Джон Хънтър относно "Играта на световен мир"

Много съм щастлив да бъда тук. Чувствам се толкова щастлив. Толкова съм впечатлен от добротата изразена към мен. Обадих се на жена ми Лесли, и й казах, "Знаеш ли, тук има толкова много добри хора, които се опитват да сторят добро. Имам усещането, че съм се приземил сред колония от ангели." Чувството е истинско. Но нека започна дискусията -- виждам, че времето тече.

Аз съм учител в обществени училища и искам да споделя една история за мой директор. Казва се Пам Моран в окръг Албемарл, Вирджиния, полите на планината Блу Ридж И тя е много високо технологичен директор. Използва смарт дъски, има блог, използва Tweeter и Facebook, тя използва всички тези високо технологични неща. Тя е технологичен лидер и индустриален лидер. Но в нейния офис има една стара, дървена, захабена от времето маса, кухненска маса -- избеляла зелена боя, един вид паянтова. И аз й казах, "Пам, ти си толкова модерен, авангарден човек. Защо тази стара маса е в офиса ти?"

И тя ми отговори, тя каза, "Както знаеш, израснах в северозападна Вирджиния, сред мините за въглища и земеделските райони на провинциална Вирджиния. и тази маса беше в кухнята на дядо ми. И ние ходехме да играем, той се прибираше от оране и работа, и седяхме около тази маса всяка вечер. И докато растях, чух толкова много познания и толкова много прозрения и толкова много мъдрост да излизат около тази маса, започнах да я наричам мъдрата маса. И когато той почина, взех тази маса с мен и я донесох в офиса си, и тя ми напомня на него. Напомня ми за това, което се случва около празно пространство понякога." Проекта, за който ще ви разкажа, се нарича "Играта на световен мир," и в основата си също е празно пространство. И предпочитам да мисля за нея като мъдрата маса на 21ви век, наистина.

Всичко започна през 1977. Бях млад мъж и отпадах и се връщах в колежа. И родителите ми бяха много търпеливи, но периодично ходех до Индия на мистични търсения. И си спомням последният път когато се прибрах от Индия -- в моите дълги, бели шарапати одежди и голямата ми брада и очила като на Джон Ленън, и казах на баща ми, "Татко, мисля че току-що намерих духовно прозрение." Той отговори,"Ами, има още едно нещо което трябва да намериш." Попитах,"Какво е то, татко?" "Работа." (Смях) И така те ме умоляваха да изкарам диплома по нещо. Така че взех диплома, и се случи да е в образованието. Беше експериментална образователна програма Можеше и да е по стоматология, но думата "експериментален" беше в нея и затова се устремих към нея.

И отидох на интервю за работа в Ричмъндските публични училища във Вирджиния, щатския център, купих си костюм от три части -- задържах дългата си брада и моето афро и обувките си на платформи -- беше през седемдесетте -- и влязох вътре, и седнах, и имах интервю. И предположих че са строги с учителите, защото супервайзарът, името й беше Анна Аро, каза че получавам работата да обучавам надарени деца. И аз бях толкова шокиран, толкова изумен, Станах и казах, "Ами, благодаря Ви, но какво да правя?" (Смях) Образованието за надарени наистина не беше задълбочено много. Нямаше много материали или неща за използване. И аз казах, "Какво да правя?" И отговорът й ме шокира. Стъписа ме. Отговорът й постави шаблонът за цялата кариера, която ми предстоеше. Тя каза, "Какво искаш да правиш?" И този въпрос изчисти пространството. Нямаше никаква насочваща програма, нито ръководство, което да следвам, никакви стандарти в обучаването на надарени по никакъв начин. И тя освободи такова пространство, каквото и аз положих усилия от тогава на сетне да разчистя пространство за моите ученици, празно пространство, където те можеха да творят и да създадат смисъл, чрез тяхното разбиране.

Така че това се случи през 1978, и аз преподавах много години след това и мой приятел ме запозна с млад режисьор. Името му е Крис Фарина. Крис Фарина е тук днес на свои разноски. Крис, би ли станал, за да те видят -- млад, мечтател режисьор, който направи филм. (Аплодисменти) Този филм се казва "Световен мир и други постижения на четвъртокласници." Той ми предложи филма -- заглавието е страхотно. Предложи ми филма, и аз казах, "Да, може би ще го покажат по местната телевизия, и ние ще можем да поздравим приятелите си." Но филмът наистина се хареса. Все още не се е отплатил, но Крис успя, чрез собствени жертви да направи филма. Така че направихме филм и се оказа, че е повече от история за мен, повече от история за един учител. Тази история е завет за преподаването и учителите. И е красиво нещо.

