Преп. Джеймс Форбс: Състрадание на масата за вечеря

Състрадание. Как изглежда то? Елате с мен на улица "Саут Блъдуърт" 915 в Рали, Северна Каролина, където израснах. Ако везете, ще ни видите вечер на маса, сложена за десетима, но не винаги всички места са заети. В момента, когато вечерята беше готова за сервиране, тъй като мама имаше осем деца, понякога казваше, че не може да разбере кой кой е и къде е. Преди да ядем, тя питаше: "Всички деца ли са тук?" И ако се случеше някой да липсва, трябваше да напълним чиния за него, да я сложим във фурната, и чак тогава можехме да кажем молитва и да ядем.

Също, докато бяхме на масата, в нашето семейство имаше ритуал, когато на когото и да е от нас се беше случило нещо значимо - дали мама току-що е била избрана за президент на училищното настоятелство, или пък татко беше получил назначение в колежа на нашата религиозна общност, или някой е спечелил пародийния конкурс за таланти, ритуалът в семейството беше, щом се направи обявата, да отделим пет-десет минути за онова, което наричаме преобразяване на този човек, тоест, да се суетим около онзи, който е бил почетен по някакъв начин, защото когато един е почетен, всички са почетени.

Също трябваше да докладваме за посетените от по-широкото семейство, тоест, по-далечни роднини на семейството, болни и възрастни, които не могат да излизат. Моята задача беше поне веднъж седмично да посещавам Майка Ласитър, която живееше на Ийст Стреет, Майка Уилямсън, който живееше на Бледсоу Авеню, Майка Ладърс, която живееше на Обърлин Роуд. Защо? Защото бяха стари и немощни. Трябваше да минаваме да видим дали нямат нужда от нещо. Защото мама казваше: "Да сме семейство означава да се грижим, да споделяме и да проявяваме внимание един към друг." Те са от нашето семейство."

И разбира се, понякога имаше награда за това, че си отишъл. Даваха ни сладкиши или пари. Мама казва: "Ако попитат колко струва да отидеш да им напазаруваш, винаги трябва да казваш: "Нищо." А ако настояват, кажи: "Дайте ми, колкото прецените." Такава беше природата на това да си на онази маса. Всъщност тя посочваше, че ако направим това, не само бихме имали радостта от получаването на благодарност от членовете на разширеното семейство, но казваше: "Дори Бог ще се усмихне, а когато Бог се усмихва, има мир, справедливост и радост."

И така, на масата на номер 915 научих нещо за състраданието. Разбира се, това беше семейство на пастор, затова трябваше да добавим и Бог към него. И така, стигнах до мисълта, че вечната мама, вечната мама винаги се чуди: Всички деца ли са тук? А ако сме били верни в грижата и споделянето, имахме чувството, че ще има шанс за справедливостта и мира в света.

Е, не винаги беше чудесно на онази маса. Нека разкажа за един случай, в който не се представихме на ниво. Беше Коледа, а в нашето семейство - о, каква сутрин. Коледната сутрин, когато отваряме подаръците си, когато имаме специални молитви и когато отиваме при старото изправено пиано и пеем коледни песни. Беше много интимен момент. Всъщност можеше да слезеш до елхата да си вземеш подаръците и да се подготвиш да пееш, а после да се приготвиш за закуска, без дори да се изкъпеш или облечеш, само дето татко обърка всичко.

Имаше един член от неговия персонал, който нямаше къде да празнува на онази Коледа. И татко доведе Елдър Ревълс на семейното честване на Коледа. Помислихме, че трябва да е полудял. Това е нашето време. Това е интимно време. Тогава можем просто да сме, които сме, а сега е дошъл този тесногръд брат, облечен в риза и вратовръзка, докато ние сме още по пижами. Защо татко би довел Елдър Ревълс? Всеки друг път, но не и за честването на Коледа.

А мама ни чу и каза: "Е, знаете ли какво? Ако наистина разбирате природата на това честване, тя е, че това е време, когато разширяваш кръга на любовта. За това е цялото празнуване. Това е време да се направи място, да се сподели радостта от живота в една любяща общност." Така че се изложихме. (Смях)

Но докато растяхме на улица 915, състраданието не беше дума за обсъждане, тя беше усещане как да сме заедно. Ние сме сестри и братя, обединени заедно. И, както е казал Вожд Сиатъл, "Не ние сме изплели паяжината на живота. Всички ние сме нишки в нея. И каквото правим с паяжината, го правим на самите себе си." Ето, това е състрадание.

