Джейн Макгонигал: Геймингът може да изгради един по-добър свят

Аз съм Джейн Макгонигал. Дизайнер на игри съм. Правя онлайн игри вече 10 години. И целта ми за следващото десетилетие е да се опитам да направя толкова лесно спасяването на света в реалния живот, както е да се спасява светът в онлайн игрите. Имам един план за това, и той включва убеждаване на повече хора, включително всички вас, да прекарват повече време, като играят по-големи и по-добри игри.

В момента прекарваме по три милиарда часа седмично в онлайн игри. Някои от вас може би си мислят "Това е много време, прекарано в игри." Може би е твърде много време, като се има предвид колко много спешни проблеми трябва да разрешаваме в реалния свят. Но всъщност, според моето проучване в Института за бъдещето всъщност е вярно обратното. Три милиарда часа на седмица изобщо не е достатъчно игра за разрешаване на най-спешните проблеми на света.

Всъщност вярвам, че ако искаме да оцелеем през следващия век на тази планета, е нужно драстично да повишим тази цифра. Изчислила съм общото време, което ни е нужно, на 21 милиарда часа игра всяка седмица. Това вероятно е малко противна на интуицията идея, така че, ще кажа отново, да я оставим да отлежи. Ако искаме да разрешим проблеми като глада, бедността, климатичната промяна, глобалните конфликти, затлъстяването, смятам, че е нужно да се стремим да играем игри онлайн поне по 21 милиарда часа седмично, към края на следващото десетилетие. (Смях) Не. Говоря сериозно. Наистина.

Ето защо. Тази картина до голяма степен обобщава защо според мен игрите са толкова жизненоважни за бъдещото оцеляване на човешкия вид. (Смях) Наистина. Това е портрет от един фотограф на име Фил Толeдано. Искал да улови емоцията на гейминга. Затова поставил камера пред геймъри, докато играели. Това е класическа геймърска емоция. Ако не сте геймър, може да пропуснете някои от нюансите в тази снимка. Вероятно виждате усещането за неотложност, малко страх, но интензивна концентрация, дълбоко, дълбоко съсредоточаване върху разплитането на наистина трудна задача.

Ако сте геймър, ще забележите няколко нюанса тук - сбръчкване край очите нагоре и около устата е признак за отпимизъм. А веждите са вдигнати в знак на изненада. Това е геймър, който е на ръба на нещо, наречено епична победа. (Смях) О, чували сте за това. Така. Добре. Значи, сред нас има геймъри. Епична победа е резултат, толкова изключително позитивен, че си нямал представа, че е възможен, преди да го постигнеш. Бил е почти отвъд прага на въображение. А когато стигнеш там, поразен откриваш на какво всъщност си способен. Това е епична победа. Това е геймър на ръба на епична победа. И това е лицето, което е нужно да видим при милиони разрешители на проблеми по целия свят, докато се опитваме да се справим с пречките на следващия век. Лицето на човек, който въпреки всичко е на ръба на епична победа.

За съжаление, по-скоро това е лицето, което виждаме в ежедневния живот сега, докато се опитваме да разрешаваме спешни проблеми. Това наричам гримасата "Не ме бива в живота". А тук всъщност аз я правя. Виждате ли? Да. Добре. Това всъщност съм аз, правя гримасата "Не ме бива в живота". Това са графити в стария ми квартал в Бъркли, Калифорния, където написах докторската си дисертация за това защо сме по-добре в игрите, отколкото сме в реалния живот. Това е проблем, който имат много геймъри. Чувстваме, че не сме толкова добри в реалността, колкото сме в игрите.

И нямам предвид просто добри в смисъл постигане на успех, макар и това да е част от нещата. Наистина постигаме повече в игровите светове. Но имам предвид също "добър" в смисъл мотивиран да върши нещо значимо, вдъхновен да сътрудничи и съдейства. А когато сме в игровите светове, смятам, че много от нас стават най-добрата версия на самите нас, онази, която е най-вероятно да помогне бързо при нужда, най-вероятно е да се занимава с даден проблем толкова дълго, колкото е нужно, да се изправи след провал и да опита отново. А в реалния живот, когато преживеем провал, когато се сблъскаме с пречки, често не се чувстваме така. Чувстваме се победени. Чувстваме се съкрушени. Чувстваме се притеснени, може би потиснати, безсилни или цинични. Никога не изпитваме тези чувства, докато играем игри, те просто не съществуват в игрите. Исках да проучвам това, когато бях дипломантка.

