Джереми Джаксън: Как сме съсипали океана

Аз съм еколог, най-вече еколог по коралови рифове. Започнах в залива Чесапийк, ходех да се гмуркам през зимата и станах тропически еколог за една нощ. Наистина беше много забавно за десетина години. Искам да кажа, някой ти плаща да обикаляш, да пътуваш и да разглеждаш някои от най-красивите места на планетата. Това и правех.

Накрая се оказах в Ямайка, в Западните Индии, където структурно кораловите рифове наистина бяха сред най-изключителните, които някога съм виждал в живота си. Тази снимка тук е наистина интересна - показва две неща. Първо, черно-бяла е, защото водата беше толкова бистра и можеше да се вижда толкова надалеч, а филмът беше толкова бавен през 60-те и началото на 70-те години на ХХ век, че се правеха черно-бели снимки. Другото, което ви показва, е, че макар и да я има тази красива гора от корал, на тази снимка няма риби.

Тези рифове в залива Дискавъри, Ямайка бяха най-проучваните коралови рифове в света, за 20 години. Бяхме най-добрите и най-умните. Хората идваха да проучват нашите рифове от Австралия, което е някак странно, защото сега ние ходим на техните. А възгледът на учените за това как действат кораловите рифове, какви трябва да бъдат, се основаваше върху тези рифове без никаква риба. После, през 1980-та имаше един ураган, ураганът Алън. Пренесох половината лаборатория горе в къщата си. Вятърът беше много силен. Вълните бяха високи 25 до 50 фута (7,5 - 15 м). Рифовете изчезнаха и се оформиха нови острови. А ние си помислихме: "Е, наистина сме умни. Знаем, че урагани винаги са се случвали в миналото." И публикуваме статия в "Наука", първият път, когато някой е описвал унищожението на коралов риф от силен ураган. Предрекохме какво би се случило. И объркахме всичко. А причината беше заради прекомерния риболов и фактът, че едно последно пасящо животно, морският таралеж, е измряло. В рамките на няколко месеца след измирането на този морски таралеж, водораслите започнаха да растат. И това е същият риф. Това е същият риф преди 15 години. Това е същият риф днес. Кораловите рифове на северното крайбрежие на Ямайка имат няколко процента живо коралово покритие и много водорасли и тиня. Това е повече или по-малко историята на кораловите рифове на Карибите а трагедията е, че все повече и на кораловите рифове по цял свят.

Това е малката ми, потискаща история. Всички ние, 60- и 70-годишните имаме сравнимо потискащи истории. Има десетки хиляди от тези истории. И е много трудно да се призовава към усет за добруване, просто защото става все по-зле. А причината да става все по-зле е, че след природно бедствие като ураган преди е имало някакъв вид последваща серия за възстановяване, но това, което става сега, е, че прекомерният риболов, замърсяването и климатичнате промени взаимодействат по начин, който предотвратява това. И така, някак ще мина през тези три неща и ще говоря за тях.

Слушаме много за срива на треската. Трудно е да си представим, че две, или според някои историци - три световни войни са били водени през колониалната ера за контрол над треската. Треската изхранвала повечето народи от Западна Европа. Тя изхранвала робите, водени в Антилите. Песента "Сбогом, Ямайка" - "Солените риби с ориз са вкусни" - е символ на важността на солената треска от североизточна Канада. Всичко това се срива през 80-те и 90-те години. 35 000 души губят работните си места. И това е началото на един вид серийно изчерпване от по-големи и по-вкусни видове към по-малки и не толкова вкусни видове, от видове, близо до дома, към видове, които ги има по целия свят, които и вие имате. Малко е трудно да се разбере това, защото можеш да отидеш в "Костко" в Съединените щати и да купиш евтина риба. Трябва да прочетеш етикета, за да видиш откъде е дошла, но все пак е евтина и всички си мислят, че е добра.

Трудно е да се комуникира това. И така, един наистина интересен според мен начин е да се говори за спортния риболов, защото хората обичат да ходят на риболов. Едно от онези неща. Тази снимка тук показва рибата-трофей, най-голямата риба, уловена от хора, които плащат много пари, за да се качат на кораб, да отидат на някое място до Кий Уест във Флорида, да пият много бира, да хвърлят много куки и корди във водата, да се върнат с най-голямата и най-хубавата риба, и шампионът риба-трофей се слага на тази дъска, където хората си правят снимка, а този човек очевидно е наистина развълнуван от тази риба. Е, сега е така, но ето как е било през 50-те години на ХХ век, от същата лодка на същото място на същата дъска на същия док. И рибите-трофеи били толкова големи, че не можело да се качи нито една от онези малки риби на нея. А средната риба-трофей тежала от 250 до 300 либри (113 кг - 136 кг) , голиат гропър. А ако искаш да излезеш и да убиеш нещо, спокойно можело да разчиташ, че ще успееш да уловиш една от онези риби. И били наистина вкусни. А хората плащали по-малко в долари от 1950-та, за да ловят това, отколкото плащат хората сега, за да ловят тези малки, дребни рибки. И така е навсякъде.

