Джон Ходжман: Малко отклонение по въпроси за изгубеното време

Всички знаете тази история. През лятото на 1950, Енрико Ферми, физикът от итало-американски произход и съзадел на атомния реактор, отива на обяд в Националната Лаборатория Лос Аламос и там се присъединява към няколко колеги, и ги пита: "Къде са всички?" Това обърква колегите му, естествено, защото те си седят точно там със него. След това той трябвало да поясни, че не говори за тях. А пита за извънземните.

Това се случва само няколко години след предполагаемата катастрофа на летяща чиния около Розуел, Ню Мексико. И въпреки, че всичко това се оказва едно нищо, ама абсолютно нищо -- (смях) просто един паднал метеорологичен балон пилотиран от малки неокосмени човечета с цепки вместо усти. И въпреки това, Америка полудява на тема летящи чинии, включително и известни учени които си хапвали обяд. Доводите на Ферми, ако мога да си позволя да перефразирам неточно, са, че вселената е толкова необятна, че изглежда логично някъде там да има и други интелигентни форми на живот И вселената е толкова стара, че освен ако не сме били първата цивилизация въобще да еволюира, ние би трябвало вече да имаме някакви доказателства за тяхното съществуване. И въпреки това, доколкото знаем, ние сме сами.

"Къде са всички?" е попитал Ферми, и неговите колеги са нямали отговор. Ферми след това продължил със същата безкомпромисна логика да опровергава феи, Саскуач, Господ, възможността за любов -- и оттогава, както знаете, Енрико Ферми обядвал сам. (смях) Сега, аз не съм учен, никога не съм създавал атомен реактор. Въпреки, че аз бих се опитал да ви убедя, че технически погледнато, всеки реактор е атомен.

(смях)

Обаче, с уважение, бих посочил две възможности, които Енрико Ферми можи бе не е разгледал. Едната е, че извънземните може да са много надалеч. Може би, бих се осмелил да кажа, дори на други планети. Другата възможност -- (смях) е самият Енрико Ферми да е извънземен.

(смях)

Помислете върху това. Не е ли някакси твърде удобно, по средата на световната война, ей така отникъде, да се появи някакъв италиански учен с удивителна нова технология, която тепърва ще преобрази всичко на земята и ще помрачи нашата история на човешкия вид завинаги? И не е ли малко странно, че той дори не е поискал да му се заплати за това? Че той е поискал само едно: подарък от два здрави кашалота? Това -- това последното не е вярно. Но е странно.

(смях)

И ако Енрико Ферми наистина е бил извънземен, не би ли бил той първият, който би се опитал да убеди колегите си учени, че извънземните вече са тук? Защото в някои НЛО или уфологични кръгове е прието за дадено, че извънземните са вече тук и то от хилядолетия. Че те са се разкарвали измежду нас дегизирани, наблюдавайки ни, насочвайки нашата еволюция от маймуна до човек -- ако вярвате на такива неща. И, от време на време, са ни отвличали в летящите си чинии и са ни отнасяли да правят секс с нас в пирамиди.

(смях)

Една доста трудна за оборване теория, мисля, ще се съгласите.

(смях)

Защото дори в моя собствен живот, имам някои спомени, които трудно си обяснявам -- случки толкова особени и необяснимо странни, че е трудно да си представи човек, че те не са резултат от продължителния ми и чест контакт с извънземни. Защото как иначе бихте обяснили невероятните и абсолютно истински близки срещи, които съм имал и които ще ви опиша сега? Среща Първа: Оушън Сити, Ню Джърси, 1980. Беше лятото, когато специалното издание на "Близки срещи от третия вид" излезе по кината. Бях на почивка с родителите ми в Джърси. Още в първите 12 часа успях да изгоря ужасно от слънцето, точно като Ричард Драйфус във филма.

