Безпощадните снимки на Джеймс Нахтуей от войната

За някой, който е прекарал целия живот, опитвайки се да бъде невидим да застана пред публика е смесица между преживяване, при което сякаш наблюдавам себе си отстрани и елен хванат от фаровете, затова ви моля да ми простите за нарушението на една от заповедите на TED, като се позовавам на думите си от лист хартия и само се надявам да не бъда ударен от мълния преди да приключа. Бих желал да започна като говоря за някои идеи, които ме мотивираха да стана документален фотограф.

Бях студент през 60-те, време на социален катаклизъм и съмнение, а на лично ниво, пробуждането на идеализма. Войната във Виетнам бушуваше, "Движението за гражданските права" беше на път, а снимките имаха силно влияние върху мен. Нашите политически и военни лидери ни казваха едно нещо, а фотографите ни казваха друго. Аз вярвах на фотографите, както и милиони други американци. Техните снимки подхранваха съпротива срещу войната и расизма. Те не само записваха историята, те помогнаха да се промени посоката на историята. Техните снимки станаха част от нашето колективно съзнание и докато съзнанието се разви до споделено чувство на съвест, промяната стана не само възможна, но и неизбежна.

Видях, че свободното разпространение на информацията представяна от журнализма, особено визуалния журнализъм, може да доведе до фокус двете, ползите и цената на политическите решения. Може да донесе вяра в някои взети решения и да добави момент към успеха. В лицето на бедна политическа преценка или политическо бездействие става вид намеса, оценяване на разрушенията и молба да преценим нашето поведение. Това слага човешко лице на проблемите, които отдалеч могат да изглеждат абстрактни или идеологични, или величествени в тяхното глобално влияние. Какво се случва на земно ниво, далеч от залите на властта, се случва на обикновените хора, един по един.

И разбрах, че документалната фотография има способността да представя събития от тяхната гледна точка. Дава гласност на тези, които иначе не биха имали глас. И като реакция, тя стимулира публичното мнение и дава устрем на публичен дебат и оттам да предотвратят заинтересуваните страни от тотален контрол върху дневния ред, колкото и да им се иска. Постигането на признание в тези дни направи истинска идеята, че свободното разпространение на информация е абсолютно жизнена за свободна и динамична общност да функционира правилно. Пресата е определено бизнес, и за да може да оцелее тя трябва да е успешен бизнес, но правилния баланс трябва да бъде открит между маркетингови обмисляния и журналистическа отговорност.

Проблемите на обществото не могат да бъдат решени, докато не бъдат идентифицирани. На по-високо ниво, пресата е индустрия на услугите и услугата, която предлага е осведоменост. Всяка история не трябва да продаде нещо. Също така понякога трябва да даде време. Това беше традиция, която исках да следвам. Да видят войната, създаде невроятно високи залози за всички, които бяха замесени и тази визуална журналистика всъщност можеше да стане фактор за разрешение на конфликта, исках да бъда фотограф, за да мога да стана военен фотограф. Но бях воден от наследеното чувство, че снимка, която ще покаже истинското лице на войната ще бъде почти по определение анти-военна снимка.

Искам да ви заведа на визуално пътешествие през някои от събитията и проблемите, в които съм бил замесен за последните 25 години. През 1981 отидох до Северна Ирландия. 10 затворници от ИРА бяха в процес на гладуване до смърт, в протест срещу условията в затвора. Реакцията по улиците беше насилствени сблъсъци. Видях, че предните линии на съвременните войни не са на изолирани бойни полета, а точно там, където живеят хората. През ранните години на 1980, прекарах много време в Централна Америка, която беше погълната от граждански войни, колебливо разделящи идеологиите на Студената Война.

В Гватемала, централното правителство -- контролирано от олигархия от вропейски произход -- водеше кампания срещу местен бунт, и видях образ, който отрази историята на Латинска Америка: завладяване чрез комбинация между Библията и меча. Анти-сандинистки партизанин е бил смъртоностно ранен, когато командир Зеро нападнал град в северна Никарагуа. Унищожен танк, принадлежащ на националната гвардия на Сомоза беше оставен като паметник в парк в Манагуа, и беше преобразен от енергията и духа на дете. По същото време гражданска война се случваше и в Ел Салвадор, и отново цивилното население беше въвлечено в конфликта.

