Джеръми Гили: Мир за един ден

Най-общо, бях притеснен какво правя на този свят. Не разбирах глада, унищожението, убиването на невинни хора. Да осмислиш тези неща е едно много трудно нещо. Когато бях на 12, станах актьор. Бях на дъното по успех. Нямам никакви умения. Имах дислексия. Всъщност имам умения. Имам оценка 3 по грънчарство. Поне едно нещо, което разбирах. Което очевидно е полезно. И така, бях притеснен откъде идва всичко това. И тогава, докато бях актьор, правех различни неща. И почувствах, че удовлетвореността от работата, която вършех не беше достатъчна, имаше нещо повече от това.

Тогава прочетох книга на Франк Барнаби, този невероятен ядрен физик, и той каза, че медиите имат отговорността, че всички сфери на обществото имат отговорността да опитат и да прогресират, и да придвижат нещата напред. И това ме ентусиазира, защото съм бил пред камера през почти целият си живот. И тогава си помислих: Може би мога да направя нещо! Може да стана продуцент на филми. Може би мога да използвам формата на филмите така, че да генерирам промяна. Може би има дори малка промяна, в която мога да участвам. Започнах да мисля за мир, и очевидно, както ви казах вече, бях много разтърсен от тези картини, опитвайки се да ги осмисля. Можех ли да отида и да говоря с по-възрастни и мъдри хора, които да споделят как те са осмислили всички тези неща, които се случват? Защото очевидно това е невероятно страховито.

Но осъзнах, че да се замеся в това като актьор, че серии от кратки разговори сами по себе си не са достатъчни, че трябваше да изкача планини, че трябваше да предприема едно голямо пътешествие. И че ако поема по този път, дали щях да се проваля или да успея, нямаше да има значение. Но щях да имам нещо, заради което задавам въпросите: Човечеството по начало зло ли е? Разрушението на света неизбежно ли е? Трябва ли да имам деца? Това отговорно ли е? И още подобни въпроси.

Мислех си за мира и тогава се запитах: Откъде започва мира? И тогава ми дойде идеята. Нямаше начална точка за мира. Нямаше ден на глобално единство. Нямаше ден за междукултурно сътрудничество. Нямаше ден, когато човечеството да се събере, разединено от всички онези неща и просто да сподели, това, че ние сме в това заедно, и че ако се обединим и си сътрудничим, това може би ще е ключът към оцеляването на човечеството. Това може да промени нивото на осъзнаване относно фундаментални проблеми, с които се сблъсква човечеството, ако го направим поне за един ден.

Очевидно нямахме никакви пари. Аз живеех при майка ми. Започнахме да пишем писма на всички. Много бързо се учим какво да правим, за да разрешим това. Как създавате ден за празнуване да бъде гласуван от всеки президент на света, за да създадете първият Ден на глобалното прекратяване на огъня и отказ от насилие, 21 септември? И аз исках да бъде на 21 септември, защото беше любимото число на дядо. Той е бил затворник по време на войната. Видял е бомбата да избухва над Нагазаки. Отровила е кръвта му. Той почина, когато бях на 11. Той беше моят герой. Още една причина 21 да е датата: 700 мъже заминаха, 23 се върнаха, двама умират в лодката и 21 стъпват на брега. Затова искахме 21 септември да бъде датата.

И така започнахме това приключение, стартирахме го през 1999. Пишехме до държавни глави, техните посланици, лауреати на Нобелови награди, неправителствени организации, вероизповедания различни организации -- буквално на всички. И много бързо започнахме да получаваме писма обратно. И започнахме да сътворяваме това дело. Помня първото писмо. Едно от първите писма беше на Далай Лама. Ние нямахме пари, свирехме на китари, за да съберем пари за марките, с които да изпратиш цялата тази кореспонденция. Дойде писмо от Далай Лама, в което се казваше: "Това е невероятно. Елате да се видим. Искам да поговорим за първия ден на мира". Нямахме пари за полета. И аз се обадих на сър Боб Айлинг, който беше изпълнителен директор на британските авиолинии по това време, и му казах: "Приятелю, имаме тази покана. Можете ли да ми подарите този полет? Защото ние ще отидем да го видим". И разбира се, отидохме и го видяхме, беше невероятно. И тогава се появи д-р Оскар Ариас.

Всъщност, нека се върна малко назад, защото когато стартирахме през 1999, идеята за Първият ден за прекратяване на огъня и отказ от насилие, ние поканихме хиляди хора. Е, не хиляди, стотици, много хора, всички от пресата, защото искахме да създадем първият по рода си Световен ден на мира, мирен ден. И поканихме всички, и никой от медиите не се появи. Имаше 114 човека -- най-вече моите приятели и семейство. И това беше стартът на този проект. Но нямаше значение, защото ние документирахме всичко, и това беше важното. За мен важен бе процеса. Не беше важен крайният резултат. И това е хубавото нещо на камерата. Казват, че химикалката е по-силна от меча. Аз мисля, че е камерата. Беше красиво само да стоиш там в този момент, и наистина е много вдъхновяващо.

