Джеймс Хауърд Кунстлър анализира предградията

Всепоглъщащата грозота на ежедневната ни среда в Америка е олицетворение на ентропията. Не можем да надценим количеството отчаяние, което създаваме с ето такива места. На първо място искам да ви убедя, че ще трябва да се постараем повече, ако искаме да продължим цивилизацията в Америка. Между другото, това не помага. Това не може да подобри ничий ден.

Има много начини да се опише такова място, на мен ми харесва "националите автомобилни бордеи." Вие може да го наричате "разпростирането на предградията". Според мен е уместно да се нарече най-голямото разхищение на ресурси в историята на света. Можете да го наречете и технозис външникус групоеб. И това е един огромен проблем за нас. Очевидният, очевадният проблем е, че това са места, които не заслужават грижи. Ще говорим за това повече. Усещане за място. Способността ви да създавате места, които са смислени, качествени, с характер зависи изцяло от способността ви да рамкирате пространството със сгради, да използвате речниците, граматиките, синтаксисите, ритмите и еталоните на архитектурата, за да ни информирате кои сме ние.

Обществените пространства на Америка имат две функции: Те са жилищното пространство на цивилизацията и градския живот, освен това са физическото лице на благополучието ни. И когато понижим качеството на обществените пространства, автоматично понижаваме качеството на градския живот и характера на всички прояви на обществения живот, които протичат там. В Америка общественото пространство представлява предимно улици, ние нямаме 1000-годишните катедрални площади и пазарни площади на по-старите култури. Способността ви да рамкирате пространството и да създавате места, които заслужават нашите грижи се свежда до нещо, което наричаме културата на градско проектиране. Това е голямо количество познание, методи, умения и принципи, които изхвърлихме на боклука след Втората световна война и решихме, че няма да ни трябват повече, че няма да ги използваме. В последствие можем да видим резултата навсякъде около нас. Общественото пространство трябва да ни информира не само къде се намираме географски, но и къде сме културно. Откъде сме дошли, що за хора сме, освен това трябва, правейки това, да ни позволи да надзърнем към бъдещето, да ни подскаже накъде отиваме, за да ни помогне да обитаваме едно обещаващо настояще. Най-ужасната най-голямата грешка на пространствата, които сме построили, човешката околна среда, която сме създали за себе си през последните 50 години е, че ни е отнела възможността да живеем в едно обещаващо настояще.

Обкръженията в които живеем, най-често изглеждат ето така. По стечение на обстоятелствата това е астероидния пояс от архитектурни боклуци на две мили северно от моя град. И спомнете си, за да сътворите качествено място с характер, трябва да можете да рамкирате пространството. Как е постигната тази цел тук? Ако седите под козирката на Уол-Март-а от тази страна и погледнете към магазина на Таргет от другата страна, не можете да го видите, поради изкривяването на земната повърхност. (Смях) По този начин природата ни казва, че сме се провалили в рамкирането на пространството. Следователно, това ще бъдат места, които никой не иска да посещава. Това ще бъдат места, които не заслужават да ни е грижа.

Днес в САЩ имаме около 38 хиляди места, които не заслужават внимание. Когато имаме достатъчно такива места ще имаме нация, която не заслужава да бъде отбранявана. И искам да си мислите за това, когато се сетите за младите мъже и жени на места като Ирак, проливащи кръвта си в пясъка. Запитайте се, каква е последната им мисъл за дома? Надявам се, че не е снижения бордюр между Чъки Чийз и Таргет! Защото това не заслужава проливането на американска кръв. (Ръкопляскане) Имаме нужда от по-добри места в тази държава.

Обществено пространство. Това е едно хубаво обществено пространство. Заслужава си грижите. Добре е рамкирано. По същество е обществена стая на открито. Има нещо, което е ужасно важно -- има това, което наричаме активна и проницаема мембрана по периферията. Това е просто сложен начин да кажем, че има магазини, барове, ресторанти -- -- неща влизат и излизат. Проницаемо е. Бирата влиза и излиза, сервитьорките влизат и излизат, това активира центъра на това пространство и го превръща в място, където хората искат да бъдат. Знаете ли, на такива места, в други култури, хората просто ходят доброволно, защото им харесва. Няма нужда да имате панаир на занаятите, за да убедите хората да дойдат тук. (Смях) Нали, няма нужда да има фестивал по случай Куанзаа. Хората просто отиват, защото за тях е удоволствие да бъдат там. Но в САЩ го правим ето така.