Следя Палестино-Израелския конфликт от 1981 насам. Това е момент от началото на втория конфликт през 2000, когато имаше все още камъни и коктейли Молотов срещу армията. През 2001, въстанието прерастна във въоръжен конфликт и един от главните инциденти беше разрушението на палестински бежански лагер в град Дженин от Западния бряг. Без политическия свят да намери обща основа, продължаващото търкане на тактики и контра-тактики само създава подозрения и омраза, и отмъщение, и подсилва кръга на насилието.

През 90-те, след разпадането на Съветския Съюз, Югославия напукана между етническите проблеми и гражданската война избухна между Босна, Хърватска и Сърбия. Това е сцена на битка между две къщи в Мостар, съсед срещу съсед. Спалнята, мястото, където хората споделят интимност, където самия живот е заченат, се превърна в бойно поле. Джамия в северна Босна беше унищожена от сръбската артилерия и беше използвана като импровизирана морга. Мъртви сръбски войници бяха събирани след битка и са ги използвали като бартер за размяна на затворници, или босненски войници убити в битка. Това някога е било парк. Босненският войник, който ме развеждаше ми каза, че всички негови приятели са там сега.

По същото време в Южна Африка след като Нелсън Мандела беше освободен от затвора, черното население сложи началото на последната фаза на освобождението от апартейда. Едно от нещата, което трябваше да науча като журналист, беше какво да правя с гнева си. Трябваше да го използвам, да впрягам енергията му, да го превърна в нещо, което ще изясни моето виждане, вместо да го замъгли. В Транскей бях свидетел на обред по посвещаване в мъжество на човек от племето Ксхоса. Момчета в тинейджърските си години живяха в изолация, техните тела покрити с бяла глина. След няколко седмици те измиват бялото и поемат всички отговорности на мъжете. Беше много стар ритуал, който изглеждаше символичен от политическите усилия, които променят лицето на Южна Африка.

Деца от Совето си играят на трамплин. Навсякъде другаде в Африка имаше глад. В Сомалия, централното правителство се разпадна и избухна война между клановете. Фермери бяха изгонени от техните земи и посевите, и добитъка бяха унищожени или откраднати. Глада беше използван като оръжие на масово унищожение -- примитивно, но доста ефективно. Стотици хиляди хора бяха избити, бавно и мъчително. Международната общност отговори с масивна хуманитарна помощ и стотици хиляди животи бяха спасени. Американски войници бяха изпратени, за да пазят пратките с помощи, но в последствие бяха въвлечени в конфликта и след трагична битка в Могадишу, те бяха изтеглени. В южен Судан, друга гражданска война видя използването на глад като геноцид.

И отново, международни неправителствени организации, обединени под закрилата на Обединените нации, образуваха масивна помощна операция и хиляди животи бяха спасени. Аз съм свидетел и искам моите показания да бъдат искрени и нецензурирани. Също искам да бъдат силни и красноречиви, и да постигнат толкова справедливост, колкото е възможно за преживяното от хората, които съм снимал. Този мъж беше в неправителствен хранителен център, и му беше помогнато толкова, колкото можеше да му се помогне. Той буквално имаше нищо. Беше виртуален скелет, и въпреки това, той все още събираше куража и желанието да мърда. Той не се беше предал и ако той не се беше предал, как може някой от външния свят изобщо да си помисли да изгуби надежда? През 1994 след три месечно отразяване на изборите в ЮАР, видях встъпването в длъжност на Нелсън Мандела и това беше най-възвишеното нещо, което някога съм виждал. То послужи за пример на най-доброто, което човечеството може да предложи. На следващия ден заминах за Руанда и това беше все едно да вземеш експресния асансьор към ада.

Този мъж точно е бил освободен от смъртния лагер Хуту. Той ми позволи да го снимам за доста дълго време и дори обърна лицето си към светлината, сякаш искаше да го виждам по-добре. Мисля, че той знаеше какво ще кажат белезите по лицето му на останалата част от света. Този път, може би объркани и обезкуражени от военния провал в Сомалия, междунарадната общност остана тиха, и някъде около 800 000 души бяха заклани от техните сънадорници -- понякога собствените им съседи, използвайки фермерски сечива като оръжия.