(смях)

И така, прекарах остатъка от ваканцията седейки вечер пред малката къща по наем, тротоарът все още топъл от слънцето, гледайки небето за НЛО-та. Какво видях? Звезди, сателити, мигащи самолети -- типичните небесни боклуци. От време на време, разни деца идваха и гледахме заедно, но вратовете им скоро ги заболяваваха и те се отправяха обратно по тротоара да играят видео игри и да общуват с хора. Бях доста добър на видео игрите. Не бях много добър по другата част, и така си стоях самичък с космоса.

И точно тогава то се случи. Една възрастна двойка се приближи, вървейки по улицата. Бих казал, че бяха някъде към 75-80 годишни, и сигурно бяха излезли на среща, защото той носеше един много елегантен костюм с жълта вратовръзка, кафяв костюм. А тя носеше жилетка, защото вече се беше стъмнило и откъм океана идваше хлад. Спомням си, по някаква причина, че те бяха точно на една и съща височина. И в този момент те се спряха и мъжът се обърна към мен и каза, "Какво търсиш, летящи чинии ли?"

(смях)

Признайте си, това си е доста завидна детективска работа за един старец излязъл на среща. Но това, което беше още по странно -- и дори и аз го осъзнах тогава, като един девет годишен малчуган -- беше, че те въобще се спряха. Че този старец бе прекъснал разходката си под луната със своята любима тъкмо с идеята да си направи шега с едно хлапе. "Охо," каза той, "малки зелени човечета." И тогава неговата приятелка също се включи. "Няма такова нещо като хора от космоса," каза тя. "Няма такова нещо." И двамата избухнаха в смях. Ха-ха-ха. Огледах се. Улицата беше напълно пуста. Бях престанал да чувам шума на океана. Все едно времето бе спряло. Нямах си понятие защо си правеха закачки с мен. Погледнах в техните странно сърдити лица, и си спомням, че се зачудих, дали носеха гумени маски?

(смях)

И какво бих открил зад тези гумени маски, ако ги носеха? Гигантски немигащи очи във формата на бадеми? Процепи вместо усти? Старецът изви пръста се все едно стреляше с пистолет, и издаде звуци като от лазер. Киу, киу, киу -- "Внимавай." И те се обърнаха внезапно и си тръгнаха. Старецът протегна кокалестата си ръка към ръката на жената, и намирайки я, ме остави самичък. Вие бихте описали това като просто недоразумение, една странна среща между човешки същества. Може би беше блатен газ, но -- (смях) знам какво видях.

Близка Среща Втора: Бруклайн, Масачузетс, 1984. Отидох да гледам филма "Дюн," и едно момиче ме заговори. На пръв поглед -- (смях) на пръв поглед това е невъзмножно, ясно ми е, но това си е чистата истина. Беше премиерата, разбира се. Отидох с моя приятел Тим МакГонигъл, който седна отляво. Отдясно беше въпросната девойка. Тя имаше дълга къдрава черна коса, синьо дънково яке, и си спомням, че имаше някаква травма на глезена, беше бинтован и тя ходеше с патерици. Беше много висока. Аз тъкмо започвах осми клас. Мисля, че тя беше в десети, но никога не я бях виждал дотогава. Не беше от моето училище. Не знаех как се казва, и никога няма да узная. Тя седеше със някого, предполагам нейната майка, и те си говореха за романа, "Дюн." И двете бяха големи фенове, майка и дъщеря -- много необичайно. Говореха за това, че любимите им персонажи били гигантските пясъчни червеи. И тогава всичко стана още по-странно. Точно тогава тя се обърна към мен и каза: "Очакваш ли с нетърпение да гледаш филма?"

(смях)

Първо на първо, ме хвана срам, защото още не бях чел романа "Дюн". Бях просто ценител на филми за пустинни планети, какъвто все още съм.

(смях) Но имаше нещо и в тона на въпроса й: ей така, между другото, все едно, че въобще не и пукаше за отговора, сякаш просто искаше да си бъбри с мен. Не знаех какво да отговоря. Казах "Да." Дори не си обърнах главата. Филмът започна. Няма нужда да ви напомням, че това беше версията на "Дюн" на Дейвид Линч, в която всички персонажи са едновременно секси и деформирани.