Не само рибата обаче изчезва. Индустриалният риболов използва големи неща, едра машинерия. Използваме мрежи, дълги по 20 мили (32 км). Използваме дълги въдици, които имат един милион или два милиона куки. И използваме тралове, тоест, вземаме нещо с размера на трактор с ремарке, тежащо хиляди и хиляди паундове, слагаме го на голяма верига и го влачим по дъното на морето, за да разравяме дъното и да ловим рибата. Мислете за него като за разравяне с булдозер на град или гора, защото го разчиства. А унищожението на жизнената среда е невероятно. Това е снимка, типична снимка на това как изглеждат континенталните шелфове на света. Виждате редовете по дъното, както се виждат редове в току-що разорана нива за засяване на царевица. А това е било гора от гъби и корали, която е жизненоважна среда за развитие на риба. А сега е кал. Районът от океанското дъно, трансформирано от гора в пласт кал, в паркинг, е еквивалентно на целия район от всички гори, някога изсичани по цялата земя в историята на човечеството. И сме успели да направим това за последните 100 до 150 години.

Склонни сме да мислим за маслени разливи и живак и тези дни слушаме много за пластмаса. Всичко това наистина е отвратително, но наистина коварното е биологичното замърсяване, което се случва заради величината на промените, които причинява в цели екосистеми. Ще говоря съвсем кратко за два вида биологично замърсяване. Едниният са въведени видове, а другият е онова, което идва от хранителни елементи. Това са позорно известните caulerpa taxifolia, така наречените водорасли-убийци. За тях е написана книга. Малко е притеснително. Те били пуснати случайно от аквариума в Монако. Отглеждани са да издържат на студ, за да си ги слагат хората в аквариумите. Много са красиви и бързо започват да задушават някога много богатото биоразнообразие на северозападното Средиземноморие. Не знам колко от вас помнят филма "Малкият магазин на ужасите", но това е растението от "Малкият магазин на ужасите". Само че, вместо да поглъща хората в магазина, то поглъща и задушава практически целия живот по дъното на цялото северозападно Средиземно море. Не ни е познато нищо, което ги яде. Опитваме с всякакви видове генетика да преценим какво може да се направи, но се оказва, че това е адско чудовище, с което никой не знае как да се справи.

Друга форма на замърсяване е биологичното замърсяване, което се случва от излишни хранителни вещества. Зелената революция, всички тези изкуствени азотни торове, използвали сме ги твърде много. Те са субсидирани, което е една от причините да използваме твърде много от тях. Стичат се по реките и хранят планктона, малките микроскопични растителни клетки в крайбрежната вода. Но тъй като сме изяли всички стриди и сме изяли всички риби, които биха яли планктона, няма нищо, което да яде планктона. Има все повече и повече от него, така че той умира от старост, нечувано за планктона. А когато умре, пада на дъното и тогава гние, което значи, че бактериите го разрушават. А при този процес изразходват целия кислород. А като изразходват целия кислород, правят средата напълно смъртоносна за всичко, което не може да отплува. И така, в крайна сметка се получава микробен зоопарк, в който доминират бактерии и медузи, както виждате вляво пред вас. И единственият останал риболов, а това е търговски риболов, е медузният риболов, виждате вдясно, където някога имаше скариди. Дори в Нюфаундленд, където някога сме ловили треска, сега имаме медузен риболов.

А друга версия на този тип неща е онова, което често се наричат червени приливи или токсични цъфтежи. Тази снимка е просто зашеметяваща за мен. Говорил съм за нея милион пъти, но е невероятна. Горе вдясно на тази снимка отляво е почти делтата на Мисисипи, а долу вляво на онази снимка е границата между Тексас и Мексико. Гледате целия северозападен Мексикански залив. Гледате един токсичен динофлагелатен цъфтеж, който може да убива риба, създаден от това красиво малко създание долу вдясно. А горе вдясно виждате нещо подобно на черен облак да се движи към брега. Това е същият вид. А щом стигне до брега, вятърът духа и когато малките капчици вода попадат във въздуха, спешните отделения на всички болници се напълват с хора с остра дихателна недостатъчност. А там са старческите домове по западното крайбрежие на Флорида. С един приятел направихме това нещо в Холивуд - свикахме океанска нощ в Холивуд. Опитвах се да измисля как да обясня на актьорите какво става. И казах: "Представете си, че участвате във филм, озаглавен "Бягство от Малибу", защото всички красиви хора са се преселили в Северна Дакота, където е чисто и безопасно. А единствените хора, останали там, са хората, които не могат да си позволят да се преместят далеч от крайбрежието, защото крайбрежието, вместо да е рай, е вредно за вашето здраве."

