Джеан Нуджем вдъхновява за един световен ден на киното

Ако мисля за това, как когато като дете твоите приятели те попитат: Ако някой магьосник ти изпълни едно желание, какво ще бъде то? И винаги им отговарях, "Бих искала с желанието си да знам, бих искала да имам мъдростта да зная точно какво да поискам." Тогава щеше да загубиш защото ще знаеш какво искаш и ще си си използвал желанието, само за да разбереш какво желаеш. Сега, тъй като имаме само едно желание - за разлика от миналата година когато имахме три - аз няма да си пожелая това.

Да си поговорим за това, което желая - това е световен мир. Вече знам, че сигурно си мислите: Мислите си, бедното дете, вярва че участва в конкурс по красота. Не, не вярва. Присъства на наградите на ТЕД. Но аз, на мен се струва, че има смисъл и вярвам, че първата крачка за постигане на световен мир е хората да се познават. С годините съм срещала много различни хора и някои от тях съм заснела. Като един администратор от интернет в Ню Йорк, който иска да завладее света или един военен кореспондент в Катар, който предпочиташе да не завладява света. Ако сте гледали филма “Control Room”, който излезе на големия екран ще разберете защо. Благодаря ви. Аплодисменти Колко хубаво, някои от вас вече са го гледали. Чудесно, чудесно.

Това, за което исках да говоря днес е това, което ни позволява да пътуваме, да се опознаем по различни начини, защото не можем да прекосим света в едно и също време. И преди много време, преди около 40 години майка ми посрещнала една студентка от международен обмен. Ще ви покажа някои снимки на нея. Тя е Дона. Това е Дона при Статуята на Свободата. Това е майка ми и леля ми учейки Дона да кара колело. Тук Дона яде сладолед. И това е Дона, учейки леля ми да танцува филипински танц. Сега си мисля, че светът наистина става малък, става все по-важно да се научим да танцуваме танците на останалите, да се опознаваме и да ставаме все по-близки, да открием как се пресичат граници, да се разбираме взаимно и да разберем надеждите и мечтите на останалите, да знаем какво ги кара да се смеят и да плачат. Знам, че не всички можем да участваме в програми по международен обмен, нито мога да задължа целия свят да пътува. За това вече говорих с Крис и Ейми, и ми казаха, че съществува проблем при този план. Не можете да накарате човек със свободна воля насила да направи нещо и съм съгласна. Така, че няма да задължаваме хората да пътуват. Но искам да говоря за друг начин на пътуване, който няма нужда от кораб или самолет, а само от камера, прожектор и един екран. И за това ще ви говоря сега.

Помолиха ме да ви разкажа малко за моя произход и Камерун, не знам как успя да се спасиш от това, но вярвам, че да се изграждат мостове е много важно за мен, имайки предвид моите корени. Дъщеря съм на майка американка и на баща с египетско-ливанско-сирийски произход. Така че, съм резултат от обединението на две култури. Без да се шегувам. Също са ме наричали американка, египтянка, ливанка и сирийка с персийско име - Кризата в Близкия Изток.

Така че, за мен може би да снимам беше начин да обединя двете страни на семейството, един начин да нося света със себе си и да разказвам визуално истории. До известна степен започна така, но мисля че си дадох сметка за силата и влиянието на изображението когато за пръв път отидох при хора от гетата в Египет. Когато навърших 16 години майка ми ме заведе там. Тя вярва твърдо в служенето на обществото и реши, че е необходимо аз да направя това, така че, отидох и се запознах с невероятни жени. Там имаше един център, където учеха хората да четат и пишат, и да се ваксинират против различни болести, с които можеш да се заразиш, като ровиш в боклука. Така че, започнах да преподавам там. Преподавах английски и се запознах с невероятни жени. Запознах се с хора, които живеят 7 човека само в една стая, които с мъка могат да си осигурят вечерята, и въпреки това имат силна воля и огромно чувство за хумор. И имат невероятни способности.