Позволете да ви кажа - гледам на света ето по такъв начин. Виждам картини, и нещо ми казва: "Ето, това е състрадание." Ожънато житно поле с малко жито в ъглите, напомнящо ми за еврейската традиция, че действително може да жънеш, но винаги трябва да оставяш малко по краищата, просто за в случай, че има някой, който не е имал дяла, необходим за добро изхранване. Говорим за картина на състрадание.

Виждам... и сърцето ми винаги трепва... снимка на д-р Мартин Лутър Кинг-Младши да върви ръка в ръка с Анди Янг и равин Хешел, и може би Тич Нат Хан и някои от другите събрани светци, минават през моста и отиват в Селма. Просто една фотография. Ръка в ръка за борба. Страдащи заедно в една обща надежда, че можем да сме братя и сестри, без случайностите на нашето раждане или нашия етнос да ни ограбват от усещането на единство на битието.

И така, една друга снимка. Ето, тази. Наистина харесвам тази снимка. Когато д-р Мартин Лутър Кинг-Младши беше убит, през онзи ден всички в моята общност бяха разстроени. Чуваше се за размирици из цялата страна. По програма Боби Кенеди трябваше да донесе вътрешноградско известие в Индианаполис. Това е снимката. Казали: "Ще бъде твърде опасно да отидеш." Той настоял: "Трябва да отида."

И така, седнали върху каросерията на камион, старшините на общността, а Боби се изправя и казва на хората: "Имам лоши новини за вас. Някои от вас може да не са чули, че д-р Кинг е бил убит, и знам, че сте гневни, знам, че почти бихте желали да имате възможността сега да се захванете с действия за отмъщение, но - казал той, - онова, което наистина искам да знаете, е, че знам как се чувствате. Защото ми беше отнет много близък за мен човек. Знам как се чувствате." И казал: "Надявам е да имате силата да направите онова, което направих аз. Оставих гнева, горчивината, мъката си да къкрят известно време, а после реших, че ще изградя един различен свят и можем да направим това заедно." Ето, това е снимка. Състрадание? Мисля, че го виждам.

Видях го, когато Далай Лама дойде в църквата в Ривърсайд, докато бях пастор и покани представители на верски традиции от целия свят. Помоли ги да предадат едно послание и всеки от тях прочете на собствения си език едно централно твърдение, което беше някаква версия на златното правило. "Както искаш останалите да постъпват с теб, така постъпвай и ти спрямо тях." 12 души, облечени в своите църковни, културни или племенни одеяния, утвърждаващи едно послание. Ние сме толкова свързани, че трябва да се отнасяме един с друг, като че ли едно действие спрямо теб е действие спрямо самия мен.

Още една картина, докато мисля за църквата в Ривърсайд. 11-ти септември. Снощи за огорчение един вестникар и един човек от телевизията казаха онази вечер, когато бе проведена служба в църквата в Ривърсайд, я проведохме в нашата станция в този град. "Това беше - каза той - един от най-мощните моменти на живота заедно." Всички страдахме, а вие поканихте представители от всички традиции да дойдат и ги поканихте да открият какво има във вашата традиция, което ни казва какво да правим, когато сме били унижени, когато сме били презряни и отхвърлени. И всички те говориха за собствената си традиция, думи за изцелителната мощ на солидарността, един към друг.

Е, сега развих усет за състрадание, един вид като втора природа, но станах проповедник. Сега, като проповедник, получих работа. Възложиха ми да проповядвам тази материя, но също ми се удаде случай и да я практикувам. Или, както казваше някога отец Дивайн в Харлем на хората, "Някои хора проповядват Евангелието. Аз трябва да осезавам Евангелието." Така че истинският въпрос е: Как да осезаваш състраданието? Как да го направиш истинско?

Моята вяра постоянно издигаше идеала и ме предизвикваше, когато не го постигах. В моята традиция има един дар, който сме направили на други традиции, всеки по света, който знае историята на добрия самарянин. Много хора мислят за това най-вече в смисъл на благотворителност, случайни актове на доброта. Но за онези, които наистина проучват този текст малко по-задълбочено, ще откриете, че е повдигнат въпрос, който води до тази притча.