И така, започнахме нашето пътешествие. Тук виждате хора като Мери Робинсън, отидох да я видя в Женева. Подстригвах си косата, ставаше много къса и дълга, защото всеки път като видех Кофи Анан, се притеснявах, че ще си помисли, че съм хипи и я подстригвах. Такива неща се случваха. (Смях) Да, сега не се притеснявам. И така, Мери Робинсън ми каза: "Това е идея, чието време е дошло. Това трябва да се случи". Кофи Анан каза: "Това ще бъде в полза на моите войници". Организация за африканско единство, по това време оглавявани от Салим Ахмед Салим, заявиха: "Трябва да включим и африканските страни". Д-р Оскар Ариас, лауреат на Нобелова награда, а сега президент на Коста Рика, каза: "Ще направя всичко възможно". Тогава отидох при Амр Муса в Лигата на арабските държави. Срещнах Мандела по време на мирните разговори в Аруша, и така нататък, докато си изграждах доказателство, че тази идея има смисъл.

Тогава ние изслушвахме хората. Документирахме всичко навсякъде. Посетих 76 държави през последните 12 години. И където и да отидех винаги говорех с жените и децата. Записах 44 000 млади хора. Записах около 900 часа от техните мисли. Наистина съм наясно какво чувстват младите хора, когато им споделях идеята като отправна точка за техните действия за по-мирен свят -- чрез тяхната поезия, изкуство и литература, чрез тяхната музика, спорт, каквото и да е. И изслушвахме всеки.

И беше невероятно да работим с Обединените нации и с неправителствени организации, и да постигнем това дело. Чувствах, че представям дело от името на глобалната общност, да опитам и да създам този ден. И колкото по-силно ставаше делото и колкото по-подробно беше, толкова по-добри шансове имахме за създаването на този ден. И беше този начин на мислене, това, че където всъщност бях в началото, каквото и да се получеше накрая, нямаше да има значение. Нямаше да има значение ако не беше създаден този ден на мира. Фактът, че ако бях опитал и не се бе получило нищо, тогава можех да заявя, че глобалното общество няма желание да се обедини -- докато не отидох в Сомалия, прибирайки онова младо момиче. И това малко дете, на което му бяха отрязани 4 см от крака без дезинфектант, и онова младо момче, което беше дете-войник, което ми каза, че е убило хора, той е около 12-годишен, тези неща ме накараха да осъзная, че това не е просто филм, който мога да спра. И всъщност, в този момент се случи нещо с мен, което очевидно ме провокира да стигна до: "Ще документирам. Ако това е единственият филм, който направя някога, тогава ще документирам докато това не стане реалност". Защото трябва да спрем, трябва да направим нещо, което да ни обединява, да се различим от политика и религия, защото това, като млад човек, ме обърква. Не знам как да навляза в този процес.

И тогава, на 7-ми септември, бях поканен в Ню Йорк. Правителствата на Коста Рика и Британия бяха изложили пред Общото събрание на Обединените нации, с 54 спонсори, идеята за първият Ден на глобалното прекратяване на огъня и отказ от насилие, 21 септември, като постоянна календарна дата, и беше приета единодушно от всеки оглавяващ държава в света. (Аплодисменти) Да, но имаше стотици хора, които очевидно направиха това реалност. Благодаря на всички тях. Това беше невероятен момент. Бях на върха на Общото събрание, гледайки надолу и виждайки как това се случва. И както споменах, когато това започна, ние бяхме там, а нямаше никой от медиите. И си помислих: "Медиите наистина ще чуят тази история". И изведнъж, започнахме да утвърждаваме този ден.

Кофи Анан ме покани на сутринта на 11 септември да направим пресконференция. И беше 8 часа сутринта, когато застанах там. Чаках го да дойде и знаех, че вече пътува. И очевидно е, че той не се появи. Изявлението не беше направено изобщо. Никой не каза на света, че има ден на глобалното прекратяване на огъня и отказ от насилие. И очевидно беше, че това е трагичен момент за хиляди хора, загубили живота си, тогава и като последствие, навсякъде по света. Никога не се случи. Помня как си мислех: "Точно заради това, всъщност, трябва да работим още повече. И трябва да обявим този ден. Беше създаден, но никой не знае. Но трябва да продължим този път и да кажем на хората за него, и трябва да им докажем, че това работи".