Какво в игрите прави невъзможно това да усещаме, че не можем да постигнем всичко Как може да вземем тези усещания от игрите и да ги приложим към работа в реалния свят? Разгледах игри като "Светът на Уоркрафт", която наистина е идеалната среда за решаване на проблеми чрез сътрудничество. И започнах да забелязвам някои неща, които правят епичните победи толкова възможни в онлайн световете.

Първото е, че когато и да се появиш в някоя от тези онлайн игри, особено в "Светът на Уоркрафт", има множество различни герои, желаещи да ти доверят мисия за спасяване на света веднага. Но не каква да е мисия, а мисия, идеално подхождаща на настоящото ти ниво в играта. Нали? Значи можеш да го правиш. Никога не ти дават предизвикателство, което да не можеш да постигнеш. Но то е на ръба на онова, на което си способен. Така че трябва да полагаш усилия. В "Светът на Уоркрафт" няма безработица. Няма седене и кършене на ръце. Винаги има нещо специфично и важно за вършене. И също така има купища сътрудници. Където и да отидеш, има стотици хиляди хора, готови да работят с теб за постигане на епичната ти мисия.

Това не е нещо, което получаваме толкова просто в реалния живот, това усещане, че на наше разположение има купища сътрудници. А също има и една епична история, вдъхновяваща история за това защо сме там и какво правим. А после получаваме всички тези похвали. Чували сте за изкачване на по-високи нива и сила плюс едно, и интелигентност плюс едно. Не получаваме такива постоянни похвали в реалния живот. Когато сляза от тази сцена, няма да имам още едно говорене и още една луда идея, още 20 луди идеи. Не получавам такава обратна връзка в реалния живот.

Проблемът със сътрудническите среди онлайн като "Светът на Уоркрафт" е, че е толкова удовлетворяващо постоянно да си на ръба на епична победа, че решаваме да прекарваме цялото си време в тези игрови светове. Те просто са по-добри от реалността. Затова досега общо всички геймъри в "Света на Уоркрафт" са прекарали 5,93 милиона години в разрешаване на виртуалните проблеми на Азерот. Това не е непременно лошо. Може би звучи като нещо лошо. Но, за да се постави в контекст: преди 5,93 милиона години най-ранните ни човешки предшественици-примати са се изправили. Това е бил първият изправен примат.

Така - значи, когато говорим за това колко време инвестираме понастоящем в играенето на игри, единственият начин, по който има смисъл дори да се мисли за това, е да се говори за време във величината на човешката еволюция, която е нещо изключително. Но е също и схватлива. Защото се оказва, че като прекарваме цялото това време в игри, всъщност променяме онова, на което сме способни като човешки същества. Еволюираме, за да бъдем по-склонни към сътрудничество и сърдечен вид. Това е вярно. Вярвам го.

Помислете върху тази наистина интересна статистика. Беше публикувана наскоро от един изследовател в университета "Карнеги Мелън". Средностатистическият млад човек днес в страна със силна геймърска култура ще е прекарал 10 000 часа в игра на онлайн игри до 21-годишна възраст. 10 000 часа наистина е интересно число, по две причини. Първо, за децата в Съединените щати 10 080 часа е точната продължителност на времето, което прекарват в училище от пети клас до завършване на гимназия, ако посещават абсолютно всички часове.

Значи се случва една цяла паралелна линия на образование, при която младите хора учат също толкова за това какво е нужно, за да станеш добър геймър, колкото учат за всичко друго в училище. А някои от вас вероятно са чели новата книга на Малкълм Гладуел "Външни хора". Така че, сигурно сте чували за неговата история за успеха, 10-хиляди часовата теория за успеха. Тя е основана върху едно страхотно изследване в областта на когнитивната наука, че ако може да ни се съберат 10 000 часа усилено изучаване в която и да е област до 21-годишна възраст, ще бъдем виртуози в нея. Ще бъдем също така добри в това, което правим, каквото и да е то, колкото най-великите хора в света. И така, онова, което виждаме сега, е едно цяло поколение млади хора, които са виртуозни геймъри.