(смях)

Имаше един персонаж наречен Навигатор на Сдружението Трета Степен, който представляваше гигантски плаващ зародиш, и живееше в един огромен аквариум с оранжева мъгла с психиделични оттенъци, въртяща се околко него, позволявайки му да огъва времето и материята. Той не можеше да напуска аквариума или да общува с външния свят. В своята изолация беше станал толкова деформиран и толкова секси, че му се налагаше да говори през нещо като старомодно радио с външния свят и никога не можеше да ги докосне. Искам да кажа, че го харесвах много повече от пясъчните червеи. Пясъчните червеи ставаха, ама чак пък да са ти любимия персонаж? Моля ви се.

Когато филмът свърши всички нямаха търпение да станат и да излязат от киното възможно най-бързо. С изключение на момичето. Тъкмо като излизах, тя забави ход. Може би заради патериците, но изглеждаше -- (смях) изглеждаше сякаш искаше пак да ме заговори. Казано на глас, звучи нелепо, моето заключение е че това беше нещото, което в обществото на похитените от извънземни наричат "параванен спомен." Един абсурден, фалшив спомен създаден от техния мозък да прикрие някаква травма -- да кажем от това, че са били отвлечени и откарани в някаква секс пирамида.

(смях)

И затова наистина съм доволен, че не забавих ход, за да си поговоря с нея. И несъмнено съм доволен, че никога след това не я видях.

Близка Среща Трета: Филаделфия, Пенсилвания, 1989. В края на осемдесетте новелистът Уитли Страйбър пише книга със заглавието "Причастие", в която той описва множеството си преживявания като отвлечен от извънземни. Също там той описва феномена познат из тази общност като "изгубено време," в който Уитли Страйбър внезапно осъзнава, че не може да си спомни какво се случило преднишните десет минути, или предишните десет часа, или предишните десет дни. И стига до заключението, че точно през това време извънземните са го отвличали и са му правили ректални сонди.

(смях)

Разбира се, книгата се превърна в огромен бестселър. Тази снимка на Тед Джоузеф беше от книгата, и е неговият един вид полицейски портрет на това как е изглеждало съществото, което Уитли Страйбър му е описал. И книгата беше толкова успешна, че я превърнаха във филм. И през 1989, доколкото си спомням, бях във Филаделфия на гости на гаджето ми и решихме, просто ей така, да отидем да гледаме филма. Доколкото си спомням, филмът съдържаше следните детайли: Първо: В ролята на Уитли Страйбър - Кристофър Уолкън. Второ: Извънземият беше всъщност една гумена кукла.

(смях)

Трето: Имаше една изненадващо дълга сцена във филма, в която гумената кукла взема ректална проба от Кристофър Уолкън. Четвърто: Филмът го даваха в един нормален киносалон в центъра на Филаделфия. Пето: С всичко това искам да кажа, че са направили филм базиран на книгата, "Причастие," и в него участваше Кристофър Уолкън. Нещо да ви се струва странно в цялата работа? Нещо странно? Нещо необичайно? Нещо не наред в тази картинка? Помислете си. Да. Отговорът е: Аз си имах гадже. Какво?

(смях)

Как се случи това? Кога се случи това? Спомням си, че излизах от киното внезапно осъзнавайки този факт, като вървяхме ръка в ръка, и размишлявах върху същите тези въпроси. И до този ден не мога да ви дам някакъв отговор. Близка Среща Четвърта: Алгарв, Португалия, 1991. Няколко години по-късно, аз и същата тази жена -- нека я наречем "Катрин Флетчър" -- (смях) се отправихме заедно на пътешествие през юга на Португалия. Отсядахме в стари градчета обградени с разпадащи се стени, в съвсем малки хотелчета, и се често се качвахме на покрива им да пием вино верде, да съзерцаваме залеза на слънцето и да играем на дама. Какво? Защо правихме това? Наистина ли? Кой прави такива неща? Ходихме на топлес плажове. Моля? Не, не и през моя живот. Дори отидохме до Сагреш, който тогава се смяташе за края на света. И там бях преследван от една глутница озверели кучета на пристанището и кучето начело на глутницата ме захапа за задника и трябваше да отида до една странна португалска клиника и да получа инжекция в същия този задник. Разбирайте това, както искате.