Напуснах Ню Йорк ужасен, но всъщност зареден. И се почувствах вдъхновен от възможностите, че ако това проработи, тогава може би няма да виждаме нещата по същия начин. Помня, че извадих филма и го показах на критиците. Показвайки филма, помня как бях в Израел и той беше нарязан на парченца от някакви мъже, които го изгледаха. Това е просто един ден на мира, не означава нищо. Няма да проработи, няма да спрат битките в Афганистан, талибаните няма да послушат и т.н. Това е просто символизъм. И това беше още по-лошо отколкото онова, което стана по много начини, защото нищо не проработи. Говорих в Сомалия, Бурунди, Газа, Западния бряг, Индия, Шри Ланка, Конго, където и да бях, и те всички ми казваха: "Ако можеш да създадеш възможности, ние можем да изпратим помощ, може да ваксинираме деца. Децата могат да водят техните проекти. Те могат да се обединят. Могат да се съберат. Ако хората могат да спрат, животи ще бъдат спасени". Това чувах. И чувах това от хора, които разбираха много добре конфликтите.

И така, върнах се в Обединените нации. Реших да продължа да снимам и да направя още един филм. И се върнах в Обединените нации за още няколко години. Започнахме да обикаляме по коридорите на системата на ООН, правителства и НПО, опитвайки се отчаяно да намерим някой, който да излезе напред и да приеме идеята, да се опита да я направи възможна. След много срещи, възхитен съм от този мъж, Ахмед Фавзи, един от моите лични герои и ментори, той успя да привлече УНИЦЕФ. И УНИЦЕФ, Господ да ги благослови, казаха: "Добре, ще опитаме". И тогава се включи организацията "Международни стабилизиращи сили в Афганистан". Беше историческо. Можеше ли да проработи в Афганистан с тези организации и гражданското общество? И докато записвах всичко на лента си мислех: "Това е. Това е възможността идеята да проработи. Но ако не се получи, поне вратата е отворена и има някакъв шанс".

Върнах се в Лондон и се срещнах с Джъд Лоу. Видяхме се, защото той е актьор, аз съм актьор, имахме общи познати, защото имахме нужда да стигнем до медиите, имахме нужда от това внимание, трябваше да включим и медиите. Защото ако започнем да разпространяваме идеята, може би повече хора ще ни чуят и още повече -- когато имаме достъп до определени места, може би повече хора ще се заинтересуват. И може би бихме били подпомогнати финансово, което е отчайващо трудно. Няма да навлизам в тази тема. И Джъд каза: "Добре, ще направя изявление заради теб".

Докато снимахме изявленията, той ме попита: "Къде заминаваш след това"? "Отивам в Афганистан", казах. И той каза: "Наистина"? И аз видях, че в него се породи интерес. И затова го попитах: "Искаш ли да дойдеш с мен? Ще бъде много интересно ако дойдеш. Ще помогне и ще привлече внимание. А това внимание ще помогне ситуацията да стане по-видима, както и всички останали предимства". Мисля, че има няколко основни стълба на успеха. Един от тях е да имаш велика идея. Другите са да имаш поддръжници, финансиране, и да успеете да увеличите осведомеността. И аз никога нямаше да направя това сам, каквото и да бях постигнал. Затова тези хора бяха абсолютно необходими. Той каза: "Да", и двамата отидохме в Афганистан.

Невероятно беше да пристигнем там, да говоря с много различни хора, и всички ми казваха: "Трябва да включите всички в това. Не може просто да очаквате да се случи. Трябва да работите за това". И ние го направихме. Пътувахме, говорехме със старейшините, с докторите, със сестрите, организирахме пресконференции, срещнахме се с войниците, преговаряхме с Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан и НАТО, както и с британското правителство. Ние просто имахме срещи с всички, с министри на образованието, организирахме пресконференции, които разбира се, вече бяха запълнени от медии, всички бяха там. Имаше интерес към това, което се случваше. И тази невероятна жена, Фатима Гайлани, беше невероятен посредник за това, което се случи, тъй като тя беше говорителят на съпротивата срещу руснаците. И нейната афганистанска мрежа беше навсякъде. И това беше решаващо за разпространението на съобщението.

И тогава се върнахме вкъщи. Да кажем, че приключихме. Трябваше да изчакаме и да видим какво ще се случи. И аз се прибрах. Помня, че член на нашият екип ми донесе писмо от талибаните. И в това писмо се казваше: "Ние ще отбелязваме този ден. Ние ще отбелязваме този ден. Виждаме го като прозорец с възможности. И няма да нападаме. Няма да нападаме". А това означава, че хуманитарните работници няма да бъдат отвличани или убивани. И тогава изведнъж осъзнах, че имахме шанс. Дни след това, 1,6 милиона деца бяха ваксинирани срещу полиомиелит като резултат от това, че всички спряха. (Аплодисменти) И както в Общото събрание на ООН, това тук беше прекрасен момент.