Значи, големият въпрос е: "В какво точно стават толкова добри геймърите?" Защото, ако можехме да разберем това, бихме имали практически безпрецедентен човешки ресурс на свое разположение. Ето колко много хора има сега в света, които прекарват поне по час на ден в игра на онлайн игри. Това са нашите виртуозни геймъри. 500 милиона души, които са изключително добри в нещо. А през следващото десетилетие ще имаме още милиард геймъри, които са изключително добри в това, каквото и да е то. Ако не сте вече наясно, това наближава. Геймърската индустрия развива конзоли, които са нискоенергийни и работят с безжични телефонни мрежи, вместо мощен интернет, така че геймъри по целия свят, особено в Индия, Китай, Бразилия могат да влязат онлайн. Очакват се още милиард геймъри през следващото десетилетие. Това ще ни донесе до 1,5 милиарда геймъри.

Затова започнах да мисля в какво ни правят виртуози тези геймъри. Ето четирите неща, които измислих. Първото е спешен оптимизъм. Така. Мислете за това като за екстремна само-мотивация. Спешният оптимизъм е копнежът да действаш незабавно, за да се справиш с дадена пречка, комбиниран с вярата, че имаме разумна надежда за успех. Геймърите винаги вярват, че е възможна епична победа, а винаги си струва да опиташ, и то да опиташ сега. Геймърите не си губят времето. Геймърите са виртуози в изтъкаването на здрава социална тъкан. Има много интересни проучвания, които показват, че харесваме хората повече, след като изиграем една игра с тях, дори ако са ни победили съкрушително. А причината е, че е нужно много доверие, за да играеш игра с някого. Доверяваме се, че ще прекара времето си с нас, че ще играе по същите правила, ще цени същата цел, ще остане в играта до края й.

И така, играта на игра заедно всъщност изгражда връзки, доверие и сътрудничество. И всъщност в резултат изграждаме по-силни социални връзки. Блажена продуктивност. Любимо ми е. Знаете ли, има причина средностатистическият геймър на "Светът на Уоркрафт" да играе по 22 часа седмично, нещо като работа на половин ден. И тя е, че знаем, когато играем игра, че всъщност сме по-щастливи, като работим усърдно, отколкото когато отмаряме или излизаме. Знаем, че сме оптимизирани, като човешки същества, да вършим упорита, значима работа. А геймърите желаят да работят упорито през цялото време, ако им дадат подходящата работа.

И най-сетне, епична значимост. На геймърите им е любимо да бъдат прикрепяни към вдъхващи страхопочитание мисии към човешки истории от планетарен мащаб. Ето нещо банално, което помага да се види това в перспектива. Всички познавате Уикипедия, най-голямото уики в света. Второто най-голямо уики в света, с близо 80 000 статии е уикито на "Светът на Уоркрафт". Пет милиона души го използват всеки месец. Натрупали са повече информация за "Светът на Уоркрафт" в Интернет, отколкото всяка друга тема, покривана от което и да било друго уики в света. Те изграждат една епична история. Изграждат един епичен ресурс на познание за "Светът на Уоркрафт".

Така - значи, това са четирите суперсили, които се събират в едно нещо. Геймърите са супер-упълномощени, обнадеждени индивиди. Това са хора, които вярват, че са индивидуално способни да променят света. И единственият проблем е, че вярват, че са способни да променят виртуални светове, а не реалния свят. Това е проблемът, който се опитвам да разреша.

Има един икономист на име Едуард Кастронова. Трудовете му са блестящи. Той разглежда това защо хората инвестират толкова много време, енергия и пари в онлайн светове. Той казва: "Ставаме свидетели на това до каква степен се случва нещо, не по-малко от масово изгнание във виртуални светове и онлайн игрови среди." А той е икономист. Значи е рационален. И казва... (Смях) Не като мен - аз съм дизайнер на игри, темпераментна съм. Но той казва, че това е напълно смислено, защото геймърите могат да постигнат повече в онлайн светове, отколкото в реалния живот. Могат да имат по-силни социални връзки в игри, отколкото могат да имат в реалния живот. Получават повече похвали и се чувстват по-възнаградени в игрите, отколкото в реалния живот. Така че според него засега има голям смисъл за геймърите да прекарват повече във виртуални светове, отколкото в реалния свят. Аз също съм съгласна, че това е рационално, засега. Но по никакъв начин не е оптимална ситуация. Трябва да започнем да правим реалния свят по-подобен на игра.