Въпросът е: Коя е най-великата заповед? Според Исус става дума за следното: "Трябва да обичаш себе си, трябва да обичаш Господ, твоя Бог, с цялото си сърце, ум и душа, и съседа като себе си."

После човекът попитал: "Е, какво искаш да кажеш, съседе?"

А той отговорил, като разказал историята за човека, който попаднал сред крадци как религиозните власти обърнали гръб, и как поддръжниците им в паството обърнали гръб, а един неподозиращ, презрян човек дошъл, видял човека в нужда, донесъл масло и вино за раните му, качил го на собствената си каруца отнесъл го в страноприемницата и помолил ханджията: "Погрижи се за него." И казал: "Ето, това е първоначалната вноска, но ако се нуждае от още нещо, се постарай да му го осигуриш. И каквото друго е нужно, ще го осигуря и ще платя за него, като се върна."

Това винаги ми се е струвало задълбочаване на смисъла на онова какво значи да си добър самарянин. Един добър самарянин не е просто такъв, чието сърце е трогнато, в един непосредствен акт на грижа и благотворителност, а такъв, който осигурява система от устойчива грижа - това ми харесва - система от устойчива грижа в страноприемницата, да се погрижат. Мисля, че може би това е единственият път, когато Библията говори за система за здравеопазване и ангажимент да се направи, каквото е необходимо, така че да се погрижат за нуждите на всички Божии деца, така че да можем да отговорим, когато вечната мама попита: "Що се отнася до здраве, всички деца ли са вътре?" А ние да можем да кажем "да".

О, каква радост беше да съм човек, търсещ осезателност на състраданието. Спомням си, че работата ми като пастор винаги е включвала грижа за духовните им нужди, да си загрижен за настаняването, за здравеопазването, за затворниците, за немощните, за децата, дори за децата от домове за сираци, за които може би дори никой не може да води документация откъде са тръгнали, накъде отиват. Да бъдеш пастор значи да се грижиш за тези индивидуални нужди.

Но да бъдеш добър самарянин, а аз винаги казвам - и да бъдеш добър американец, за мен, не е просто да се поздравиш за индивидуалните актове на грижа, състраданието приема корпоративна динамика. Вярвам, че всичко, което сме правили около онази маса на улица Блъдурт, трябва да се прави около маси и ритуали на вяра, докато станем онова семейство, онова задружно семейство, което разбира природата на нашето единство. Ние сме един народ заедно.

И така, нека ви обясня какво имам предвид, когато мисля за състрадание и защо мисля, че е толкова важно точно в този момент в историята да решим да установим тази харта за състрадание. Причината да е важно е, че това е много специално време в историята. Време, за което в библейски смисъл бихме могли да говорим като деня, или годината, на Божието благоразположение. Това е сезон на милост. Започват да се случват необичайни неща. Моля, извинете ме, като черен, за това, че празнувам, че изборът на Обама беше необичаен знак за факта, че това е година на благосклонност, и все пак има още толкова много, което е нужно да се направи. Нужно е да осигурим здраве, храна, образование и уважение за всички Божии граждани, всички Божии деца, като помним вечната мама.

А сега, нека приключа коментарите си, като ви кажа, че винаги, щом усетя нещо много дълбоко, то обикновено приема стихотворна форма. И така, искам да завърша с една малка песен. Приключвам с тази песен... тя е детска песен... защото всички сме деца на масата на вечната мама. И ако вечната мама ни е научила правилно, тази песен ще има смисъл, не само за онези от нас, които са част от това събиране, а за всички, които подпишат хартата за състрадание. Затова го правим.

В песента се казва: "Направих небесата толкова щастливи днес, като получих Божията любов и я раздадох. Като погледнах нагоре, небесата ми се усмихнаха. Сега съм толкова щастлив. Не виждаш ли? Щастлив съм. Погледни ме. Щастлив съм. Не виждаш ли? Споделянето ме прави щастлив, прави и небесата щастливи. Щастлив съм. Погледни ме. Щастлив съм. Не виждаш ли? Нека споделя щастлива, любяща усмивка с теб.

Това е състрадание.