А това е изумително. Беше, когато бях във ваканция миналата ранна есен във Франция. Това е от брега на Британия, обвит в една зелена, водораслова тиня. Причината това да привлече толкова внимание, освен факта, че е отвратително, е, че морските птици, летящи над нея, се задушават от миризмата и умират, един фермер също починал от нея и можете да си представите размера на скандала. Затова сега има война между фермерите и рибарите за всичко това. А крайният резултат е, че плажовете на Британия трябва да бъдат почиствани от това редовно с булдозери.

А после, разбира се, идват климатичните промени - всички знаем за климатичните промени. Предполагам, че символът за това е топенето на леда в арктическото море. Помислете за хилядите и хиляди хора, загинали при опити за откриване на Северозападния път. Е, Северозападът вече е там. Според мен е някак странно, на сибирското крайбрежие е. Може би руснаците ще искат такси. Световните правителства обсъждат това много сериозно. Военните от арктическите нации го приемат наистина сериозно. Тъй като цялото отрицание на климатичните промени от правителствените лидери, ЦРУ, военните флотове на Норвегия, на САЩ и Канада са заети в мисли за това как да осигурят територията си при тази неизбежност от тяхна гледна точка. И, разбира се, арктическите общности са свършени.

Други видове ефекти от климатичните промени... обезцветяването на коралите. Красива картина, нали? Всички тези бели корали. Само дето би трябвало да са кафяви. И онова, което се случва, е, че коралите са симбиоза и в тях има едни малки клетки от водорасли, които живеят вътре в тях. Водораслите дават на коралите захар, а коралите дават на водораслите хранителни вещества и закрила. Но когато стане твърде горещо, водораслите не могат да образуват захарта. Коралите казват: "Вие мамите. Не си платихте наема." Изритват ги, и тогава те умират. Не всички умират; някои от тях оцеляват. И повече оцеляват, но това е много лоша новина. За да се опитам да ви дам усет за това, представете си, че отивате на къмпинг през юли някъде в Европа или в Северна Америка, събуждате се на другата сутрин, оглеждате се наоколо и виждате, че на 80 процента от дърветата, доколкото виждате, са им опадали листата и са голи. Прибирате се вкъщи и откривате, че на 80 процента от всички дървета в Северна Америка и в Европа са им опадали листата. А след няколко седмици четете във вестника - о, между другото, една четвърт от тях са загинали. Е, това се случи в Индийския океан по време на "Ел Ниньо" през 1998-а - един район, далеч по-огромен от площта на Северна Америка и Европа, когато 80 процента от всички корали се обезцветяват и една четвърт от тях умират.

А наистина плашещото във всичко това - прекомерния риболов, замърсяването и климатичната промяна е, че всяко от тези неща не се случва във вакуум, а ги има онези, както ги наричаме, позитивни обратни връзки. Синергиите между тях, които правят цялото далеч по-огромно от сумата от частите. А огромното научно предизвикателство за хора като мен при мисленето за всичко това е дали знаем как да сглобим отново Хъмпти Дъмпти? Имам предвид, че ние, на този етап, не можем да го предпазим. Но какво означава това? Всъщност не знаем.

Тогава какво ще представляват океаните след 20 или 50 години? Ами, няма да има никаква риба, освен лещанка, а водата ще бъде доста мръсна и всички тези неща, пълна с живак, и т.н., и т.н. А зоните на смъртта ще се разширяват все повече и повече и ще започнат да се сливат. Можем да си представим нещо като превръщането на глобалния, крайбрежен океан в мъртва зона. Тогава със сигурност рибата, отгледана там, няма да става за ядене, защото би била един вид гастрономическа руска рулетка. Понякога има токсичен цъфтеж; понякога няма. Така не става.

Наистина плашещите неща обаче са физичните, химичните, океанографичните неща, които се случват. Със затоплянето на повърхността на океана водата е по-лека, когато е по-топла, става все по-трудно и по-трудно да се осъществява обем в океана. Ние казваме, че той става по-силно стратифициран. Следствието от това е, че всички тези хранителни съставки, които подхранват огромния риболов на анчовета, на сардините от Калифорния, или в Перу, или каквото и да е, те се забавят и този риболов се срива. А в същото време вода от повърхността, богата на кислород, не стига до долу и океанът се превръща в пустиня.

Затова въпросът е: Как всички ние ще откликнем на това? Можем да правим всякакви неща, за да решим проблема, но в последния анализ онова, което наистина е нужно да поправим, сме самите ние. Не става дума за рибата; не става дума за замърсяването; не става дума за климатичната промяна. Проблемът е в нас, в нашата алчност, нуждата ни от растеж и неспособността ни да си представим свят, различен от себичния свят, в който живеем днес. Затова въпросът е: Ще откликнем ли на това, или не? Бих казал, че бъдещето на живота и достойнството на човешките същества зависи от това да го сторим.

Благодаря.