Черпя вдъхновение от нещо, което се е случило преди 2500 години. Това са древни зарове, направени от овчи стави. Нали? Преди да имаме страхотни гейм контролери, сме имали овчи стави. А те представляват първото игрово оборудване, проектирано от човешки същества. Ако сте запознати с трудовете на древногръцкия историк Херодот, може да ви е известна тази история. А именно, историята на това кой изобретил игрите и защо. Според Херодот игрите, особено игрите на зарове, били изобретени в царство Лидия по време на глад.

Очевидно гладът бил толкова тежък, че царят на Лидия решил, че трябва да се направи нещо лудо. Хората страдали. Хората се биели. Било извънредно положение. Нужно им било извънредно решение. Затова, според Херодот, те измислили игрите на зарове и установили политика из цялото царство. Един ден всички ядяли. А на следващия ден всички играели игри. Толкова били потънали в игрите на зарове, защото игрите са толкова занимателни и ни поглъщат в толкова удовлетворителна блажена продуктивност, че те игнорирали факта, че нямали храна, която да ядат. А после, на следващия ден, играели игри. На следващия ден ядяли.

Според Херодот, минали 18 години по този начин, оцелели през глад, като ядяли един ден, а на следващия играели игри. Точно така, според мен, използваме игрите днес. Използваме игрите, за да избягаме от страдание в реалния свят. Използваме игрите, за да се махнем от всичко, което е разбито в реалната среда, всичко неудовлетворително в реалния живот и получаваме от игрите онова, което ни е нужно.

Но не трябва да се спира дотук. Това е наистина вълнуващо. Според Херодот, след 18 години положението с глада не се подобрявало, затова царят решил да изиграят една последна игра на зарове. Разделили цялото царство наполовина. Изиграли една игра на зарове, а победителите от тази игра тръгнали на епично приключение. Те напуснали Лидия и тръгнали в търсене на ново място, където да живеят, оставяйки след себе си точно толкова хора, колкото да оцелеят с наличните ресурси, и с надеждата да отнесат цивилизацията някъде другаде, където да процъфтява.

Звучи налудничаво, нали? Но наскоро ДНК доказателства показват, че етруските, довели до Римската империя, всъщност имат същата ДНК като древните лидийци. И така, наскоро учени предположиха, че лудата история на Херодот всъщност е истина. А геолози са открили доказателства за глобално охлаждане, продължило близо 20 години, което би могло да обясни глада. Значи, тази луда история може да е истина. Те може би наистина са спасили културата си, играейки игри, прибягвайки към игри в продължение на 18 години, а после били толкова вдъхновени и знаели толкова много за това ка да се съберат с игри, че всъщност спасили по този начин цялата цивилизация.

Добре, ние това го можем. Играем "Уоркрафт" от 1994-та. Това беше първата игра-стратегия в реално време от серията "Светът на Уоркрафт". Това беше преди 16 години. Те играли игри със зарове 18 години, ние играем "Уоркрафт" от 16 години. Според мен сме готови за наша собствена епична игра. Те накарали половината цивилизация да тръгне в търсене на нов свят. Ето откъде вземам моите 21 милиарда часа седмично игра на игри. Да накараме половината от нас да се съгласят да прекарват по час дневно в игра на игри, докато разрешим проблеми от реалния свят.

Знам, че питате: "Как ще разрешим проблеми от реалния свят в игри?" Е, на това съм посвещавала работата си през последните няколко години, в Института за бъдещето. Сложили сме един плакат в офисите си в Пало Алто, който изразява възгледа ни за това как би трябвало да опитаме да се свързваме с бъдещето. Не искаме да се опитваме да предричаме бъдещето. Онова, което искаме да правим, е да създаваме бъдещето. Искаме да си представим резултата от най-добрия възможен сценарий, и тогава искаме да упълномощим хората да направят този резултат реалност. Искаме да изобразяваме епични победи, а после да даваме на хората средствата да постигнат епичната победа.