(смях)

Последния ни ден в Португалия бяхме в столицаta на региона, Фаро, и Катрин реши, че иска да отиде на плаж за последен път. Фаро е едно малко оживено градче, и да стигнем до плажа, тя ми обясни, трябвало да вземем автобус и след това лодка. И искал ли съм да дойда с нея? Но аз бях изтощен и изпохапан и затова отговорих "Не". Спомням си как изглеждаше преди да тръгне. Луничките се бяха увеличили и се бяха размножили по лицето й и рамената, образувайки нещо като тен. Тен, ние и двамата бяхме с тен. Сериозно? В резултат на тена, очите й бяха необикновено блестящи и необикновено сини. Тя се усмихваше. Тя беше една неомъжена жена готова да тръгне сама в една страна, чийто език дори не говореше, да пътува сама с автобус и лодка, за да отиде до някакъв плаж, който тя не познаваше и не беше виждала. Аз я обичах, и тогава тя излезе в тази странна, чужда земя.

Отне ми известно време да се съвзема. Изпитах моя личен момент на "изгубено време", когато се събудих и внезапно осъзнах, че денят е заминал, почти време за вечеря, а тя не се беше върнала. Неспокоен, слязох долу на улицата да я търся. Но не говорех португалски. Нито знаех къде се намира плажа. Не можех да й се обадя на мобилния телефон защото беше 1991, и извънземните още не ни бяха дали тази технология.

(смях)

Осъзнах, че денят би имал само два вероятни изхода: или Катрин щеше да се прибере в хотела, или никога нямаше да се върне в хотела. И аз седнах да я чакам. Не гледах небесата, а самия край на улицата, където автобуси, коли, пешеходци и малки скутери се движеха. И аз наблюдавах движението на тези съзвездия, надявайки се, че те ще се разделят и аз ще видя нейното лице. И точно в този момент, в това много малко градче с околко 30,000 жители, аз истински оцених необятността на вселената и търсенето в нея, което може да ни се наложи да правим. И точно в този момент пристигнаха либерийците. Петима млади мъже -- всичките смеейки се, щастливи, пътуващи заедно, връщайки се към този хотел, където бяха отседнали.

Единият от тях се казваше Джозеф, и той ме попита какво правех, и аз му обясних. И той ми каза, "Не се тревожи". Беше сигурен, че Катрин e здрава и читава. Но не изглеждаше чак толкова сигурен, защото седна до мен да чакаме заедно. И в следващите два часа всички те чакаха с мен: редувайки се, качвайки се до тяхната стая и обратно, разказвайки ми вицове, разсейвайки ме. В продължение на два часа, те ми предадоха послание. Ние не сме сами.

И изведнъж, по средата на една фраза, на самия праг на здрача, аз се обърнах и погледнах надолу по улицата. Звездите се наредиха и тя се върна. Тя се усмихваше. Не разбираше защо бях толкова обезпокоен. Либерийците също не разбираха, въпреки, че в техния смях имаше голяма доза облекчение докато ни потупваха по гърба и се върнаха в стаята си и ни оставиха сами на улицата, ръка в ръка. Събитие като това оставя белези в паметта, също като някой къс от извънземна технология, който е бил вмъкнат във вашите задни части от един "португалски доктор."

(смях)

И дори сега, десетилетие и половина по-късно, дори сега когато сме женени, аз все още я търся когато не е в стаята. И мисля, че ще се съгласите, че въпреки, че е възможно през времето, когато я нямаше да е била отвлечена и подменена от извънземен двойник аз я обичам и все още я чакам.

Благодаря ви много за любезното внимание.

(аплодисменти)