И тогава ние завършихме филма, и го сглобихме, защото трябваше да се приберем. Преведохме го на дари и пашто. Преведохме го на местни диалекти. Върнахме се в Афганистан, защото наближаваше следващата година, а ние искахме да ги подкрепим. Но по-важното е, че искахме да се върнем, защото тези хора в Афганистан бяха герои. Те бяха тези, които повярваха в мира и неговите възможности, и те направиха това реалност. Ние искахме да се върнем и да им покажем филма, и да им кажем: "Вижте, вие направихте това възможно. Много ви благодаря." И им предадохме филма. Очевидно е, че бе прожектиран, и това беше невероятно.

И тогава тази година -- 2008, изказването на Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан от Кабул, 17 септ.: "Генерал Стенли Маккристъл, командир на международните охранителни сили в Афганистан, обяви днес, че няма да проведат офанзивни военни операции на 21 септември". Те казаха, че ще спрат. И тогава имаше още едно изявление, което дойде от отдела по сигурност и безопасност на ООН, което казваше, че в Афганистан, благодарение на този ден, насилието е намаляло със 70 процента. 70 процента спад на насилието поне в този ден. И това ме порази, повече от всичко друго.

Спомням си, че останах в Ню Йорк, този път заради вулкана, което очевидно беше доста по-безопасно. Стоях там и си мислех какво се случва. И продължавах да мисля за тези 70 процента. 70 процента спад на насилието -- нещо, за което всички казваха, че е невъзможно и няма да се справим. Това ми подсказа, че ако достигаме 70 процента в Афганистан, тогава можем да ги постигнем навсякъде. Трябва да се борим за световен мир. Трябва да използваме този ден на спиране на огъня и отказ от насилие, и да се борим за световен мир, и да се борим за най-голямото прекратяване на военни действия, както вътрешни, така и международни.

Точно това трябва да направим. И на 21 септември тази година, ще стартираме кампанията на стадион "О2 Арена", за да работим по този процес, да опитаме да създадем най-голямото прекратяване на военни действия. И ще използваме много неща -- ще използваме танците, социалните мрежи, посещавайки Фейсбук или уебсайта, подпишета петицията. Има я на всичките шест официални езици на ООН. И ние ще се свържем глобално с правителства, междуправителствени организации, неправителствени, обучаващи, спортни организации. Виждате обучението там. В момента имаме ресурси в 174 страни, опитваме се да приобщим младите хора да бъдат движещата сила зад визията за световен мир. Очевидно е, че спасяването на животи е възможно, тази концепция помага.

Свързах се с Олимпийската организация, отидох и се видях със Себ Ко. Казах: "Лондон 2012 трябва да е за мира. В крайна сметка, за това става дума". Защо да не се обединим всички? Защо да не донесем мир? Защо не подкрепите процеса за най-големия световен мир? Ние ще направим нов филм за този процес. Ще използваме спорта и футбола. В деня на мира се играят хиляди футболни мачове, от бедните квартали на Бразилия докъдето и да е. Така че използвахме всички тези начини, за да вдъхновим индивидуални действия. И в крайна сметка, трябва да опитаме. Трябва да работим заедно.

И когато съм изправен тук пред всички вас, и пред всички хора, които ще гледат, аз съм ентусиазиран, от името на всички, които срещнах, че има възможност нашият свят да се обедини, че можем да се обединим в едно, че можем да вдигнем нивото на осъзнаване относно фундаментални въпроси, повдигнати като теми от отделни хора. Бях с Брахими, посланик Брахими. Мисля, че той е един от най-невероятните хора в международната политика -- в Афганистан, в Ирак. Той е невероятен мъж. Срещнах се с него преди няколко седмици. И го попитах: "Г-н Брахими, лудост ли е да се борим за световен мир? Възможно ли е? Възможно ли е да успеем?" Той отговори: "Напълно възможно е". Попитах: "Какво бихте направили Вие? Бихте ли отишли в правителствата да лобирате и да използвате системата?" То каза:"Не, бих разговарял с отделни хора". Всичко идва от индивидуалността. Всичко идва от вас и мен. Всичко идва от партньорството. Идва от поддръжниците, всичко това е ваша работа. Защото заедно, работейки заедно, наистина мисля, че можем да променим нещата.

Има един невероятен човек тук в залата, но не виждам къде е, който ми каза преди няколко дни, тъй като направих малка репетиция, и той ми каза: "Мисля си за този ден и си го представям като квадрат, с 365 квадрата в него, и един от тях е бял". И ме накара да си представя чаша с вода, която е чиста. Ако сложите една капка, една капка от нещо, в тази вода, ще я промени завинаги.

Работейки заедно, ние можем да доведем мира някой ден. Благодаря TED. Благодаря.

(Аплодисменти)

Благодаря

(Аплодисменти)

Много благодаря.

(Аплодисменти)

Много, много благодаря. Благодаря.