Ще ви покажа съвсем накратко три игри, които съм направила, които са опит да се дадат на хората средствата да създават епични победи в собственото си бъдеще. Това е "Свят без петрол". Направихме тази игра през 2007-а. Това е онлайн игра, в която се опитваш да оцелееш при недостиг на петрол. Недостигът на петрол е измислен, но включваме достатъчно онлайн съдържание, че да повярвате, че е реален, и да живеете реалния си живот, като че ли сме изчерпали петрола. И така, като влезеш в играта, се записваш и ни казваш къде живееш. И тогава ти даваме видеоклипове с новини в реално време, точно колко струва петролът, какво не е налично, как е засегната доставката на храна, как е засегнат транспортът, дали са затворени училища, дали има безредици. А ти трябва да намериш начин да живееш реалния си живот, като че ли това е истина. И тогава те молим да пишеш блог за това, да публикуваш видеоклипове, да публикуваш снимки.

Започнахме пилотно тази игра със 1700 играчи през 2007-а. И ги проследяваме през трите години оттогава. Мога да ви кажа, че това е преобразяващо преживяване. Никой не иска да промени начина си на живот, просто защото това е добре за света, или защото така трябва. Но ако ги потопиш в едно епично приключение и им кажеш: "Изчерпали сме петрола"? Това е изумителна история и приключение, за да продължавате. Предизвикайте себе си, за да видите как бихте оцелели. Повечето от нашите играчи са запазили навиците, които са научили в тази игра.

И така, за следващата спасяваща света игра решихме да се целим по-високо; по-голям проблем от този с пика на петрола. Направихме една игра, наречена "Суперстръкт" в Института за бъдещето. А предпоставката беше, че суперкомпютър е изчислил, че на хората им остават само 23 години на планетата. Този суперкомпютър се казваше Система за яснота за глобалното измиране, разбира се. Помолихме хората да дойдат онлайн почти като във филм на Джери Брукхаймер. Нали знаете, във филмите на Джери Брукхаймер се сформира екип-мечта. Има астронавт, учен, бивш затворник и всички могат да направят по нещо, за да спасят света. (Смях)

Но в нашата игра, вместо да вземем само петима души в отбора-мечта, казахме, че всички са в отбора-мечта и работата ни е да изобретим бъдещето на енергията, бъдещето на храната, бъдещето на здравето, бъдещето на сигурността и бъдещето на социалната мрежа за безопасност. Привлякохме 8000 души да играят тази игра в продължение на осем седмици. Измислиха 500 лудо креативни решения, които можете да видите онлайн, ако потърсите в Google "Superstruct".

И накрая, последната игра, пускаме я на трети март. Това е игра, създадена съвместно с института на Световната банка. Ако завършите играта, ще получите сертификат от Института на Световната банка като социален иноватор, випуск 2010-та. Работа с университети из цяла суб-Сахарна Африка. Каним ги да изучават умения за социална иновация. Имаме графичен роман. Имаме нива в умения като местно прозрение, мрежово познание, устойчивост, визия и находчивост. Бих искала да поканя всички вас - моля, споделете тази игра с млади хора, където и да било в света, особено в развиващи се райони, за които би могло да е от полза да се съберат, за да се опитат да измислят свои собствени социални начинания, за да спасят света.

И така, на път съм да приключа. Искам да задам един въпрос. Какво мислите, че следва да се случи? Имаме всички тези изумителни геймъри, имаме игри, които са един вид пилотни за онова, което бихме могли да правим, но никоя от тях все още не е спасила реалния свят. Е, надявам се да се съгласите с мен, че геймърите са човешки ресурс, който може да използваме, за да вършим работа в реалния свят, че геймърите са мощна платформа за промяна. Имаме всички тези изумителни суперсили, блажена продуктивност, способността да се тъче здрава социална тъкан, това усещане за спешен оптимизъм и копнежът по епична значимост.

Наистина се надявам да можем да се съберем, за да играем игри, които са значими, да оцелеем на тази планета още един век. И надеждата ми е да се присъедините към мен в създаването и играта на такива игри. Като погледна напред към следващото десетилетие, знам две неща със сигурност: че можем да създадем всяко бъдеще, което можем да си представим и можем да играем всички игри, които искаме. Затова казвам, нека променящите света игри да започнат. Благодаря. (Аплодисменти)