Вероятно най-значимият провал сред обществените места в Америка, проектиран от водещите архитекти за времето си, Хари Коб и И. М. Пей: площадът пред Градския съвет на Бостън. Едно обществено пространство, което е толкова неприветливо, че дори пияниците не искат да посещават. (Смях) И не можем да го оправим, защото И. М. Пей е още жив, всяка година Харвард и Масачузетския технологичен институт се събират, за да го поправят. И всяка година те се отказват, защото не искат да наранят чувствата на И. М. Пей.

Това е другата страна на тази сграда. Спечелила е някаква международна награда за дизайн през 1966-а или нещо такова. Това не са Пей и Коб, друга фирма я е проектирала. Няма достатъчно антидепресанти в света, за да накарат хората да се чувстват ОК, след като са извървели тази пресечка. Това е гърбът на Градския съвет в Бостън, най-важната, най-значимата градска сграда в Олбани -- извинете ме -- в Бостън. И какво е посланието й? Какви са речниците, граматиките, използвани в тази сграда, как ни информира тя кои сме ние?

Всъщност, това би била по-добра сграда, ако сложим мозаични портрети на Йозеф Сталин, Пол Пот, Садам Хюсеин и всички други големи деспоти на 20-и век на тази стена тук, защото тогава поне честно ще казваме какво ни внушава тази сграда. Това е деспотична сграда; тя иска да се чувстваме като термити. (Смях) Същото нещо в по-малък мащаб. Това е гърбът на градската администрация в моя град, Саратога Спрингс, Ню Йорк. Между другото, когато показах тази снимка на група от Киуани интернешънъл в моя град, всички те възмутено станаха на крака, зарязвайки сметановото си пиле в чинията. (Смях) Започнаха да ми крещят и казаха, "Ти си направил тази снимка в дъждовен ден!" Защото те го възприемат като проблем на атмосферните влияния. (Смях)

Вижте, това е сграда, проектирана като DVD плеър. (Смях) Вход за аудио, вход за захранването -- нали се сещате, че тези проекти са важни за архитектурните фирми, нали? Ние наемаме фирми, за да проектират тези неща, нали? Можете да се сетите точно какво се е случило, в три часа сутринта на тази проектантска среща. Сещате се, осем часа преди крайния срок, четирима архитекта се опитват да завършат тази сграда навреме, нали? И те стоят там на дългата заседателна маса с всичките чертежи, всичките скици, всичките кутии от китайска храна, разпилени по масата, и -- нали се сещате как е протекъл разговорът? (Смях) Защото знаете каква е последната дума, кое е било последното изречение на тази среща. То е: "Майната му". (Смях) (Ръкопляскане)

Това е посланието на този вид архитектура. Посланието е: Майната му! Не ни дреме. Отидох пак там, в най-хубавия ден от годината, просто за да направя контролен опит. И всъщност, дори този полицай няма да отиде натам, защото не е достатъчно интересно за неговите клиенти, за джебчиите и обирджиите. Няма достатъчно градско разнообразие дори за тях. ОК

Тоеа е еталонът за главната улица в САЩ, всъщност този модел на застрояване в центъра на града е доста унивресален по цял свят. Не е особено сложно, сгради, които са поне двуетажни, построени точно до ръба на тротоара, така че хората, всякакви хора, могат да влизат в сградите. На горните етажи протичат разни дейности, апартаменти, офиси, т.н. Осигурявате възможността на дейността наречена пазаруване на приземния етаж. В Монтерей не са го научили това. Ако отидете до първото кръстовище, точно до този конферентен център, ще видите кръстовище, което се състои от четири слепи фасади на всеки ъгъл. Наистина невероятно.

