"Ударното" просветление на Джил Болти Тейлър

Израстнах, за да изучавам мозъка, понеже имам брат, диагностициран с мозъчно разстройство: шизофрения. И като негова сестра, а по-късно и като учен, исках да разбера защо аз мога да направя връзка между мечтите си и реалността, а мога и да осъществя мечтите си; и кое в мозъка на брат ми и в шизофенията му прави така, че той да не може да асоциира мечтите си с обща, споделена реалност, а вместо това те се превръщат в заблуждения.

Затова посветих кариерата си на изследвания в областта на тежките умствени заболявания. Преместих се от родния си щат Индиана в Бостън, където работех в лабораторията на доктор Франсин Бенес към Катедрата по психиатрия на Харвардския университет. В лабораторията си задавахме въпроса: "Какви са биологичните разлики между мозъците на хора, определени като нормални, и мозъците на хора диагностицирани с шизофрения, шизоафективно разстройство или биполярно разстройство?"

Та по същество ние изследвахме микроверигите на мозъка: кои клетки общуват с кои други клетки, посредством кои химикали, а и с какви количества от тези химикали? И така, животът ми имаше огромен смисъл понеже през деня работех над такива изследвания, а през вечерите и почивните дни пътувах в ролята на поддръжник на Националният Съюз по Умствени Заболявания (NAMI). Но сутринта на 10 декември 1996г. се събудих, за да открия, че и аз имам мозъчно разстройство. В лявата половина на мозъка ми се беше пръснал кръвоносен съд. В продължение на 4 часа, наблюдавах как способността на мозъка ми да обработва информация напълно изчезва. В сутринта на кръвоизлива, не можех да ходя, говоря, чета, пиша или да си спомня с подробности каквото и да било от живота си. По същество се бях превърнала в малко дете в женско тяло.

Ако някога сте виждали човешки мозък, забелязали сте, че очевидно двете полукълба са напълно отделни едно от друго. Донесла съм ви един истински мозък. И така, ето един истински човешки мозък.

Това е предната част, ето задната част с висящия гръбначен мозък, а ето как би бил позициониран в главата ми. Когато погледнете мозъка, очевидно е, че двете мозъчни кори са напълно отделни една от друга. За тези от вас които разбират компютрите - дясното ни полукълбо функционира като паралелен процесор, докато лявото ни полукълбо функционира като сериен процесор. Двете полукълба комуникират едно с друго, през corpus collosum (от латински - голямо тяло; бел. пр.), който се състои от около 300 милиона аксонни влакна. Но с изключение на тази връзка, двете полукълба са напълно отделени. И понеже полукълбата ни обработват информацията по различен начин, всяко от тях мисли за различни неща, интересуват се от различни неща, и - смея да заявя - имат много различни характери.

Извинете. Благодаря. Беше удоволствие. (Асистент: Да, беше.)

Дясното ни полукълбо е напълно отдадено на настоящия момент. То е за "точно тук, точно сега." Дясното ни полукълбо мисли в картини и се учи кинестетично от движенията на телата ни. Информация под формата на енергия се влива едновременно от всички наши сетивни системи, а след това избухва в един огромен колаж от това как изглежда настоящия момент, какъв аромат и вкус има, как се усеща и как звучи. Аз съм енергийно същество, свързано с цялата енергия около мен, чрез съзнанието на дясното ми полукълбо. Ние сме енергийни същества свързани едно с друго - чрез съзнанието на десните ни полукълба - в едно човешко семейство. И точно тук, точно сега, ние сме братя и сестри, на тази планета, и сме тук, за да направим света едно по-добро място. И в този миг ние сме съвършени, ние сме цели и ние сме красиви.

Лявото ми полукълбо - нашето ляво полукълбо - е едно много различно място. Лявото ни полукълбо мисли линейно и методично. Нашето ляво полукълбо е изцяло отдадено на миналото и е изцяло отдадено на бъдещето. Лявото ни полукълбо е проектирано да вземе този огромен колаж на настоящия момент и да започне да избира детайли, още детайли и повече детайли за детайлите. След това то категоризира и организира цялата тази информация, асоциира я с всичко, което сме научили в миналото и проектира в бъдещето всички наши възможности. Лявото ни полукълбо мисли със средствата на езика. То е този непрекъснат мозъчен брътвеж, който свързва мен и моят вътрешен свят с външният ми свят. То е онзи малък глас, който ми казва, "Хей, трябва да си спомниш да вземеш банани на път за вкъщи. Трябват ми за утре."

То е онзи пресметлив ум, който ми напомня кога трябва да изпера. Но може би най-важното, то е онзи малък глас, който ми казва, "Аз съм. Аз съм." И веднага щом лявото ми полукълбо ми каже "Аз съм", аз се отделям. Ставам самостоятелен индивид, отделен от енергийния поток около мен и отделен от вас. И именно тази част от мозъка си загубих в сутринта на удара.

