Джеймс Суровиецки за повратната точна за социалните медии

Това бе район, наречен Уелауата, първокласен жилищен район в Коломбо. Ние стояхне на железопътните релси, които разделяха къщата на моя приятел от плажа. Обикновено железопътните релси са на около два и половина метра над морското ниво, но в този момент водата се бе отдръпнала и нивото й бе около един-два метра под нормалното. Никога преди не бях виждал рифовете тук. Някои риби бяха изостанали във водата между скалите, далеч от отдръпналата се вода. Някои деца скачаха долу и бягаха към оформилите се басейни между скалите с торби. Опитваха се да уловят рибата. Нито едно от тях не осъзнаваще, че това е много лоша идея. Хората на релсите продължаваха да ги гледат. Обърнах се да погледна към къщата на моя приятел. И тогава някой от хората на релсите изкрещя. Преди да успея да се обърна, всички на релсите викаха и тичаха.

Водата бе започнала да се връща. И се удряше в скалите. Децата успяха да избягат и да стигнат до релсите. Никой не се загуби там. Но водата продължаваше да се покачва. След около две минути вече бе достигнала нивото на железопътните релси и ги заливаше. До този момент вече бяхме пробягали 100 метра. Продължвах да се изкачвам. Видях един старец да стои на вратата на дома си, до колене във водата, който отказваше да бяга. Каза, че е живял целия си живот тук – до брега, и по-скоро ще умре, отколкото да избяга. Момченце се отскубна от майка си, за да се върне в къщата си да вземе кучето, което очевидно бе много изплащено. Възрастна жена, плачеща, бе изведена от дома си и синът й я дърпаше по пътя. Кварталът, построен с разрешение на железниците, между морето и железопътните релси бе пометен изцяло. Тъй като се води високо рискова зона, полицията бе предупредила жителите и никой не бе там, когато водата придойде. Но хората нямаха никакво време да изнесат покъщнината си. Часове по-късно в морето на километри от мястото се носеха дъски - всички те от къщите отнесени от водата. Когато морето се отдръпна сякаш кварталът никога не бе съществувал.

Може да е трудно за вярване, дори и след като сте прочели много новинарски материали, но на много места, след цунамито, жителите продължаваха да бъдат ужасно изплашени. Въпреки че морето, което без предупреждение бе отнесло хора, къщи и лодки, се бе успокоило, никой не можеше да ви даде надеждна информация дали всичко това няма да се повтори. Не съм сигурен дали и вие бихте могли да се успокоите. Едно от най-плашещите неща, свързани с цунамитата, за което не съм споменавал, е тоталната липса на информация. Може да изглежда незначително, но е ужасяващо да чуваш различни слухове, че нови огромни вълни, по-големи от последните, ще появят в 13.00 часа или вероятно през нощта, или... и не знаеш дали е безопасно да се върнеш в морето, за да се качиш на лодка и да отидеш до болницата. Мислехме, че болницата във Фай Фай е разрушена. Мислехме, че тази лодка отива в болницата в Пукет, но ако е прекалено опасно да акустира на пристанището, вероятно ще продължи към Краби, където е по-защитено. Не мислехме, че се задава нова приливна вълна.

В курортния комплекс „Фай Фай Хил” бях избутан в един ъгъл далеч от телвизора, но се напрягах да чуя информацията. Съобщаваха, че е имало земетресение с магнитуд 8.5 в Суматра, и то е причинило масивното цунами. Тази новина по някакъв начин ни успокои малко, защото разбрахме какво точно се е случило с нас. Но репортажът се фокусираше върху това какво вече се бе случило и не даваше никаква информация относно това какво да очакваме сега. В общи линии всичко бяха основно хорски приказки и слухове, и нито един човек, от всички, с които говорих през последните 36 часа, не знаеше нищо със сигурност. Това са две публикации за цунамито в Азия от два блога в интернет, които на практика добиха широка популярност след събитията. Сега ще ви покажа два видео материала от цунамито, които също бяха публикувани в блогове. Трябва да ви предупредя, че са силно въздействащи. И двата са от Тайланд, като вторият е от Пукет.

(Писъци)

Глас 1: Идва. Идва отново.

Глас 2: Отново ли идва?

Глас 1: Да. Идва отново.

Глас 2: [Не се чува]

Глас 1: Идва отново. Нова вълна. Идва отново. [Не се чува]

(Писъци)

Извикаха ме тук.

Джеймс Суровиецки: Ох, слава богу! И двата са от сайта: Waveofdestruction.org. Света на блоговете ще се дели на преди цунамито и след цунамито, защото едно от нещата, които се случиха при надигането на цунамито бе това, че първоначално – в този първи ден - имаше буквално недостиг на репортажи на живо, нямаше видео кадри – и някои хора се оплакваха от това. Казваха, нещо от сорта на, нали знаете, блогърите ни изоставиха. Но стана пределно ясно, че само след няколко дни потокът от информация бе огромен, и разполагахме с изчерпателна и пъстра картина на това, което се бе случило, при това по начин, по който никога преди не сме могли да я имаме. На практика имахме група от основно неорганизирани, несвързани автори, видеоблогъри и т.н., които заедно съумяха да създадат колективен портрет на бедствието, което ни даваше много по-ясна представа какво е било на самото място, отколкото традиционните медии ни даваха.