И така, ето как се проектира бизнес сграда в центъра на града, това се случи в Глен Фолс, Ню Йорк, когато се опитваме да го направим отново, какво липсва, м? Първото нещо, което правят е да сложат търговските площи половин ниво над тротоара, за да изглеждат по-спортни. ОК. Това напълно разрушава връзката между бизнеса и тротоара, където се намират теоретичните пешеходци. (Смях) Разбира се, те никога няма да бъдат там, докато нещата изглеждат по този начин. Понеже връзката е разрушена, плесваме отгоре рампа за хора с увреждания, и за собствена утеха, лепваме и един левкопласт зеленина отпред. Ето така правим нещата тук. Наричам ги "природни левкопласти", защото има една много разпространена идея в Америка, че лекът за обезобразения урбанизъм е зеленината. Всъщност, лекът за нараненият, осакатен урбанизъм е добрият урбанизъм, добрите сгради. Не просто лехи с цветя, не просто карикатури на планините Сиера Невада. Това не е достатъчно. Трябва да правим добри сгради.

Уличните дървета реално имат четири функции и толкова. Да обозначат пространствто за пешеходци, да предпазят пешеходците от колите на пътя, да филтрират слънчевата светлина на тротоара, и да омекотят впечатлението от сградите и да създадат покрив, сводест таван, над улицата, в най-добрия случай. Това е. Това са четирите функции на уличните дървета. Не трябва да са карикатура на Северните гори, не трябва да са декор за "Последния мохикан."

Знаете ли, един от проблемите с фиаското на предградията е, че то унищожи способността ни да правим разлика между града и провинцията, между градското и провинциалното. Те не са едно и също нещо. И няма да решим проблемите на градското като довлечем провинцията в града, което много от нас се опитват да направят през цялото време. Ето тук виждате този проблем в малък мащаб -- корабът-майка се е приземил, R2-D2 и C-3PO са слезли на мулча от кора, за да проверят дали могат да се заселят на тази планета. (Смях)

Това до голяма степен е следствие от факта, че индустриалните градове в Америка бяха такава травма, че сме развили невероятна омраза към цялата идея за града, градския начин на живот и всичко, свързано с него. Това което виждаме доста рано, в средата на 19-и век е тази идея, че сега ни трябва антидот на индустриалния град, който ще е живот в провинцията за всички. И така започва съществуването на ЖП предградията, вила в провинцията, близо до ЖП линията, която позволява на хората да се възползват от услугите на града, но да се връщат в провинцията всяка вечер. Повярвайте ми, тогава не е имало Уол-Март и супермаркети наблизо. Така че наистина е било форма на провинциален начин на живот.

Но това, което се случва, разбира се е, че това мутира през следващите 80 години и се превръща в нещо доста вредно. Превръща се в карикатура на провинциална къща, карикатура на провинцията. И това е голямата неизказана агония на предградията, една от причината, поради която са обект на присмех. Защото вече половин век не могат да постигнат онова, което обещаваха.

Ето такива са къщите, които виждаме там. Това е къща, която няма нищо отстрани, защото това е къща, която категорично казва "Аз съм малка хижа в гората. Нямам нищо отстрани. Нямам очи отстрани на главата. Не виждам." Останала е само тази последна фасада, предната фасада, която реално е карикатура на фасада. Защото -- забележете верандата тук. Освен ако хората, които живеят там не са джуджета, никой няма да използва тази веранда. Всъщност, това е телевизионен канал, който денонощно излъчва шоуто "Ние сме нормални." Нормални сме, нормални сме, нормални сме, нормални сме. Моля, уважавайте ни, ние сме нормални, нормални сме, нормални сме.

Но ние знаем какво се случва в тези къщи, нали. Знаем, че малкия Скокльо зарежда Узи-то си там долу, подготвя се за Час на класния. (Смях) Знаем, че Хедър, сестра му Хедър, на 14 години, вече проституира, за да си плаща наркотиците. Защото тези места, тези хабитати, предизвикват огромни количества тревога и депресия в децата, а те нямат опит с лекарствата. Затова се обръщат към първото облекчение, което им попадне. Тези къщи не са достатъчно добри за американци. А това са училищата, в които ги изпращаме: СУ "Ханибал Лектър", Лас Вегас, Невада. Това е истинско училище! Явно са убедени, че ако пуснат обитателите на това нещо навън, те ще грабнат някой шофьор направо от улицата и ще му изядат черния дроб. Така че са взети всички мерки, за да ги задържат в сградата. Забележете, че има и зеленина. (Смях)