И странното е, когато гледам филма -- изпитвам тайнствено усещане от видяното -- видях себе си как буквално изчезвам. Това, което видях, бяха моите учители появяващи се чрез мен. Видях учителя си по геометрия в гимназията, на г-н Ръсел ироничната усмивка под извитите мустаци. Това е усмивката, която използвам -- това е неговата усмивка. Видях искрящите очи на Жан Поло. И те не искряха от гняв, те искряха от любов, силна любов към учениците. И аз имам този блясък понякога. И аз видях г-ца Етел Ж. Банкс, която носеше перли и високи токчета в началното училище всеки ден. И вие знаете, тя се втренчваше като учителите от старата школа. Знаете как. (Смях) "И дори не говоря за вас, които сте зад гърба ми, защото имам очи и на гърба си." (Смях) Познавате този тип учител, нали? Не използвам това втренчване много често, но го имам в репертоара си. И госпожица Банкс беше чудесен ментор за мен.

И после видях старите си родители, първите ми учители. Баща ми, много изобретателен, пространствен мислител. Това е брат ми Малкълм, там в дясно. И майка ми, която ми преподаваше в четвърти клас в сегрегираните училища във Вирджиния, която беше моето вдъхновение. И наистина, това усещам, когато гледам филма -- имам един от жестовете които тя прави, ето така -- все едно съм продължение на нейния жест. Аз съм един от нейните преподавателски жестове. И красивото нещо беше, че преподавах на дъщеря си в началното училище, Маделин. И така този жест на майка ми продължава през много поколения. Чувството е невероятно да имаш тази връзка И така аз съм тук, стоя на раменете на много хора. Не съм тук сам. Има много хора на тази сцена в момента.

И така тази "Игра на световен мир," за която искам да ви разкажа. Започна по този начин: това е просто четири на пет стъпки шперплатова дъска в едно градско училище, 1978. Подготвях урок за учениците, за Африка. Сложихме всички проблеми на света там, и си помислих, нека им позволим да ги решат. Не искам да ги поучавам или просто да чета от книга. Исках да се потопят и да научат усещането да учат чрез телата си. Така че си помислих, ами те обичат да играят. Ще направя нещо -- не казах интерактивно. Нямахме този термин през 1978 -- но нещо интерактивно. И така създадохме играта и от тогава еволюира до четири на четири на четири стъпки плексигласова структура. И има четири плексигласови слоя.

Има външен пространствен слой с черни дупки и сателити, и изследователски сателити и астероиден добив. И има въздушно и космическо ниво с облаци, които са големи кълба памук, които разхвърляме наоколо и териториални въздушни пространства и въздушни сили, земно и морско ниво с хиляди части от играта върху него -- дори подводно ниво с подводници и подводен добив. Има четири държави около дъската. Децата си измислят имената на държавите -- някои са богати, други бедни. Те имат различни активи, търговски и военни. И всяка държава си има кабинет. Има министър председател, щатски секретар, министър на отбраната и главен финансов директор или главен ревизор. Аз избирам министър председателя, според връзката ми с тях. Предлагам им работата, те могат да я откажат, и сами си избират кабинета. Има Световна банка, дилъри на оръжие и Обединени Нации. Има също и богиня на времето, която контролира самопроизволна фондова борса и самопроизволното време.

(Смях)

Това не е всичко. И има кризисен документ от 13 страници с 50 взаимно свързани проблема. Така че, ако едно нещо се промени, всичко се променя. Хвърлям ги в комплексна матрица и те ми вярват, защото имаме дълбока, богата връзка заедно. И така с всички тези кризи, имаме -- да видим -- етническо и малцинствено напрежение; имаме химически и ядрени разливи, разпространение на ядрено оръжие. Имаме изтичане на петрол, екологични катастрофи, спорове за правото за вода, отцепнически републики, глад, застрашени видове и глобално затопляне. Ако Ал Гор е тук, ще ви изпратя моите четвъртокласници от училищата Ангор-Хърт и Венабъл, защото решиха глобалното затопляне за седмица. (Смях) (Аплодисменти) И го направиха няколко пъти също.

(Смях)

Така също в играта имаме и саботьор -- някое дете -- което всъщност е беладжия -- и моя беладжия е в употрба, защото той или тя, на повърхността, се опитва да спаси света и негова позиция в играта. Но те се опитват и да подкопаят всичко в играта. И те го правят тайно чрез дезинформация и неяснота, и неуместност да се опитат да накара всички да мислят по-задълбочено. Саботьора е там и също четем от "Изкуството на войната" от Сун Тзу. Четвъртокласниците го разбират -- 9 годишни -- и те се справят с това и го използват, за да разберат как да не следват -- в началото ги следват -- пътеките на власт и разрушение, пътеката на войната. Научават се да пренебрегват недалновидни реакции и импулсивното мислене, да мислят в перспектива, по логичният начин.