Тази общност ме привлече и започнах да ги снимам. Направих снимки от сватби и от по-старите членове на семействата, неща които искаха да си спомнят. Две години след като започнах да правя снимки, на една конференция на OОН в Кайро за населението и развитието ме помолиха да покажа някои от тези снимки. Бях на 18 и много въодушевена. Беше моята първа експозиция на снимки и ги бяха сложили всичките, след два дни ги свалиха и оставиха само три. Хората бяха много обидени и много разстроени, че показвах замърсените райони на Кайро и защо не съм изрязала умрялото магаре от снимката? Седях много депресирана. Гледах тази огромна празна стена, на която имаше само три самотни снимки, които бяха много хубави, но чувствах че се бях провалила. Но аз виждах тези наситени емоции и чувства, които се проявиха у хората, само като видяха тези снимки. Там се намирах аз, една глупачка на 18 години, която никой не искаше да чуе, и изведнъж сложих тези снимки на стената и имаше дискусии и трябваше да ги свалят. И в този момент разбрах какво огромно влияние върху хората има изображението. Беше невероятно. И мисля, че най-важната реакция, която видях там идваше от хора, които никога не бяха посетили селището на боклукчиите, които никога не бяха виждали, че човешкия дух може да разцъфти в толкова трудни ситуации. И мисля, че това беше момента, в който реших да се занимавам с фотография и кинематография, за да се изграждат мостове, да се събират културите и хората, и да пресичат граници. И това беше, което ме накара да започна.

Реализирах един проект в MTV, един филм наречен Startup.com, и след това през 2000 направих няколко музикални филма- но през 2003, когато започваше войната в Ирак, почувствах, едно много сюрреалистично чувство за мен, тъй като преди да започне войната имаше една медийна война. И гледах новините в Ню Йорк и изглеждаше сякаш съществува само една гледна точка, която се прокарваше и идваше от Държавния департамент, от разположението на войските и това което се разбираше от новините беше, че има една чиста война и че целите на бомбардировките са точни, че иракчаните приемат американците като освободители, хвърляйки цветя в краката им по улиците на Багдад. И аз знаех, че има една напълно различна история, която се случваше в Близкия Изток, където се намираха родителите ми. Знаех, че там може да се открие една напълно различна история, и си мислех, как хората могат да общуват помежду си, когато получават съвсем различни съобщения и никой нищо не знае какво се говори от другата страна? Как може да се достигне до едно общо разбиране, за да знаем как да напреднем заедно в бъдещето? Така, че разбрах че трябва да отида там. Исках да бъда в центъра на събитията. Нямах никакви планове и никакви средства. В този момент дори нямах камера. Помолих някой да ми услужи защото исках да имам достъп до "Ал Джазира", любимия канал на Джорж Буш и място, към което бях много любопитна, защото е мразено от много арабски правителства и наричано също говорител на Осама бин Ладен от някои хора в американското правителство.

Така че си помислих, тази станция, която е мразена от толкова много хора може би върши нещо добро. Трябва да я проуча. Също исках да посетя централното командване, което се намираше на 10 минути разстояние. По този начин можех да разбера как се създаваха новините от арабската страна за арабския свят, и от американска страна за американците.

И когато отидох и се установих там, се запознах с хората, които бяха в центъра на събитията и седнах заедно с тях. Запознах се с някои много изненадващи хора със сложни характери. И ми се иска да споделя с вас нещо от моите приживявания с тях, да седнеш с един от тях, да го снимаш и да го изслушаш и им позволяваш 5 секунди звуков запис, появява се едно човешко многообразие.