Ще трябва да променим това поведение, независимо дали ни харесва или не. Навлизаме в епохален период на промяна в света, и -- със сигурност в Америка -- период, който ще бъде белязан от края на евтиния петрол. Това ще промени абсолютно всичко. Крис ме помоли да не говоря твърде дълго за това и няма да го правя. Само ще ви кажа, че няма да има водородна икономика. Забравете. Няма да се случи. Вместо това ще трябва да направим нещо друго. Ще трябва да намалим мащаба, да променим мащаба и размера на всичко, което правим в тази държава и не можем да започнем прекалено рано с тази задача. Ще трябва (Ръкопляскане), ще трябва да живеем по-близо до работното си място. Ще трябва да живеем по-близо един до друг. Ще трябва да отглеждаме повече храна, по-близо до домовете си. Идва краят на века на марулята, която пътува 3 хиляди мили до чинията. Ще трябва -- имаме железопътна прежа, от която българите биха се срамували! Трябва да се стегнем!

И трябваше да сме започнали по-онзи ден. Имаме късмет, че новите урбанисти посветиха последните десет години да изкопаят всичката информация, която поколението на нашите родители изхвърли на боклука след Втората световна война. Защото тя ще ни трябва, ако искаме да се научим да реконструираме градове. Ще ни трябва тази методология, принципите, уменията, за да се научим отново да строим смислени места, места, които са цялостни. Които позволяват... които са живи организми, в смисъл, че съдържат всички органи на градския ни живот, на общностите ни, разположени смислено.

Така че кварталът да има смисъл, разгърнат по отношение на бизнесите, на културата, на местната администрация. Ще трябва да научим отново, кои са основните компоненти. Улицата. Пресечката. Как да проектираме обществено пространство, което е едновременно просторно и малко. Вътрешния двор. Градския площад. И как наистина да се възползваме от тези имоти. Можем да видим някои от първите идеи за преправяне на някои от най-катастрофалните сгради в Америка. Мъртвите молове. Какво ще правим с тях? Е, всъщност, повечето няма да оцелеят. Няма да бъдат преправени; ще бъдат автоморгите на бъдещето.

Някои ще поправим обаче. Ще ги оправим като наложим обратно системата от улици и пресечки и върнем парцелите като нормалната единица на застрояване. Ако имаме късмет, резултатът ще са съживени градски центрове и квартални центрове в съществуващите градове. И между другото, нашите градове са там, където са защото са на важни места. И повечето ще продължат да си бъдат там, въпреки че размерът им вероятно ще трябва да бъде намален.

Имаме много работа. Няма да бъдем спасени от хипер-колата, няма да бъдем спасени от алтернативните горива. Никакво количество или комбинация от алтернативни горива няма да ни позволи да продължим да правим това, което правим, по начина, по който го правим. Ще трябва да правим всичко по много различен начин. А Америка не е готова. Всички влизаме в бъдещето като сомнамбули. Не сме готови за това, което приближава. Моля всеки от вас да направи всичко по силите си. Животът в средата на 21-ви век ще означава да живеем локално. Бъдете готови да бъдете добри съседи. Бъдете готови да си намерите поминък, който ще ви направи полезни за съседите ви и за съгражданите ви.

И още едно нещо -- това ме притеснява много от години, но мисля, че е особено важно за тази публика. Моля ви, моля ви, престанете да се наричате "потребители". ОК? Потребителите са различно нещо от гражданите. Потребителите нямат отговорности, задължения и морален дълг към другите човешки същества. И докато думата потребител се изпозлва в общественото пространство, ще подбиваме качеството на разговора, който водим. И ще продължаваме да сме неподготвени за това толкова трудно бъдеще, което ни предстои. Много ви благодаря. Сега ви моля да излезете да направите всичко по силите си да направим тази държава пълна с места, които заслужават грижи и нация, която заслужава отбрана. (Ръкопляскане)