Джон Франсис ходи по Земята

(Музика)

(Аплодисменти)

Благодаря ви, че сте тук. Казвам, благодаря ви, че сте тук, понеже аз мълчах 17 години. Първите думи, които казах, бяха във Вашингтон на двадесетата годишна от празнуването на деня на Земята. Цялото ми семейство и приятелите ми се бяха събрали да ме чуят. И аз казах "Благодаря ви, че сте тук." Майка ми скочи и извика: "Алелуя, Джони говори!"

(Смях)

Представете си да сте мълчал 17 години и майка ви да е в публиката. Баща ми каза "Това беше едно." Ще обясня това. Но аз се обърнах, защото не можех да разбера от къде идва гласа. Не бях чувал гласа си от 17 години затова се обърнах и си казах - "Боже мой, кой казва това, което си мисля?" И след това разбрах, че това съм аз и се разсмях. Можех да видя как баща ми си мисли - "Да, той наистина е луд." Искам да ви заведа на това пътешествие, което смятам е метафора за всичките ни пътешествия и въпреки, че това е необичайно искам да се замислите за собствено пътешествие.

Моето пътешествие започна през 1971 когато станах свидетел как два нефтени танкера се сблъскаха под Голдън Гейт и половин милион галона нефт се изляха в залива. Това така ме разтревожи, че реших да се откажа да се возя и да карам моторизирани превозни средства. Това си е голяма работа в Калифорния. И беше и голяма работа за нашата малка общност в Point Reyes Station във Inverness, California, защото има само около 350 души през зимата - става въпрос за 1971. Така, че когато започнах да ходя хората знаеха, за какво става въпрос. Хората примерно караха до мен - и казваха, "Джон, какво правиш?" А аз им отговарях - "Ами ходя заради природата." А те казваха - "Не, ти ходиш за да ни изкараш лоши хора, нали?" "Ходиш, за да ни накараш да се чувстваме зле." И може би това отчасти беше вярно, защото си мислех, че ако аз започнех всички щяха, нали разбирате, да ме последват. Заради нефта, всички говореха за замърсяването. И затова спорих с хората за това, спорих и спорих. Обадих се на родителите ми и им казах - отказах се да се возя и да карам кола. Баща ми каза - защо не го направи, когато беше на 16?

(Смях)

Тогава не знаех за околната среда. Те са във Филаделфия. Казах на майка ми, че съм щастлив, а тя каза - "Ако беше така, нямаше да е нужно да го казваш." Майките са такива.

Затова на 27-мия ми рожден ден реших, заради всички тези спорове и говорене да спра да говоря за един ден - само за един ден - за да си почина. И го направих. Станах сутринта и не казах и дума. И трябва да ви кажа, че беше изключително преживяване, защото за пръв път започнах да слушам - от много дълго време. И това, което чух ме разтревожи, защото това, което правех, когато си мислех, че слушам беше да чуя достатъчно какво казваха хората и си мислех, че знам какво щяха да кажат, затова спирах да ги слушам. В ума си аз избързвах напред и вече мислех какво ще им кажа обратно докато те все още довършваха. И тогава ги прекъсвах. Това спираше комуникацията.

И на този първи ден аз всъщност слушах. И беше много тъжно, защото разбрах, че за всички тези години не съм научил нищо. А бях на 27 и си мислех, че знам всичко. Не беше така. И така ... реших по-добре да го направя за още един ден и още един ден, и още един докато накрая си обещах да мълча една година, защото бях започнал да научавам повече и имах нужда да науча още. Затова реших да мълча една година и след това на рождения ми ден да обобщя това, което съм научил и може би пак да говоря. Е, това продължи 17 години.

През това време, тези 17 години - аз ходих и свирих на банджо рисувах и писах в дневника си. Опитах се да изуча околната среда, четейки книги. И реших, че искам да ходя на училище. И го направих. Отидох до Ashland, Oregon, където имаха програма за изучаване на околната среда. Само 500 мили са. Отидох на рецепцията и ... Какво, какво, какво? Имах една щипка. Значи искате да ходите на училище тук? Не искате ...? Имаме специална програма за вас. Наистина имаха. И за 2 години аз се дипломирах. Взех бакалавърска степен Баща ми дойде, беше толкова горд с мен и каза - "Ние наистина се гордеем с теб сине, но какво ще правиш с тази диплома?" Не караш кола, не говориш, ще трябва да почнеш да правиш тези неща.

