Джейн Пойнтър: Животът в Биосфера 2

Имам неимоверното удоволствие, да съм живяла в две биосфери. Разбира се, всички в тази зала живеем в Биосфера 1. Аз живях и в Биосфера 2. Хубавото е, че мога да сравнявам двете биосфери. И надявам се, ще науча нещо от това.

И така, какво научих? Ами, ето ме вътре в Биосфера 2, правя пица. Жъна житото, за да направя тестото. И разбира се, после трябва да издоя козите, и да ги нахраня, за да направя сиренето. Отне ми четири месеца в Биосфера 2 за да направя пица. Тук в Биосфера 1 ми отнема, ами, около две минути. Понеже вдигнам телефона, обаждам се и казвам, "Ей, ще ми донесете ли пицата?"

Биосфера 2 беше всъщност три-акров, напълно запечатан, миниатюрен свят, в който живях две години и двайсет минути. (Смях) Отгоре беше запечатана със стомана и стъкло. Отдолу беше запечатана с пласт стомана. На практика напълно запечатана И така, имахме си наша собствена миниатюрна тропическа гора, частен плаж с коралов риф. Имахме савана, блато, пустиня. Имахме наша собствена половин акрова ферма, в която отглеждахме всичко. И разбира се имахме наш човешки хабитат, в който да живеем.

През средата на 80-те, когато разработвахме Биосфера 2, трябваше да си зададем някои доста основни въпроси. В смисъл, какво представлява една биосфера? Тогава, да, преполагам, че сега всички знаем, че това е, в основни линии, сферата с живот около Земята, нали? Е, трябва да си малко по-специфичен, ако смяташ да построиш биосфера. Така ние решихме, че в действителност, тя е напълно материално затворена, т.е., нищо не влиза или излиза от нея, никакъв материал, и е енергийно отворена. Каквато всъщност е планетата Земя.

Това е камера, която беше 1/400-на от големината на Биосфера 2, която нарекохме наш тестов модул. И първия ден, в който този човек, Джон Алън, влезе вътре, за да прекара няколко часа там, с всички растения и животни, и бактерии, които поставихме там с надеждата да го запазим жив. Докторите бяха невероятно загрижени, че той може да стане жертва на някакъв ужасен токсин, или че белите му дробове ще се задавят от бактерии или нещо друго, гъбички. Но разбира се, нищо подобно не се случи.

И в последвалите няколко години, имаше големи саги около проектирането на Биосфера 2. Но до 1991-ва, най-накрая я бяхме построили. И беше наш ред да влезем и да я изпитаме. Трябваше да разберем дали животът е толкова гъвкав? Можем ли да вземем тази биосфера, която се е развила в планетарен мащаб, да я натъпчем в малка бутилка, и тя да оцелее? Големи въпроси. Искахме да знаем това, първо за да можем да отидем на някое друго място във Вселената, ако отидем до Марс, например, дали ще можем да вземем биосфера, в която да живеем? Искахме да знаем това, и за да разберем повече за Земята, на която всички ние живеем. И така, през 1991-ва най-накрая дойде моментът да влезем и да пробваме това бебче. Да го заведем на първото му пътешествие. Дали ще работи? Или ще се случи нещо, което няма да можем да разберем и няма да можем да поправим? И по този начин да опровергаем концепцията за биосфери, създадени от човека.

И така, влязохме осем души. Четирима мъже и четири жени. Повече за това по-късно. (Смях). Това е светът, в който живяхме. Отгоре имахме тези красиви тропически гори и океан. А отдолу имахме цялата тази техносфера, както я нарекохме, където се помещаваха всички помпи и вентили, водните резервоари и въздушните пречистватели, и всичко подобно. Един от жителите на Биосферата я нарече "Райска градина, разположена върху самолетоносач." Освен това имахме и местообитания за хората, разбира се, с лаборатории, и всичко останало. Това е земеделието. Беше в основни линии органична ферма.

Денят, в който влязох в Биосфера 2, за първи път дишах напълно различна атмосфера, от всички останали по света, с изключение на седем други човека. В този момент станах част от тази биосфера. И нямам предвид това в абстрактен смисъл. Имам предвид съвсем буквално. Когато издишах, моят въглероден диоксид подхранваше сладките картофи, които отглеждах. А ние изядохме ужасно много сладки картофи. (Смях) Тези сладки картофи станаха част от мен. Всъщност, изядохме толкова много сладки картофи, че станах оранжева от сладки картофи. Буквално ядях същия въглерод отново и отново. Ядях себе си по някакъв странен начин.

