези големи компютри сега са мънички компютри. Те са по-малки компютри - и така, едночиповите компютри, започнах да програмирам едночипови компютри и да правя обекти от дънни платки, светодиоди. Започнах да правя скулптури от светодиоди, които да живеят в малки кутийки, направени от фибростъкло. Това е серия от светлинни кутии, които направих за едно изложение в Италия. Много прости кутии: само натискаш едно копче, и се случва някакво светодиодно взаимодействие. Това е серия лампи, която направих. Това е лампа от кутия Бенто: един вид пластмасова оризова лампа, много приятелски настроена. Направих едно шоу в Лондон миналата година от iPod-и - използвах iPod-ите като материал. Взех 16 iPod Nano и направих, по същество, нещо като риба Nano. Наскоро - това е за "Рийбок". Правил съм и обувки за "Рийбок", като един вид хоби за екипировка.

Както и да е - може да се правят всички тези неща, но онова, което обичам най-много, е да изживявам, да вкусвам света. Светът е просто толкова вкусен. Мислим, че ще отидем в музей; там са всички вкусове. Не - всички те са там, навън. Като, наистина, пред Айфеловата кула - всъщност, около района на Лувъра. Открих това - природата беше направила картина за мен. Това е съвършен 90-градусов ъгъл от природата. В този странен момент, когато тези неща някак се появиха. Всички сме творци. Имаме този генетичен дефект в ума си. Не можем да спрем нали? Това усещане е нещо чудесно. Това е вечно отвореният музей. Това е от Кейп миналата година. Осъзнах, че трябва да открия уравнението на изкуство и дизайн, което познаваме като кръг-триъгълник-квадрат. Открих, че то е навсякъде по плажа. Започнах да събирам всеки пример за кръг-триъгълник квадрат. Върнах ги всички, между другото. И също открих как някои камъни са близнаци, разделени при раждане. Има го и това, разбирате ли. А как се е случило такова нещо? Аз ви събрах отново заедно.

Преди три години открих буквите М-Т-И да се появяват в простота и сложност. Моята алма матер, МТИ, и имах един момент... момент като във филмите на М. Найт Шаямалан... когато си помислих: Уау! Трябва да направя това. И го следвах със страст. Но напоследък някак възникна тази възможност за Школата за дизайн в Роуд Айлънд (ШДРА)... да отида в ШДРА... а не можах да се примиря бързо с това, защото буквите ми бяха казвали - МТИ завинаги. Но открих във френската дума raison d'être. Казах си - аха, чакай малко. И тогава се появи ШДРА (RISD). И така осъзнах, че е добре да отида.

Всъщност, отивам в ШДРА. Кой тук е завършил ШДРА? Възпитаници на ШДРА? Да, ШДРА. Ето, ШДРА. Охо, ШДРА. Извинете, извинете... и Арт Центърът е добър. ШДРА е новата ми страст и ще ви разкажа малко за това. И така, ШДРА е... Бях пред ШДРА, някакъв студент написа това в някакъв скицник и си помислих: Уау, ШДРА иска да знае какво е самата тя. А всъщност нямам представа каква трябва да е ШДРА, или каква иска да бъде, но трябва да ви кажа, че макар и да съм технолог, не харесвам много технологията. Тя е нещо като ки, или каквото и да е. Хората казват: Ще въведете ли ШДРА в бъдещето? А аз казвам - е, ще върна бъдещето в ШДРА.

Това е моята перспектива. Защото в реалността проблемът не е как да направим света по-технологичен. А как да го направим пак по-човечен. А ако не друго, мисля, че ШДРА има странна ДНК. Тя е странно помирение за материалите, за света: едно обаяние, според мен много нужно на света точно сега. Благодаря на всички.