(Смях)

Свих рамене, нарамих раницата отново и тръгнах. Отидох чак до Port Townsend, Washington, където си направих дървена лодка. Оттам прекосих Puget Sound. Айдахо - вървях до Washington, Idaho и надолу до Missoula, Montana. Бях писал до университета на Монтана две години по рано, че искам да се запиша в него. Писах им, че ще бъда там след около 2 години.

(Смях)

И го направих - появих се след две години и те ... разказвам това, защото те наистина ми помогнаха. Имам две истории от Монтана. Първата е, че нямах никакви пари - този знак го използвах често. И те казаха - не се притеснявайте. Ръководителят на програмата каза - "Елате утре". Даде ми 150 долара и ми каза "Регистрирайте се за един кредит." Смятате да ходите до Южна Америка ,нали така? Аз казах - ... Реки, езера, хидрология - Южна Америка. И аз го направих. Той се върна и ми каза, каза ми: "Добре, сега щом имате регистриран кредит, " може да получиш ключ за офис, можеш да жестикулираш, можеш да ползваш библиотеката. Това, което ще направим е да говорим с професорите да ти позволят да присъстваш, да запазят оценките ти и когато измислим как да получиш останалите пари ще се регистрираш за класа и те ще ти признаят оценката. Не правят такива неща в училище. Разказвам тази история, защото те наистина искаха да ми помогнат. Видяха, че наистина се интересувам от околната среда и искаха да ми помогнат с това.

През това време аз водех занятия без за говоря. Първия път имах 13 студента, когато влязох в клас и обясних чрез мой приятел, който интерпретираше моя език на знаците, че аз съм Джон Франсис, че ходя по света, не говоря и че това е първия и последен път, когато ще има преводач. Всички студенти изглеждаха така ...

(Смях)

Виждах как си гледат програмата, за да разберат кога свършва часът. Защо им трябваше да записват този клас? Две седмици по-късно всички се опитваха да влязат в този клас.

И аз също се учих в този клас, защото примерно правих следното ... А те всички се събираха около мен и се питаха, какво се опитва да каже? Мисля, че говори за изсичането на дърветата. Да, точно така. Не, не, не става въпрос за това. Той използва ръката си ... Не можеш да сечеш с ръка .. Да, можеш ... Не, мисля, че говори за залесяването с цел дърводобив ... Това беше клас за дискусии и ние провеждахме дискусия. Аз се отдръпвах и оставях да хвърчат искри. Това, което научих е, че понякога правех знак и те казваха неща, които изобщо не исках да кажа. А трябваше. И това, което разбрах бе, че ако сте учител или обучавате, ако не се учите в същото време, вероятно не обучавате много добре. И така се продължи.

Баща ми дойде да ми види на завършването дипломирах се, и той каза: "Наистина се гордеем с теб сине, но ..." Знаете какво последва, той каза: "Ще трябав да почнеш да караш кола и да говориш." "Какво ще правиш с тази диплома?" Свих рамене, нарамих раницата и тръгнах към университета в Wisconsin.

Прекарах две години там и пишех за нефтените разливи. Никой не го интересуваха нефтените разливи. Но нещо се случи. Exxon Valdez. И аз бях единствения в Щатите, който пишеше за нефтените разливи. Баща ми дойде отново. Каза: "Не знам как го правиш синко." Имам предвид, не караш кола, не говориш. Сестра ти казва, че може би трябва да те оставя намира, защото явно се оправяш доста добре, когато не казваш нищо.

(Смях)

Е, аз нарамих отново раницата си. Взех банджото си и тръгнах към Източното крайбрежие, потопих крака в Атлантическия океан - отне ми седем години и един ден да прекося САЩ.

И на деня на Земята, 1990 година, на двадесетата годишнина отново почнах да говоря. И затова казах: "Благодаря ви, че сте тук." Защото това е като поговорката за дървото в гората, което пада и никой него чува - прави ли тогава то звук наистина? И затова ви благодаря и на семейството си също, защото дойдохте да ме чуете. Това е комуникацията. Вие също така ме научихте да слушам - защото ме слушаха. И това е едно от нещата, които се появиха от тишината, как да се изслушваме един друг. Наистина, това е много важно - трябва да се изслушваме. Моето пътешествие продължи. Баща ми каза: "Това беше едно." и още не съм обяснил това.