Що се отнася до нашата атмосфера, обаче, не беше толкова забавно в дългосрочен план. Защото се оказа, че ние губехме кислород, доста кислород. Знаехме, че губим и въглероден диоксид. И така ние работехме за секвестирането на въглерод. Мили боже. Вече знаем този термин. Отглеждахме растения като побъркани. Вземахме тяхната биомаса, съхранявахме ги в мазето, отлеждахме растения, обикаляхме и обикаляхме в кръг, опитавайки се да премахнем всичкия този въглерод от атмосферата. Опитвахме се да спрем преминаването на въглерода в атмосферата. Спряхме да напояваме почвата, доколкото можехме. Спряхме да орем, така че да попречим на парниковите газове да отидат във въздуха. Но нашият кислород намаляваше по-бързо, отколкото се увеличаваше въглеродния диоксид, което беше доста неочаквано. Понеже ги бяхме видели да се движат заедно в тестовия модул. Беше нещо като игра на атомна криеница. Бяхме загубили седем тона кислород. И си нямахме идея къде е.

Мога да ви кажа, че когато загубите много кислород -- а нашият кислород намаля значително, намаля от 21% до 14,2% -- боже мой, дали не се чувствахме ужасно. В смисъл, влачехме се из биосферата. Страдахме от сънна апноза през нощта. Будехме се, борейки се за глътка въздух. Понеже химията на кръвта се променя. И буквално това се случва. Спираш да дишаш и после -- (вдишва) -- поемаш въздух и това те буди. И е много дразнещо. Всички навън мислеха, че умираме. В смисъл, медиите го изкараха все едно умирахме. Трябваше да се обаждам на майка си през ден и да казвам, "Не, мамо, всичко е наред, наред сме. Не сме умрели. Добре сме. Добре сме." Докторът, всъщност, ни преглеждаше, за да бъде сигурен, че настина сме добре. Всъщност, той беше човекът, който беше най-чувствителен спрямо кислорода. Един ден не можа да събере един ред с числа. И беше време да вкараме кислород. Може да си помислите, "Леле, вашата животоподдържаща система ви изневеряваше. Не беше ли това ужасно?" Да. В известен смисъл това беше ужасно. Като се изключи, че знаех, че мога да изляза през херметичната врата по всяко време, ако станеше наистина зле. Но кой щеше да каже, "Не издържам повече!"? Не и аз, това беше сигурно.

Но от друга страна, това беше научната стойност на този проект. Понеже наистина можеше да си поиграем с това бебче, като научно пособие, и да видим, дали бихме могли да открием, къде всъщност изчезнаха тези седем тона кислород. И наистина го открихме. Открихме го в бетона. Беше се случило нещо много просто. Бяхме поставили твърде много въглерод в почвата под формата на тор. Той се разложи и се съедини с кислорода от въздуха. Получава се въглероден диоксид във въздуха. И той отива в бетона. Доста просто наистина.

Така в края на двете години, когато излязохме, бяхме с приповдигнато настроение. Понеже, всъщност, въпреки, че може да кажете, че сме открили нещо, което беше доста "ох," когато кислородът ви намалява, спира да работи, на практика, във вашата животоподдържаща система, това е голям провал. Освен, че знаехме какво беше. И знаехме как да го поправим. Нищо друго не открихме, което да бъде наистина толкова сериозно, колкото това. Доказахме концепцията, в някаква степен. Хората, от друга страна, бяха съвсем различно нещо. Бяхме -- не знам дали можеше да бъдем поправени. Всички ние полудяхме, бих казала.

Денят, в който излязох от Биосфера 2, се вълнувах, че ще видя цялото си семейство и всичките си приятели. В продължение на две години бях виждала хора само през стъклото. Когато всички се затичаха към мен, аз отскочих. Те смърдяха! Хората смърдят! Смърдим на лак за коса и дезодорант за подмишници, и какво ли още не. Имахме неща вътре в Биосферата, които да ни поддържат чисти. Но нищо с парфюм. И, леле, дали не смърдим тук навън. Не само това, но загубих връзката с произхода на храната ми. Бях отглеждала всичката си храна. Нямах идея, какво имаше в моята храна, откъде идваше. Не разпознах и половината от имената на повечето храни, които ядях. Всъщност, прекарвах часове из магазините, четейки всички имена на всички неща. Хората сигурно си мислеха, че съм побъркана. Беше наистина доста учудващо. Бавно загубих нишката, къде съм аз в тази голяма биосфера, в тази голяма биосфера, в която всички ние живеем. В Биосфера 2 напълно разбирах, че оказвах голямо въздействие на моята биосфера, всеки ден, и че тя ми оказваше въздействие, много интуитивно, много буквално.

И така създадох моят бизнес, корпорация за развитие в космоса "Парагон", малка фирма, която започнах с едни хора, докато бях в Биосферата, понеже нямах какво да правя. Едно от нещата, които направихме, беше да разберем, колко малки можем да направим тези биосфери. И какво може да се прави с тях? Изпратихме една на космическата станция Мир. Имахме една в совалката и една на Международната космическа станция в продължение на 16 месеца. Там успяхме да произведем първите организми, които да преминат през множество пълни цикли на живот в космоса. Наистина придвижвайки напред нашето разбиране, за това колко гъвкави са нашите жизнени системи.