Стюарт Бранд е тук и някои от идеите за тази игра дойдоха от него от тримесечника Ко-еволюция, статия върху мирните сили. И в играта понякога учениците наистина формират мирни сили. Аз съм просто наблюдател. Аз съм просто един прояснител. Аз съм просто един посредник. Учениците управляват играта. Аз нямам никакъв шанс да наложа каквато и да било политика, щом ведъж започнат да играят. Така че аз просто споделям с вас...

(Видео) Момче: "Играта на световен мир" е сериозна. Всъщност, човек се научава на неща като как да се грижи за света. Вижте, г-н Хънтър прави това, защото, както казва, неговото време е много объркано, и той се опитва да ни каже как да оправим този проблем.

Джон Хънтър: Предложих им -- (Аплодисменти) Всъщност, не мога да им кажа нищо, защото не знам отговора. И признавам истината пред тях: не знам отговора. И защото не знам, те трябва да изровят отговора. И също им се извинявам. Казвам, "Толкова съжалявам, момчета и момичета, но истината е, ние сме ви оставили света в такава тъжна и ужасяваща форма и се надяваме, че можете да го оправите за нас, и може би тази игра ще ви помогна да научите как да го направите." Това е искрено извинение и те го приемат сериозно.

Сега, може би, се чудите как тази комплексност изглежда. Ами когато започнем играта, ето какво виждате.

(Видео) Дж.Х.: Добре, започваме преговорите за сега. Давайте. (Разговори)

Дж.Х.: Въпросът ми към вас е, кой отговаря за тази класна стая? Въпросът е сериозен: кой отговаря? Научих се да предавам контрола в класната стая на учениците с течение на времто. Има доверие и разбирателство и посвещаване на идеал, така че просто не ми се налага да правя това, което си мислех, че ще трябва да правя като начален учител: да контролирам всеки разговор и да отговарям за класната стая. Невъзможно е. Тяхната колективна мъдрост е много по-голяма от моята и го признавам пред тях открито. Така че просто ще споделя няколко истории много бързо, за някои магически неща, които се случиха.

В онази игра имаше едно малко момиченце и тя беше министър на отбраната на най-бедната нация. И министърът на отбраната -- тя контролираше танковия корпус и въздушните сили и т.н. Тя беше в съседство с много заможен, богат на петрол съсед. Без провокация. внезапно тя атакува, против заповедите на нейния министър председател, петролните находища на нейния съсед. Тя измарширува в петролните полета, заобиколи ги, без да изстреля куршум и ги подсигури и задържа. И този съсед беше неспособен да проведе каквато и да било военна операция, защото неговите запаси с гориво бяха всички заключени.

Всички бяхме разстроени заради нея, "Защо правиш това? Това е "Играта на световен мир". Какво не ти е наред?" (Смях) Това беше малко момиченце на 9 години, тя остана непоклатима и каза, "Знам какво правя." Това го каза на приятелките си. Това беше едно пречупване. И така научихме, че наистина няма да искате никога да пресрещнете девет годишно момиченце с танкове. (Смях) Те са най-силните опоненти. И ние бяхме много разстроени. Помислих си, че се провалям като учител. Защо би направила това?

Но щях да разбера, няколко игри по-късно -- и имаше ред, където преговаряхме с отбор -- всъщност има период за преговаряне с всички отбори и всеки отбор има ред, така че се връщаме към преговорите, отново и отново, така всяко завъртане е един ден на игра. Така няколко дни на игра по-късно се оказа, че разбрахме, че тази голяма държава, планираше военна офанзива да завладее целия свят. Ако имаха запасите си от гориво, те щяха да го сторят. Тя успя да види векторите и трендовете, и намеренията, много преди който и да било от нас. и да разбере какво би се случило, и направи философско решение да атакува в мирна игра.

Така тя използва малка война за да избегне по-голяма война, така че спряхме и направихме много добра философска дискусия, за това дали това е правилно, условно добро, или неправилно. Това е видът мислене, в който ги поставяме, ситуациите. Не бих могъл да го създам като го преподавам. Получава се спонтанно чрез тяхната колективна мъдрост.