Самер Кадер. Бизнес както винаги. Ирак. Бях в Ирак. Между нас казано, ако Fox ми предложи работа, ще я приема. Да трансформираш арабския кошмар в американската мечта. Все още мечтая за това. Може би никога няма да се сбъдне. Но имам планове за децата си. Когато завършат училище ще ги пратя в Америка да учат. Ще им платя образованието. И те ще останат там. Джош Ръшинг: "Нощта, когато показваха затворниците от войната и мъртвите войници - "Ал Джазира" ги показа - беше много шокиращо защото в Америка не се показват тикива кадри. Повечето от новините в Америка не показват кадри където има много кръв и това показваше униформени войници разпръснати по пода, по студените керамични плочки. Беше отвратително. Беше абсолютно отвратително. Искаше ми се да повърна. Това, което ме впечатли беше, че предишната вечер, имаше бомбардировки в Басра, и "Ал Джазира" показваше кадри на хора. И те бяха също така, ако не и по-ужасни. И си спомням, че виждайки ги в офиса на Ал Джазира си помислих, " О, колко отварително!" " Колко ужасно!" И след това си тръгнах и вечерях или си приготвих нещо. И не бях толкова впечатлена. Всъщност, въздействието се появи когато си дадох сметка за хората, които току що бях видяла от другата страна и тези от офиса на Ал Джазира, те се чувстваха по същия начин, по който аз се чувствах онази нощ. Това наистина дълбоко ме впечатли, повече отколкото предишната вечер. Накара ме да мразя войната. Но не ме накара да вярвам, че сме в свят, където може да се живее без война.

Бях поразена от отговора на филма, защото не знаехме, дали можем да го излъчим. Нямахме средства за филма. Бяхме много щастливи, когато го избраха и когато го излъчихме, както в Щатите, така и в арабския свят, получихме невероятни отзиви. Беше невероятно да се види, как този филм оказа влияние върху хората. В арабския свят всъщност не беше филмът, който ги впечатли, по-скоро героите от филма. Така да се каже, Джош Ръшинг беше много сложен персонаж, който размишляваше върху много неща. Когато показах филма в Близкия Изток хората искаха да се срещнат с Джош. До извесна степен ние представяхме американското население. Хората започнаха да питат, къде е този тип? Ал Джазира му предложиха работа. И Самер от друга страна, също беше интересен герой за арабския свят, защото отразяваше сложността на връзката любов/омраза, която арабският свят има със Запада.

В Щатите ме изумиха мотивациите, позитивното отношение на американците, когато видяха филма. В чужбина ни критикуваха, че се чувстваме и вярваме, че сме като спасители за света до известна степен, но от друга страна в действителност когато хората виждат какво става в чужбина и как хората реагират на нашата политика чувстваме, че е необходимо, че трябва да имаме силата да променим нещата. Аз видях този феномен в публиката. Една жена се приближи до мен след филма и ми каза, "Знаеш ли? Много е трудно да се повярва, видях как зареждат самолетите с бомби, видях как войските отиват на война. Но не мога да разбера омразата, която хората чувстват към нас, докато не видиш хората в болниците и жертвите от войната и как да се измъкнем от този балон?

Как да разберем какво мисли човека отсреща? Сега не знам дали един филм може да промени света, но знам, че започва. Знам, че кара хората да започнат да мислят как да променят света.

Не съм философ, затова чувствам, че не трябва прекалено много да се задълбочавам в това, по- скоро да покажа и да позволя на киното да говори само за себе си, и да ви пренесе в другия свят. Тъй като вярвам, че филма има способността да пресича границите ще се радвам, ако за няколко минути се отпуснете и се пренесете в другия свят. Тези няколко клипа ви отведат вътре в два от най-трудните конфликти на нашето време.

Мъж 1: Винаги когато съществува несправедливост, трябва да има някой, който да се жертва!

Жена 1: Това не е жертва, а отмъщение! Ако убиваш няма разлика между жертвата и окупатора.

Мъж 1: Ако имахме самолети, нямаше да имаме нужда от мъченици, това е разликата.

Жена: Разликата е в това, че израелската армия все още е по-силна.

Мъжът: Ако е така, нека да сме еднакви в смъртта. Все още имаме Рай.

Жена: Няма рай, той съществува само във въображението ти!

Мъжът: Бог забранява, Бог забранява! Бог да ти прости. Ако не сте дъщеря на Абу Азам ... До известна степен, бих предпочел да имам Рая в главата си, отколкото да живея в този ад! В този живот рано или късно ще умрем.