И така в известна степен цунамито може да се разглежда като повратен момент, момент, в който блогосферата достигна определена зрелост. Сега, ще се опитам да премина от този вид – възвишен в традиционния смисъл на думата – да кажем величествен, плашещ – към някак си по-земните неща. Защото, когато мислим за блоговете, поне за повечето от нас, които са загрижени за тях, ние ги свързваме основно с неща като политиката, технологии и т.н. А аз искам да задам три въпроса в тази презентация, в оставащите ми 10 минути, свързани с блогосферата. Първият е: Какво ни казва тя за нашите идеи, за онова, което мотивира хората да вършат неща? Вторият е: Дали блоговете сами по себе си притежават способността да достигат до определен вид колективна интелигентност, която досега е била, в повечето случаи, недокосвана? И третият е: Какви са потенциалните проблеми или тъмната страна на блоговете такива, каквито ги познаваме?

Окей, първият въпрос: Какво ни казват блоговете за онова, което кара хората да вършат неща? Едно от очарователните неща, присъщи най-вече на блогосферата и, разбира се, на интернета като цяло – и може да ви се види много очевидно, но мисля, е изключително важно да помислим върху него – е, че хората, които създават тези огромни количества съдържание всеки ден, които прекарват много време в организиране, свързване, коментиране по същество в интернет, го правят основно без пари. Не получават заплащане по никакъв друг начин освен чрез вниманието и, в известна степен добра репутация, която си спечелват от добре свършената работа. И това е, поне за традиционните икономисти, някак си удивително, защото традиционно схващане за икономика е основно, че, принципно, всеки прави неща срещу конкретно възнаграждение, най-вече финансово. Но вместо това, в интернет установяваме – при това е една от характерните особености – че хората са намерили начин да работят заедно без да са намесени пари. Създали са, в известен смисъл, различен метод за организиране на дейността.

Професорът по право от „Йеил” Йохай Бенклър в есе озаглавено „Пингвинът на Коус”, говори за този вид модел с отворен код, който познаваме от Linux, като възможен за приложение в множество ситуации. И, вие знаете, ако се замислите за случилото се с цунамито, това, което имате на практика е вид армия от местни журналисти, които произвеждат огромно количество материали без друга причина, освен да споделят своята история. Това е много мощна идея, и много влиятелна реалност. И такава, която предлага наистина интересни възможности за организиране на много различни дейности от всички сфери.

И така, мисля, че първото нещо, което ни казва блогосферата е, че трябва да разширим представата си за това какво е рационално, и трябва да променим уравнението, в което стойността е равна на пари, или, че трябва да си платите, за да получите нещо добро, защото на практика вие можете да получите колективно наистина брилятни продукти без никакви пари да минават през ръцете ви. Има малко блогъри - някъде може би около 20, в момента - които наистина печелят някакви пари и малцина, които се опитват да преживяват от това, но мнозинството от блогърите го правят, защото им харесва или защото харесват вниманието, или по каквато и да било друга причина. И така, знаете, Хауърд Рейнголд е писал много по темата, и мисля, че продължава да пише по нея, но тази идея за доброволно сътрудничество е много мощна и си струва да се помислия върху нея.

Вторият въпрос е, какво на практика прави за нас блогосферата, по отношение на колективната интелигентност? Знаете, както и Крис спомена, написах книга, озаглавена "Мъдростта на тълпите". И в нея допускам, че "Мъдростта на тълпите" се крие в това, че при правилните условия, групите могат да бъдат изключително интелигентни. И на практика често могат да бъдат по-умни от дори най-умния човек сред тях. Най-простият пример е да помолите група от хора да направят нещо като да кажем да познаят колко желирани бонбона има в буркана. Нали знаете, ако имам буркан с желирани бонбони и ви помоля да познаете колко бонбони има вътре в буркана, средната стойност от всички налучквания ще бъде много добра. Разликата вероятно ще бъде някъде между три и пет процента от броя на бонбоните в буркана, и ще бъде по-добра от 90 до 95 процента от отговорите на всеки един от вас. Ще има един или двама от вас, които са страхотни отгатвачи на броя на бонбоните, но в повечето случаи отговорът на цялата група ще бъде по-близко до верния от налучването на всеки един по отделно. А най-впечатляващо е, че можете да видите как работи този феномен и в много по-сложни ситуации.

Така, например, ако погледнете залаганията за конете в дадено надбягване, те предсказват почти перфектно каква е вероятността определен кон да победи. В известен смисъл, група от специалисти по надбягвания предсказва бъдещето, с термините на вероятността. Все едно да мислите за нещата като Google, който основно разчита на колективната интелигентност на Мрежата да търси онези сайтове, които имат най-ценната информация. Знаем, че Google се справя страхотно, и го прави, защото, колективно, това дезорганизирано нещо, което наричаме Световна мрежа в действителност има завиден ред, или завидна интелигентност в себе си. И това е, според мен, една от обещаващите перспективи на блогосферата.