(Аплодисменти)

Друг пример, красиво нещо се случи. Имаме писмо в играта. Ако си военно командващ и имаш платена армия -- малките пластмасови играчки на дъската -- и ги изгубиш, поставил съм писмо. Трябва да напишеш писмо до техните родители -- въображаемите родители на въображаемите ти войници -- да обясниш какво се е случило и да поднесеш съболезнования. Така имаш малко повече да обмислиш преди да влезеш в битка. И така се получи тази ситуация -- миналото лято всъщност, в училището Ангор-Хърт в окръг Албемарл -- и един от нашите венни началници се изправи да прочете това писмо и едно от другите деца каза, "Г-н Хънтър, Нека помолим -- има родител ето там." Имаше родител на посещение в този ден, просто стоеше в края на стаята. "Нека помолим тази майка да прочете писмото. Ще е по-реалистично, ако тя го прочете." И ние го направихме, помолихме я и тя смело взе писмото. "Разбира се." Започна да чете. Прочете едно изречение. Прочете две изречения. До трето изречение, се беше разплакала. Аз се разплаках. Всички разбраха, че когато изгубим някого, победителите не са злоради. Всички губим. И беше невероятно събитие и невероятно прозрение.

Ще ви покажа какво моят приятел Дейвид казва за това. Той е бил в много битки.

(Видео) Дейвид: Ние наистина имахме достатъчно хора, които да атакуват. Имам предвид, имахме късмет повечето пъти. Но сега се чувствам странно, защото изживявам това, което Сън Тзу казал една седмица. Една седмица той казал, "Тези които влязат в битка и спечелят, ще искат да се върнат, и тези които изгубят битката, ще искат да се върнат и да я спечелят." И така аз печеля битки, и влизам в битки, повече битки. И мисля, че е някак странно да изживявам това, което Сън Тзу е казал.

Дж. Х.: Побиват ме тръпки всеки път, когато гледам това. Това е видът обвързване, който искаме да се случва, И не мога да го проектирам, не мога да го посадя, и дори не мога да го изпитам. Но е очевидна оценка. Ние знаем, че е неподправена оценка от наученото. Ние имаме много данни, но мисля че понякога надминаваме данните чрез реалната истина за това, което се случва.

Така че ще споделя трета история. Тя е за приятеля ми Бренан. Ние играехме играта в една сесия след училище, за много седмици, около седем седмици и в същността им бяхме решили всичките 50 взаимно свързани кризи. Играта бива спечелена, когато всичките 50 проблема биват решени и стойността на активите на всяка държава трябва да се повиши над началните. Някои са бедни, някои са богати. Има милиарди. Президентът на Световната банка беше третокласник веднъж. Той каза, "Колко нули има трилион? Трябва да го пресметна веднага." Но той определяше фискалната политика в тази игра за гимназисти, които играеха с него.

Така отборът, който беше най-беден, беше обеднял дори повече. Нямаше начин да спечелят. И наближаваше 4 часа, нашия краен срок -- оставаше около минута -- и отчаяние се беше разнесло над стаята. Помислих, че се провалям като учител. Трябваше да направя така, че да спечелят. Не трябваше да се провалят така. Аз ги бях провалил. И се чувствах толкова тъжен и мрачен. И внезапно, Бренан отиде до стола ми и взе звънецът, звънеца, който аз удрям, за да сигнализирам промяна, или повторно свикване на кабинетите, и изтича обратно до стола си, удари звънеца. Всички изтичаха до столовете си, имаше крещене, имаше писъци, махане с техните папки. Тези папки са пълни със секретни документи. Те жестикулираха, бягаха наоколо. Не знаех какво правят. Изгубих контрол върху класната си стая. Ако директорът беше влязъл, щях да изгубя работата. Родителите гледаха през прозореца.

И Бренан се върна на мястото си. Всички се върнаха по местата си. Удари звънеца отново. Той каза, "Ние имаме" -- и остават 12 секунди на часовника -- "решихме всички нации да обединим всичките си средства. И имаме 600 милиарда долара. Ще ги предложим като дарение на тази бедна държава. И ако го приемат, това ще повиши стойността на активите им и ще спечелим играта. Ще го приемете ли?" И остават три секунди на часовника. Всички погледнаха към министъра на тази държава. и той каза, "Да." И играта е спечелена. Спонтанно състрадание, което не може да се планира, това беше неочаквано и непредвидимо.

Всяка игра, която играем е различна. Някои игри са повече за социални проблеми, някои са повече за икономически проблеми. Някои са повече за война. Но не се опитвам да отрека тази реалност от това да бъдеш човек. Позволявам им да стигнат до там и чрез техния собствен опит се научават по мирен начин как да не правят това, което смятат за грешно. И те откриват кое е правилно, по техен начин, чрез себе си. И така в тази игра, научих толкова много от нея, но бих казъл, че само ако те можеше да научат инструмента за критично мислене, или инструмента за креативно мислене от тази игра и да издигнат нещо хубаво за този свят, те може да спасят всички ни. Само ако можеха.

И от името на всички мои учители, на чиито рамена стоя, благодаря ви. Благодаря. Благодаря ви.

(Аплодисменти)