В утрото на удара се събудих със силна пулсираща болка зад лявото око. Беше от онзи вид болка - изгаряща болка - която получавате, когато отхапете сладолед. Тя просто ме сграбчи, а след това ме отпусна. И после пак ме сграбчи, и пак ме отпусна. А за мен беше много необичайно изобщо някога да изпитвам каквато и да е болка, така че си помислих - добре, просто ще започна деня с нормалната рутина.

Така че станах и се качих на фитнес уреда, който си е уред за пълно упражняване на цялото тяло. Та движа си се на това нещо и осъзнавам, че ръцете ми приличат на примитивни нокти, впили се в дръжката. Помислих си, "Това е много особено." Погледнах надолу към тялото си и си помислих, "Уау, аз съм едно странно-изглеждащо нещо." Беше сякаш съзнанието ми се беше прехвърлило от нормалното ми възприятие на реалността - в която аз съм човека върху машината, който прави упражнения - към някакво езотерично пространство, където аз наблюдавам себе си как правя упражнения.

Беше много особено, а и главоболието ми се влошаваше още повече. Така че, слязох от уреда и тръгнах през всекидневната, когато осъзнах, че всичко в тялото ми се е забавило много. И всяка стъпка е много скована и много бавна. Нява плавност в походката ми и има едно свиване на полето ми на възприятие, така че съм фокусирана само върху вътрешните системи. Стоях в банята и се приготвях да вляза под душа и в действителност чувах диалога в тялото ми. Чух тих глас да казва "Добре. Вие, мускули, трябва да се свиете. Мускули, отпуснете се."

След това изгубих равновесие и се опрях на стената. Погледнах към ръката си и осъзнах, че вече не мога да определя границите на тялото си. Не мога да определя къде започвам и къде свършвам, понеже атомите и молекулите на ръката ми се сливаха с атомите и молекулите на стената. И всичко което можех да засека беше една енергия.. енергия.

И се запитах, "Какво не ми е наред? Какво става?" И в този миг, брътвежа в мозъка ми, брътвежа в лявото полукълбо на мозъка ми, напълно заглъхна. Сякаш някой взе дистанционно управление и натисна бутона за заглушаване. Пълна тишина. Отначало бях шокирана да се озова в един тих ум. Но след това незабавно бях пленена от великолепието на енергията около мен. И понеже вече не можех да определя границите на тялото си, се почуствах огромна и обширна. Почуствах се като едно цяло с всичката енергия, и беше прекрасно.

Тогава, съвсем изведнъж, лявото ми полукълбо се "завърна" и ми каза, "Ей! Имаме проблем! Имаме проблем! Трябва да потърсим помощ." И аз си мисля, "Ах! Имам проблем. Имам проблем." И така, "ОК. ОК. Имам проблем.""

И тогава изведнъж се отнесох обратно извън съзнателното; съвсем любящо наричам това място Ля Ля Света. Но там беше прекрасно. Представете си какво би било да бъдете напълно откъснати от умствения си брътвеж, който ви свързва с външния свят.

И ето ме на това място - работата ми и всякакъв стрес свързан с работата ми - няма ги. Чуствах се по-лека в тялото си. Представете си: всички връзки във външния свят и всякакъв стрес свързан с тях - и тях ги нямаше. И усетих това чуство на покой. Представете си какво би било да изгубите 37 години емоционален багаж! (Смях) О! Усещах еуфория. Еуфория. Беше красиво.

И тогава, отново, лявото ми полукълбо се завърна и ми казва: "Ей! Трябва да внимаваш. Трябва ни помощ." Та мисля си, "Трябва ми помощ. Трябва да се съсредоточа." И така, излязох изпод душа и механично се облякох и разхождайки се в апартамента си мислех, "Трябва да отида на работа. Трябва да отида на работа. Мога ли да карам? Мога ли да карам?"

В този момент дясната ми ръка се парализира напълно. Тогава осъзнах, "О, Господи! Получавам удар! Получавам удар!"

И следващото нещо, което мозъкът ми ми каза беше, "Уау! Това е толкова яко.! (Смях) "Това е толкова яко! Колко мозъчни изследователи имат възможността да изучат собствения си мозък отвътре?" (Смях)

И тогава през ума ми мина: "Ама аз съм много заета жена!" (Смях) "Нямам време за удар!"