Вероятно заради урокът, който беше научен от слабите отговори на войната в Босна и провала в Руанда, когато Сърбия нападна Косово международни действия бяха предприети много по-решително. Натовските сили нахлуха и сръбската армия се оттегли. Етнически албанци са били избивани, техните ферми унищожени и огромен брой хора депортирани на сила. Те бяха приети в бежански лагери и настанени от неправителствени организации в Албания и Македония. Отпечатъка от мъж, който е бил изгорен вътре в собствения си дом. Образа ми напомни на отпечатък в пещера и ми напомни колко примитивни сме все още в много отношения.

Между 1995 и '96, отразих първите две войни в Чечня от Грозни. Това е чеченски бунтовник на вражеската линия срещу руската армия. Руснаците бомбардираха Грозни непрекъснато със седмици, убивайки главно цивилни, които бяха заклещени вътре. Намерих момче от местното сиропиталище, което се скиташе на вражеската линия. Моята работа се разрастна от това да бъда главно заинтересуван от войната до фокусирането на критически социални проблеми. След падането на Чаушеску отидох до Румъния и открих някакъв вид сборище на деца, където хиляди сирачета бяха държани в средновековни условия. Чаушеску беше издал квота за броя на децата, които трябва да бъдат създадени от всяко семейство, поради което превръща телата на жените в инструмент на икономическа политика. Деца, които не можеха да бъдат издържани от техните семейства бяха отглеждани в държавни сиропиталища. Деца с вродени дефекти бяха маркирани неизлечими и бяха държани до живот в нечовешки условия.

Когато сведения започнаха да излизат на повърхността, отново международна помощ беше изпратена. Навлизайки по-дълбоко в завещанието на източноевропейските режими работех няколко месеца върху история за ефектите на индустриалното замърсяване, където околната среда не е взимана под внимание, нито здравето на работниците или населението. Алуминиева фабрика в Чехословакия беше пълна с канцерогенен пушек и прах и четири от петима работници се разболяха от рак.

След падането на Сухарто в Индонезия започнах да изследвам условията на бедността в държава, която беше на път към модернизацията. Прекарах доста време с човек, който живееше със семейството си на железопътна крайбрежна улица и беше загубил ръка и крак при инцидент с влак. Когато историята беше публикувана, доброволни дарения се изсипаха. Сметка беше открита и сега семейсвото живее в къща на село и всичките им основни нужди са покрити. Това беше история, която не се опитваше да продаде нищо. Журналистиката е предоставила канал за природното чувство на щедрост в хората, и читателите откликнаха. Срещнах група от бездомни деца, които са дошли до Джакарта от провинцията и се озовали да живеят на гарата. На 12 или 14 годишна възраст, са се превърнали в просяци и наркомани. Провинциалната бедност се беше превърнала в градска бедност и в процеса те бяха станали невидими.

Тези наркомани в процес на прочистване от хероина в Пакистан ми напомниха на фигури от пиеса на Бекет: изолирани, чакащи в тъмното, но теглени към светлината. Агент Орандж, които беше дефолиант използван по времето на Виетнамската война, за да откаже прикритие на Виетконг и северновиетнамската армия. Активната съставка беше диоксин, изключително токсичен химикал, който е бил напръскван в огромни количества, и чиито ефекти са предавани през гените на следващото поколение. През 2000 започнах да документирам глобалните здравни проблеми, концентиращи се първо на СПИН-а в Африка. Опитах се да разкажа историята, чрез работата на медицинските работници. Мислех си, че е важно да се наблегне на това, че на тези хора им е помагано, дали от международни неправителствени организации или местни обикновени организации.

Толкова много деца са останали сирачета заради епидемията и бабите са заели местата на родители и много деца са били родени с ХИВ. Болница в Замбия. Започнах да документирам близката връзка между ХИВ/СПИН и туберколоза. Това е болница на "Доктори без граници" в Камбоджа. Моите снимки могат да изиграят подкрепяща роля за работата на неправителствените организации, като хвърлят светлина върху критичните социални проблеми, с които те се опитват да се справят. Отидох до Конго с "Доктори без граници", и допринесох за книга и изложение, което фокусираше вниманието върху забравена война, в която милиони хора са умрели, и излагане на болести без лечение е използвано като оръжие. Недохранено дете е измерено като част от заместителна хранителна програма.