Дан Гилмор, чиято книга "Ние медиите" сте получили като подарък - говори за това, като казва, че като автор осъзнава, че читателите му знаят повече от него. И това е много предизвикателна идея. Идея, която отправя предизвикателство към традицинните медии. Тя е предизвикателство за всеки, който е инвестирал огромно количество време и е натрупал опит и който е инвестирал много енергия в изграждането на представата си, че знае повече от всеки друг. Но това, което блогосферата предлага е възможността за получаване на един вид колективна, разпределена интелигентност, която е там някъде и която знаем, че е достъпна за нас ако просто успеем да открием начин да я достигнем. Всяка публиакция в блог, всеки коментар в блог, сами по себе си могат да не са точно това, което търсим, но заедно преценката на публикациите на хората, връзките, които са сложили, по-често, отколкото не, ще ви дадат много интересна и изключително ценна картина на случващото се. И така, това е позитивната страна. Това е позитивната страна на онова, което понякога наричаме обществена или гражданска журналистика, в което, на практика, ние сме един вид даващи хора, които не са имали възможност да изказват мнението си преди, и в което имаме достъп до информация, която винаги е била там, но днес вече е свободно достъпна.

Но има и тъмна страна и на нея искам да посветя последната част на моята презентация. Едно от нещата, които се случват, ако прекарвате много време в интернет и посвещавате много време на това да мислите за интернет е, че е много лесно да се влюбите в интернет. Много е лесно да се влюбите в децентрализираната, отдолу-нагоре структура в интернет. Много е лесно да си помислите, че мрежите са задължително добро нещо, че да си свързан от едно място с друго, че да си плътно обвързан в група, е много добро нещо. И в повечето време наистина е. Но има и обратна страна - един вид тъмна страна, на практика - и тя е, че колкото по тясно сме обвързани един към друг, толкова по-трудно е за всеки от нас да остане независим.

Една от фундаменталните характеристики на мрежата е, че веднъж, след като станете част от мрежата, мрежата започва да сформира вашето мнение и започва да сформира взаимодействието ви с всички останали. Това е едно от нещата, което опраделя какво е мрежата. Една мрежа не е продукт на своите съставни части. Тя е нещо повече от това. Тя е, както го каза Стивън Джонсън, нововъзникващ феномен. Тя има следните предимства: много е полезна по отношение на ефикасността на споделяне на информация; дава ви достъп до много хора; позволява на хората да координират действията си по много добър начин. Но проблемът е, че групите са по-умни само, когато хората в тях са възможно най-независими. Това е един вид парадокс на мъдростта на тъплите или парадокс на колективната интелигентност, която изисква на практика форма на независимо мислене. А мрежите затрудняват хората да бъдат независими, защото обръщат внимание на нещата, която са важни за мрежата.

И така един от феномените, коийто е много ясен в блогосферата е, че след като едно мнение, идея, се разпространи, е много лесно за хората да застанат зад нея защото други хора, да кажем, са се свързали с нея. Хората се свързват с нея, на свой ред и други хора го правят и така нататък и т.н. И този феномен, този феномен на натрупване на хора към съществуващи връзки е особено характерен за блогосферата, особено за политическата блогосфера, и е този, който по същество може да заличи онзи вид прекрасна децентрализирана отдолу-нагоре интелигентност, която блоговете могат да покажат при правилните условия.

Метафората, която обичам да използвам, е метафората за омагьосания кръг. Много хора говорят за мравките. Както знаете тази конференция е вдъхновена от природата. Когато говорим за нещата отдолу нагоре, за децентрализираните феномени, мравешката колония е класическа метафора, защото, както знаете, нито една мравка не знае какво прави, но заедно мравките са способни да вземят невероятно интелигентни решения. Те са способни да направляват движението си със завидна скорост. Така че мравешката колония е страхотен модел - имате всички тези малки часто, който заедно допринасят за едно велико мислене. Но ние знаем, че понякога мравките се заблуждават и се случва така, че рояк мравки започват да се скитат наоколо и се загубват, и тогава започват да следва едно просто правило - прави това, което прави мравката отпред. И е много вероятно мравките да започнат да се въртят в кръг. И стигаме до известния пример за един такъв кръг с дължина над 350 метра, в който мравките са се движели в продължение на два дни докато не са умрели. И точно това, според мен, е нещо, върху което трябва да се замислим. Нещото, от което трябва да се страхуваме, е да не започнем и ние да ходим в кръг, докато не умрем.

Сега искам да направя връзка между това и цунамито, защото едно от страхотите неща, свързани с цунамито - по отношение на публикациите в блогосферата, не по отношение на самото цунами - е, че наистина представи същността на феномена отдолу нагоре. Видяхме сайтове, които не са съществували до преди това, да генерират огромен трафик. Видяхме, че хората могат да предложат своето независимо мнение по начин, по който не можеха да го направят преди. И така наистина видяхте интелигентността на Мрежата да показва истинската си същност. И това е добрата страна. Омагьосаният кръг е обратната страна. Мисля си, че първото е това, за което наистина си струва да се борим.

Много ви благодаря.