Гордея се да обявя, вие получавате поглед зад кулисите -- в петък ще обявим, че всъщност ние събираме екип, който да разработи система за отглеждане на растения на Луната. Което ще е доста забавно. Наследството от това е система, която разработвахме. Напълно изолирана система за отглеждане на растения на Марс. И като част от това трябваше да моделираме, много бърз обмен на въглероден диоксид, кислород и вода, из тази растителна система.

В резултат на това моделиране се оказах на всевъзможни места, в Еритрея, в региона на Африканския рог (Сомалийския полуостров). Еритрея, преди част от Етиопия, е едно от онези места, които са невероятно красиви, невероятно сурови, и аз не разбирам как хората си изкарват прехраната там. Толкова е сухо. Това е, което видях. Но видях и това. Видях компания, която взима морска вода, и пясък, и отглежда вид култура, която расте от чиста солена вода, без да се налага обработване. И произвежда хранителна култура. В този случай беше рапица. Бях изумена. Те също така произвеждаха мангрова растителност в плантация. Мангровите дървета осигуряваха дървесина, и мед, и листа за животните, така, че те могат да произвеждат мляко и какво ли не, както ние имахме в Биосферата.

Всичко това идваше от тези скаридови ферми. Скаридовите ферми са бич за земята, честно, от екологична гледна точка. Те изливат огромни количества замърсители в океана. Те също така замърсяват своите съседи. Така че, всички те се изхождат в езерцето на съседа. Съвсем буквално. Това, което правеше този проект, бе да вземе отпадните води от тези ферми и да ги превърне във всичката тази храна. Те буквално превърнаха замърсяването в богатство за пустинните хора. Те бяха създали индустриална екосистема, в известен смисъл.

Аз бях там, понеже всъщност моделирах мангровата част за въглеродната кредитна програма на ООН, по системата на Протокола от Киото. Докато моделирах това мангрово блато, си мислех," Как да поставя кутия около това?" Когато моделирам растение в кутия, буквално, аз знам къде да поставя границата. В мангрова гора като тази, аз нямах идея. Е, разбира се, трябва да се очертае граница около цялата земя. И да се разбере нейното взаимодействие с цялата Земя. И проектът да се постави в този контекст.

По цял свят днес ние виждаме невероятна трансформация. От това, което бих нарекла биоциден вид, такъв, който умишлено или неумишлено е проектирал нашите системи да убиват живот, през повечето време. Това всъщност, тази красива снимка, е всъщност от Амазонка. Тук със светло зелено са области с масово обезлесяване. А тези красиви тънки облаци, са всъщност, пожари, умишлени пожари. Ние сме в процес на трансформиране от това, до каквото бих нарекла биофилско общество, такова, в което се учим да съхраняваме обществото. Може и да не изглежда така, но ние го правим. Случва се по цял свят, във всяка сфера на живота, във всеки вид професия и индустрия, за която можете да се сетите. Мисля, че често хората се губят в това. Те казват, "Но как бих могъл да се ориентирам в това? Това е толкова обширна тема. Аз бих казала, че малките неща имат значение. Наистина имат.

Това е историята на едно гребло в моя заден дворен. Това беше моят заден двор, по времето, когато купих имота. В Аризона, разбира се, всеки поставя чакъл. Хората обичат да пазят всичко добре почистено. И махат всички листа. В неделя сутрин машината за издухване на листа на съседите излиза, и на мен ми се иска да ги удуша. Това е определен вид естетика. Чувстваме се много некомфортно с безредие. Аз изхвърлих моето гребло. Оставих всички листа от дърветата да падат върху моят имот. И с течение на времето, всъщност, какво правех? Аз правех горен почвен слой. И сега всички птици се завърнаха. И аз имам ястреби. И аз имам оазис. Това се случва всяка пролет. За шест седмици, шест до осем седмици, аз имам този бързо израстващ зелен оазис. Това е всъщност в крайречна област Цял Тусон може да изглежда така, ако всеки се разбунтува и захвърли греблото. Малките неща имат значение.

Индустриалната революция, и Прометей, ни дадоха това, възможността да осветим света. Те също ни дадоха това, възможността да погледнем на света отвън. Не всички може да имаме друга биосфера, в която да избягаме и да я сравним с тази биосфера. Но можем да погледнем света, и да се опитаме да разберем, къде се намираме в неговия контекст, и как сме избрали да си взаимодействаме с него.

И ако загубите представа къде се намирате във вашата биосфера, или вероятно имате проблеми да разберете мястото си в биосферата, бих ви казала, поемете си дълбоко въздух. Йогите са го казали правилно. Дишането, наистина, свързва всички ни по много буквален начин. Поемете си въздух сега. И докато дишате, помислете, за това, което е във вашия въздух. Там е вероятно въглеродния диоксид от човека до вас. Може би има малко кислород, от водораслите на плажа, недалеч от тук. Свързва ни и във времето. Може би във вашия дъх има въглерод от динозаврите. Може би има въглерод, който издишвате сега, който ще бъде в дъха на вашите пра-пра-пра-правнуци. Благодаря ви.