През есента на 2004 отидох до Дарфур. Този път ми беше възложена задача от списание, но отново работех в близост с "Доктори без граници." Международната общност все още не е открила начин да създаде натиск, достатъчен да спре този геноцид. Болница на "Доктори без граници" в лагер за изселени хора. Работя върху обширен проект за престъпността и наказанието в Америка. Това е снимка от Ню Орлеанс. Затворник в Алабама е наказан, като е закачен с белезници на стълб по време на обедното слънце. Това повдигна много въпроси, сред тези въпроси бяха и такива за расата и равенството, и за кого в нашата държава възможностите и опциите са достъпни. В задния двор на гангстерите в Алабама.

Не видях нито един от самолетите да се удря. Когато погледнах през прозореца си, видях първата кула да гори и си помислих, че може би е било инцидент. След няколко минути, когато погледнах отново и видях втората кула да гори, си знаех, че сме във война. Сред останките на Кота Нула, имах прозрение. Снимал съм в ислямския свят от 1981 насам -- не само в Близкия Изток, но и в Африка, Азия и Европа. По времето, когато снимах тези различни места, си мислех че обхващам различни истории. Но на 11 септември историята кристализира, и аз разбрах, че всъщност съм покривал една история за повече от 20 години, и нападението над Ню Йорк беше нейната последна проява.

Централната търговска част в Кабул, Афганистан, в края на гражданската война, малко преди градът да падне под управлението на талибаните. Жертви на земни мини бяха отвеждани в центъра на Червения кръст, който беше управляван от Алберто Кайро. Момче, което е загубило крака си заради остатъчна мина. Бил съм свидетел на невероятно страдание в ислямския свят, от политическо подтискане, гражданска война, чуждестранни нахлувания, бедност, гладуване. Разбрах, че в неговото страдание ислямския свят е плачел. Защо не сме слушали? Талибански боец застрелян по време на битка докато Северния съюз навлиза в град Кундуз. Когато войната с Ирак беше неизбежна осъзнах, че американските войници ще бъдат добре отразени, затова реших да отразя нахлуването от вътре, от Багдад. Пазар беше ударен от минохвъргачка, която уби няколко члена от едно семейство. Ден след като американските сили влязоха в Багдад група морски пехотинци започнаха да ловят банкови обирджии и бяха аплодирани от тълпите -- момент на надежда, който беше изживян бързо.

За пръв път от години, на шиитите им беше позволено да направят поклонение до Карбала и да спазват Ашура, бях смаян от огромния брой от хора, и колко пламенно практикуваха религията си. Група мъже маршируваха през улиците и се режеха с ножове. Беше очевидно, че шиитите са сила, която трябва да не се пренебрегва и ние ще постъпим добре, ако ги разберем, и се научим как да се справяме с тях. Миналата година прекарах няколко месеца, документирайки нашите ранени войници от бойното поле в Ирак, чак до вкъщи.

Това е лекар от хеликоптер, който прави изкуствено дишане на войник, който е бил прострелян в главата. Военната медицина е станала толкова ефикасна, че процента на войниците, които оцеляват след като са били ранени е много по-голям в тази война, отколкото в която и да е друга в нашата история. Най-често използваното оръжие във войната е импрвозирано експлозивно устройство, а ключовата рана е огромна щета на крака. След продължителна, невероятна болка и травма ранените се сблъскват с изтощителна физическа и психологическа борба в клиниката. Духът, който те демонстрираха беше абсолютно изключителен. Опитах се да представя себе си на тяхно място и бях тотално смирен от техния кураж и решителност в лицето на такава катастрофална загуба. Добри хора бяха поставени в много лоша ситуация, заради съмнителни резултати. Един ден в клиниката някой започна да говори за страдание и всички тези момчета, които никога не са изпитвали болка казаха, "Ей, хайде." И те отидоха да страдат.

Фотографите отиват до екстремните краища на човешките преживявания, за да покажат на хората какво се случва. Понякога залагат живота си, защото те вярват, че вашите мнения и влияния имат значение. Те насочват снимките си към вашите най-добри инстинкти, щедрост, чувство за добро и зло, способността и желанието да се отъждествите с другите, отказа да приемете неприемливото. Моето TED желание: има жизнено важна история, която се нуждае да бъде разказана, и аз мечая за това, TED да ми помогне да придобия достъп до него, и след това да ми помогне да измисля иновативни и вълнуващи начини да използвам новинарската фотография в дигиталната ера. Много ви благодаря.

(Аплодисменти)