Мъжът: Избира се горчивината, само когато алтернативата е още по-горчива.

Жената: И какво ще стане с нас? Които оставаме? Ще спечелим по този начин ли? Не виждаш ли, че това, което правим ни унищожава? И даваш извинение на Израел да продължава?

Мъжът: Така че, ако Израел нямаше извинение, щеше да спре ли?

Жената: Може би. Трябва да преобърнем нещата в морална война.

Мъжът: Как да го направим като Израел няма морал?

Жената: Внимавай!

Джордж: Съпругата ми Айет ми се обади и ми каза: "Имаше един самоубийствен атентат в Тел Авив."

Айет: Какво знаете за жертвите? Търсим три момичета.

Джордж: Нямаме информация.

Айет: Тук има едно ранено, но за другите три не сме чули нищо.

Джордж: Казах, "Добре, това е Бат Шен, това е дъщеря ми." Сигурни ли сте, че е мъртва? Казаха ми, че да.

Цвика: Този ден около шест и половина шофирах със съпругата и дъщерите ми към супермаркета. Когато пристигнахме тук... видяхме три израелски военни джипа, спрени край пътя. Когато подминахме първия джип... откриха огън срещу нас. И дъщеря ми на 12 години, Кристин, умря по време на престрелката.

Цвика: Директор съм на училището.

Джордж: Но има ли някой учител, който да е отговорен? Цвика: Да, имам асистенти. През цялото време работя с деца.

Цвика: В началото ми изглеждаше странна идея. Но след това, мислейки логично не ми се стори лоша идеята да се запознаем и да ви информирам за нашето състояние.

Джордж: Имаше много неща, които ме впечатлиха. Има много палестинци, които страдат много, защото са загубили децата си, но продължават да вярват в процеса на мир и премирие. Ако ние, които сме загубили най-ценното, което сме обичали, можем да разговаряме за едно по-добро бъдеще, тогава целият свят може да го направи.

Мъжът: Песента е нещо, което използваме, за да се свържем с хората, които по друг начин няма как да разберат откъде идваме. Ти можеш да им изнесеш дълга политическа реч и все още да не разберат. Но ти се заклевам, че когато завърши песента, хората ще кажат, " По дяволите, разбирам ви вас черните. Разбирам ви. Смърт на Апартейда!"

Отнася се за борбата за свобода... Става дума за тези деца, които са на улицата борейки се, викайки, "Свобода за Нелсън Мандела!" Това е за синдикатите, които оставиха своите инструменти и поискаха свобода. Да! Да! Свобода!

Джеан Нурем: Мисля, че всички са имали приживяването да седнат в едно кино, в една тъмна зала заедно с други непознати и да гледат някой филм, който наистина да ги впечатли, и са имали това чувство на трансформация. Това, за което говоря, което искам да дискутирам е, как може да използваме това чувство, за да създадем едно движение чрез киното? Изслушах речите от конференцията и Роберт Райт вчера каза, че ако оценим хуманността в един човек, този човек също ще оцени нашата. И ето за това става въпрос. Става въпрос за това да се обединят хората чрез кинематографията, да се разпространят тези независими гласове. Сега Джош Ръшинг приключи с военната кариера и прие да работи с Ал Джазира. Той чувства, че е в Ал Джезира защото може да използва медиите, за да създава мостове между Изтока и Запада. И това е нещо невероятно. Но се опитвам да мисля по начин как да се даде възможност на тези независими гласове, да се даде възможност на режисьорите да се даде възможност на хората, които се опитват да използват филмите за промяна. Съществуват невероятни организации, които вече го правят. Съществува Witness, за които вече сте чували. Съществува Just Vision, които работят заедно с палестинци и израелци, които заедно работят за мира и документират този процес, вземайки интервюта от различни хора и използват киното и го вкарват в парламента, за да покажат колко са силни техните средства, за да покажат, че това е една жена, чиято дъщеря беше убита в едно нападение, и тя мисли, че има мирни начини да се разреши конфликта. Съществуват Working Films и Current TV, които са една невероятна платформа за хората по света да покажат своите, да, смятам, че е невероятно. Гледайки го аз съм изумена от това, от неговия потенциал да събере гласове от целия свят, независими гласове от целия свят и по този начин да създаде истинска демокрация и глобална телевизия.