Та си казах, "ОК, Не мога да предотвратя удара да се случи, така че ще се занимавам с това за седмица-две и после ще се върна към обичайните си занимания. ОК. Значи трябва да се обадя за помощ. Трябва да се обадя в работата." Не можех да си спомня номера в службата, така че се сетих, че в кабинета си имам визитка с моя номер на нея. Така че отидох в кабинета си и издърпах едно 8-сантиметрово тесте визитки. Гледах най-горната визитка и въпреки че в съзнанието си ясно виждах как изглежда моята визитка, не можех да установя дали това е тя или не, понеже всичко което виждах бяха пиксели. И пикселите на думите се сливаха с пикселите на фона и пикселите на символите, така че просто не можех да преценя. И тогава зачаках за това, което наричам вълна на яснота. Та в такъв момент можех да се върна отново в нормалната действителност и можех да кажа, това не е визитката ... това не е визитката ... това не е визитката. Отне ми 45 минути да отхвърля 3 сантиметра от тестето с визитки. В това време, за 45 минути кръвоизлива в лявото ми полукълбо се беше увеличил. Не разбирах цифрите. Не разбирах телефонния апарат, но това беше единственият ми план. Така че, взех телефона и го поставих ето тук. Взех визитката, поставих я ето тук и започнах да съпоставям формата на завъртулките по визитката с формата на завъртулките по телефонната клавиатура. Но тогава изведнъж пак започнах да се отнасям в Ля Ля Света и когато се връщах не си спомнях дали вече съм набрала тези цифри. Така че трябваше да премествам парализираната си ръка като някакво трупче и да закривам цифрите докато преминавам към следващата и я набирам, така че когато се завърна в нормалната действителност, да мога да кажа, "Да, тази цифра вече я набрах."

В крайна сметка, целият номер беше въведен и аз слушах телефона и когато колегата ми отговори, го чух да ми казва, "У-уу-уу-у." (Смях) Та, мислех си, "О, божичко, той звучи като голдън ретрийвър!"

И тогава му казах - още го чувам ясно - казах му: "Джил е! Трябва ми помощ!" А това, което излезе от устата ми беше, "У-уу-уу-уу-у." И си мислех, "О, Боже, звуча като голдън ретрийвър." Значи не можех да знам.. не знаех, че не съм способна да говоря или разбирам езика, докато не пробвах. Та той успя да разбере, че ми трябва помощ и ми осигури такава.

Малко след това се возех в линейка от една болница през целия Бостън, към Главната Масачузетска болница. Свих се в една малка топка-зародиш. И точно като някакъв балон и последния останъл въздух в него, точно така, както въздуха излиза от балона, почуствах енергията си да се издига и просто -- усетих духа си да се предава.

В този момент знаех, че вече не аз съм хореографа на собствения си живот. Или докторите щяха да спасят тялото ми и да ми дадат втори шанс в живота, или това може би бе моят момент на преминаване.

Когато се събудих по-късно същия следобед, шокирана установих, че все още съм жива. Когато почуствах че духът ми се предава, казах сбогом на живота си. И сега умът ми се намираше между две много противоположни плоскости на реалността. Стимулите, идващи от сензорната ми система, се усещаха като истинска болка. Светлината изгаряше мозъка ми като опустошителен огън, а звуците бяха толкова силни и хаотични, че не можех да доловя глас от целия шум и просто исках да избягам. И понеже не можех да определя позицията на тялото ми в пространството, се почуствах огромна и обширна, като дух току що освободен от бутилката си. А духът ми се рееше свободно, като голям кит, плъзгащ се плавно през море от тиха еуфория. Нирвана. Открих Нирвана. И си спомням как си мислех, че няма начин някога да натикам своята огромност обратно в това миниатюрно тяло.

Но тогава осъзнах, "Ама аз съм още жива! Още съм жива, и открих Нирвана. А ако аз съм открила Нирвана и все още съм жива, тогава всеки, който е жив, може да открие Нирвана." И си представих един свят, изпълнен с красиви, мирни, състрадателни, обичащи хора, които знаеха, че могат да дойдат на това място по всяко време. И че могат нарочно да изберат да встъпят в правия път на левите си полукълба и да открият покоя. Тогава осъзнах какъв страхотен дар би могло да бъде това преживяване, какво ударно прозрение може да бъде, за това как живеем живота си. И това ме накара да се възстановя.

Две седмици и половина след кръвоизлива, хирурзите дойдоха и отстраниха кръвен съсирек с големината на топка за голф, която притискаше езиковите ми центрове. Тук съм с моята мама, която е един истински ангел в моя живот. Отне ми 8 години да се възстановя напълно.

Така че, кои сме ние? Ние сме живата сила на Вселената, със сръчни ръце и два познавателни ума. Ние имаме силата да избираме, миг по миг, кои и какви искаме да бъдем в този свят. Точно тук и сега, аз мога да встъпя в съзнанието на дясното ми полукълбо, където ние сме. Аз съм живата сила на Вселената. Аз съм живата сила на 50-те трилиона прекрасни молекулярни гении, които съставляват формата ми, в единство с всичко което е. А мога и да избера да встъпя в съзнанието на лявото ми полукълбо, където се превръщам в един отделен индивид. Различен от потока, различен и отделен от вас. Аз съм доктор Джил Болти Тейлър: интелектуалец, невроанатом. Това са моите вътрешни "ние". Вие кое бихте избрали? Кое избирате? И кога? Аз вярвам, че колкото повече време прекарваме, избирайки да задействаме веригите на дълбок вътрешен покой на десните си полукълба, толкова повече покой ще проектираме в света и толкова по-спокойна ще бъде планетата ни.

Та си помислих, че това е идея, която си стува да бъде споделена.