Работих за спасителните служби, бях посланик на добра воля на ООН. Писах правила за САЩ, имам предвид правила уреждащи случаите на нефтени разливи. Ако някой ми беше казал преди 20 години "Джон, искаш ли наистина да промениш нещата?" "Да, искам." И той ми беше казал "Тръгни на изток, излез от колата си и просто тръгни на изток." И докато се отдалечавах беше допълнил: "А и млъкни също."

(Смях)

"Ще промениш света, приятел." Как е възможно това, как? Как нещо толкова просто като ходенето и мълчанието променят света?

Времето прекарано в Бреговата охрана беше наистина добро. И след това - работих само една година там - казах си: "Стига толкова, достатъчно е една година." Качих се на една лодка и отплавах към Карибите и тръгнах из островите и към Венецуела. И знаете ли, забравих най-важното нещо, заради, което започнах да говоря, което исках да ви кажа. Започнах да говоря, защото бях изучавал околната среда, на едно формално теоретично ниво, но има още едно, неформално ниво. И за него аз научих от и за хората - какво правим ние и кои сме. Околната среда вече не е само дървета и птички, и застрашени видове, тя се отнася до това как се държим един с друг. Защото, ако ние сме околната среда трябва само да погледнем около себе си и да видим как се държим със себе си и един с друг. И това беше послание, което исках да предам. И си казах: "Ще трябва да разпространя това послание." Качих се на лодката си, плавах през Карибите, не беше точно моята лодка, работех на нея. Стигнах до Венецуела и тръгнах.

Това е последната част от тази история, защото така дойдох до тук, защото аз все още не се возя на моторизирани превозни средства. Вървях през Ел Дорадо - затворнически град, известния затвор или небезизвестния - във Венецуела и не знам какво ми стана, защото аз изобщо не съм такъв. Ето ме и мен, минавах през вратата на охраната и той ме спря и каза: "Pasaporte, pasaporte," с насочен М16 срещу мен. Погледнах го и казах - паспорт ли, няма нужда да го показвам, той е отзад в раницата ми. Аз съм Доктор Франсис, посланник на ООН и обикалям света. И започнах да се отдалечавам. Как можах да кажа всички тези неща? Пътят се обърна в джунгла. Не ме застреляха. И аз си казах - най-после съм свободен, благодаря на Бога, най-после съм свободен. За какво пък беше това, което казвах, какво значеше то?

Трябваха ми 100 мили за да осъзная, че в сърцето си, в себе си аз бях станал затворник. Бях затворник и трябваше да избягам. Затворът, в който бях беше, че не карах кола и не използвах моторни средства. Защо бе станало така? Когато започнах ми се струваше подходящо да не ги ползвам. Но другото беше различно, понеже на всеки мой рожден ден се питах за мълчанието, но никога не поставях под съмнение решението си да ползвам само краката си. Не знаех, че ще стана посланик на ООН. Не знаех, че ще стана професор.

И разбрах, че съм отговорен не само пред себе си и че ще трябва да се променя. Нали знаете, ние можем. Щях да се променя. И ме беше страх от промяната, защото бях свикнал да съм този, който ходи. Бях свикнал толкова с този човек, че не исках да спра. Не знаех кой ще съм, ако се променя. Но знаех, че имам нужда. Знаех, че трябва да се променя, защото това щеше да е единствения начин да съм тук днес. И знам, че много пъти се озоваваме на място, което е чудесно, но трябва да отидем на ново място. И трябва да оставим сигурността на това какво сме били и да тръгнем към това, което ще станем. И така аз искам да ви окуража да тръгнете към това следващо място, да извадите себе си от личността, която сте сега, колкото и да е удобна тя, защото трябва да направим нещо сега. Трябва да се променим сега. Както нашият бивш вицепрезидент каза трябва да станем активисти. Така че, ако моят глас стига до вас, ако действията ми ви трогват, ако това че съм тук ви въздейства, моля ви оставете го да се случи. Аз знам, че всички вие стигнахте до мен докато бях тук.

Така че, нека излезем навън и да отнесем тази грижовност, любов, уважение, което показваме един към друг тук на ТЕД и да ги отнесем в света. Защото ние сме околната среда и как се отнасяме един към друг е всъщност как се отнасяме към природата. Така че, искам да ви благодаря, че бяхте тук и искам да приключа с 5 секунди тишина.

Благодаря ви.

(Аплодисменти.)