Така че, какво може да се направи, за да създадем платформа за тези организации, да се създаде импулс, за да могат всички по света да се включат в това движение? Бих искала да можем да си представим за секунда, за един ден когато всички по света се съберат заедно. Имате градове, села, театри по целия свят, идвайки заедно и сядайки в тъмната зала, и споделяйки едни и същи впечатления, наблюдавайки филма, или няколко филма заедно. Гледайки филма, който акцентира върху борбата за живот или просто върху определени стереотипи, да се шегуваме, да пеем. Комедии, документални, късометражни. Тази невероятна сила може да бъде използвана да промени хората и да събере хората да пресекат граници и да накара хората да имат общи преживявания. Ако си представите този ден, когато всички по света в кинотеатри и места, където се прожектират филми. Ако си представите, че се прожектира от Times Square до Tahir Square в Кайро, един и същи филм в Рамала, същия филм в Ерусалим. Знаете ли ,че дори можем да използваме, говорих с един приятел, за това да се използва едната страна на Великата египетска пирамида или Китайската стена. Има безброй неща, които можем да си представим, за това къде може да се прожектират филми и къде може да имаме това необикновено общо преживяване. И аз вярвам, че ако можем да създадем този ден, този ден може да създаде импулс за всички независими гласове. Няма място и няма организация, която да свързва всички независими гласове по света, и сега на тази конференция чувам, че най-голямата опасност за нашето бъдеще е да разбираме другите, и да се уважаваме един друг, и да преминаваме граници. И ако един филм може да направи това, ако може всички да се обединим от различни места на света да гледаме тези филми заедно, това ще бъде един необикновен ден.

Ние вече създадохме партньорство чрез ТЕD някой от ТЕD общността, Джон Камен ме представи на Стивън Апкон от Jacob Burns Film Center. И ние започнахме да се обаждаме на всички. И през последната седмица имаше толкова много хора, които ни отговориха от Пало Алто, до Монголия и до Индия. Има много хора, които искат да бъдат част от този глобален ден на филма, които да бъдат в състояние да осигурят платформа за независимите гласове и там да се излъчват независими филми. Сега ние си мислим за име на този ден и искам да споделя това с вас. Сега най-вълнуващата част от целия този процес е споделянето на идеи и желания, и сега искам да ви поканя да си помислите как този ден ще отзвучи в бъдещето? Как да използваме технологиите, за да може този ден да отзвучи в бъдещето, така, че можем да създадем общности и тези общности да работят заедно, чрез интернет? Имаше един ден - имаше едно време преди много много години, когато всички континенти се събраха. И ние нарекохме това земната Пангея. Така че, решихме да наречем този ден на филма "Ден на киното - Пангея". И ако само си представите, че всички хора във всички градове по едно и също време гледат филми тогава можем наистина да създадем едно движение, чрез което хората да се разбират по-добре един друг.

Знам, че това е нещо необяснимо, което докосва сърцата и душите на хората, но единствения начин който знам, че мога да го направя, единствения начин по който знам как да докосна сърцата и душите на хората по света, е да им показвам филми. И знам, че съществуват независими компании и филми, които наистина могат да направят това реалност. И това е моето желание. Предполагам, че трябва да изразя моето желание в едно изречение, но сме извън времето.

Крис Андерсън: Това е необикновено желание. Кино Пангея - денят, в който света се обединява.

ДН: Това е по-постижимо, отколкото световния мир и със сигурност е по-бързо. Но ще е деня, в който света ще се обедини чрез силата на филма.

СА: Дами и Господа Джеан Нюрем.