Джеймс Камерън: Преди Аватар ... любопитно хлапе

Израстнах с постоянна диета от научна фантастика. В гимназията пътувах с автобус до училище по един час във всяка посока, всеки ден. Бях винаги погълнат от книга, научна фантастика, която отвеждаше съзнанието ми към други светове, и удовлетворяваше, в разказна форма, ненаситното любопитство, което имах.♫♫

И знаете ли, това любопитство също се проявяваше във факта, че винаги, когато не бях в училище аз бях навън в горите, обикалях и събирах "образци," жаби, и змии, и насекоми, и блатна вода, и ги носих обратно в къщи, гледах ги под микроскоп. Знаете ли, бях истински научен ексцентрик. Но всичко това беше, за да се опитам да разбере света, да разбере границите на възможностите.

И моята любов към научната фантастика изглежда се отразяваше в света около мен, понеже в края на 60-те кацнахме на Луната, проучвахме дълбоките океаните. Жак Кусто идваше в нашите всекидневни със своите невероятни предавания, които ни показваха животни, места и чудни светове, за които никога не си бяхме представяли преди. Така че, това изглежда резонираше с моята любов към научната фантастика.

А аз бях художник. Можех да чертая. Можех да рисувам. И аз открих това, понеже нямаше видео игри и пренасищане с компютърно-генерирани филми и образи в медийното пространство, Трябваше да създам тези образи в главата си. Знаете, ние всички сме го правили, като деца се налагаше да четем книга, и чрез описанието на автора да си направим свой филм в главите си. И така, моят отговор на това беше да рисувам, да чертая чуждоземни същества, чужди светове, роботи, космически кораби, всякакви такива. Постоянно ме хващаха в часът по математика да драскам тайно. Това беше - творчеството трябваше да намери одушник по някакъв начин.

И нещо интересно се случи, предаванията на Жак Кусто всъщност много ме развълнуваха с това, че показваха един чужд свят, точно тук на Земята. Аз може и нико га да не отида на космически кораб или при извънземните. Това изглежда много малко вероятно. Но това беше един свят, до който наистина можех да отида, ей тук на Земята - свят толкова богат и екзотичен, колкото всеки друг, който си бях представил от четенето на книги.

Така че реших да стана водолаз на 15-годишна възраст. Единственият проблем, който имах беше, че живеех в малко селце в Канада, на 600 мили (1000 км.) от най-близкия океан. Но аз не се оставих това да ме уплаши. Досаждах на баща си, докато най-накрая той намери уроци за водолази в Бъфало, Ню Йорк, от другата страна на границата. И действително се сертифицирах в басейн в ИМКА (Християнска асоциация на млади хора) , посред зимата, в Бъфало, Ню Йорк. Не видях океан, истинският океан, още две години, докато не се преместихме в Калифорния.

Оттогава, в последващите 40 години съм прекарал около 3000 часа под водата, 500 от тях в подводници. Научих, че дълбоководната природна среда на океана, и дори плитките океани, са толкова богати на удивителен живот, че това наистина е отвъд нашето въображение. Въображението на Природата е толкова безгранично, в сравнение с нашето собствено бедно човешко въображение. И до ден днесен се захласвам от това, което виждам, когато правя се гмуркам. И моята любовна афера с океана продължава, толкова силна, колкото и преди.

Но когато избрах кариера като възрастен, това беше правенето на филми. И това изглежда беше най-добрият начин да съчетая подтика, който имах за разказване на истории, с моите копнежи за създаване на изображения. И като дете постоянно рисувах комикси, и така нататък. Така че правенето на филми беше начин да се съчетаят рисунките и историите. И това имаше смисъл. И разбира се историите, които избрах да разкажа бяха научно-фантастични истории: "Терминатор", "Пришълците" и "Бездната." И с "Бездната," аз комбинирах моята любов към подводния свят с правенето на филми. Слях двете страсти.

Нещо интересно, което излезе от "Бездната," беше, че за да разрешим конкретен проблем в историята на този филм, със създаването на вид течно водно същество, ние всъщност възприехме компютърно генерирана анимация, КГ. И това доведе до първата компютърно-генерирана анимация на герой с мека повърхност, която някога е използвана във филм. И въпреки, че филмът не спечели никакви пари, едва си покри разходите, бих казал, бях свидетел на нещо невероятно, което бе, че публиката, световната аудитория беше хипнотизирана от тази очевидна магия.

Знаете ли, законът на Артър Кларк казва, че всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магия. Те виждаха нещо магическо. И така, това ме развълнува много. Помислих си: "Уау, това е нещо, което трябва да бъде внедрено в кино изкуството." И така с "Терминатор 2", който беше моя следващ филм, ние развихме това много по-надалеч. Работейки с ILM, ние създадохме пича от течен метал Успехът висеше на косъм от това дали ефектът ще проработи. И той проработи. Ние създадохме магия отново. И постигнахме същият резултат с публиката. Въпреки че спечелихме малко повече пари от този филм.

Така че, по траектроята, минаваща през тези две точки, достигнахме до един нов свят, това беше един нов свят на творчество за филмовите творци. Така че аз започнах компания със Стан Уинстън, моят добър приятел Стан Уинстън, който беше най-добрият гримьор и дизайнер на същества по това време. Нарекохме я Digital Domain (Цифров домейн). Концепцията на компанията беше, да прескочим през аналоговите процеси на оптичните принтери и т.н., и да отидем направо към цифровото производство. Действително направихме това добихме конкурентно предимство за кратко.

Но в средата на 90-те се оказахме изоставащи в дизайна на същества и герои, заради които бяхме основали компанията. Заради това написах тази пиеса наречена "Avatar", която трябваше да разкрие напълно всички визуални ефекти, всички компютърно-генерирани ефекти с реалистични човешки емоционални характери, генерирани с КГ. И всички главни герои щяха да бъдат КГ. И светът щеше да бъде КГ. Но това не се случи. Хората от моята компания ми казаха, че ние няма да бъдем в състояние да направим това за известно време.

Така че си прибрах перкитеи направих филма за големия кораб, който потъва. (Смях) Знаете ли, представих го на студиото като "Ромео и Жулиета на борда на кораб." Това ще бъде този епичен, романтичен, страстен филм. Но тайно това, което исках да направя беше, да се потопя до истинските останки на Титаник. И затова направих филма. (Ръкопляскания) Това е самата истина. В студиото, те не знаеха това. Но аз ги убедих, казах, "Ще се потопим до останките. Ще ги заснемем в действителност. Ще ги използваме в началото на филма. Това ще бъде много важно. Ще бъде голяма рекламна стратегия." И ги убедих да финансират експедицията. (Смях)

Луда работа. Но това ме връща към темата за създаването на реалност във вашето въображение. Защото ние действително създадохме реалност, при която шест месеца по-късно се озовах в руски батискаф на 2,5 мили (4 км.) дълбочина в северната част на Атлантическия океан, гледайки истинския Титаник през люк, не на филм, не на HD, а на живо. (Ръкопляскания)

Tова ме порази. Изискваше огромна подготовка, трябваше да изградим камери, и светлини, и всякакви други неща. Но ме порази как това гмуркане и дълбоководните спускания бяха като космическа мисия. Беше технически сложно, и изискваше огромно планиране. Влизате в капсулата, спускате се в тъмната враждебна среда, откъдето няма надежда за спасение, ако не може да се върнете сами. А аз мислех: "Уау. Все едно живея в научно-фантастичен филм. Това е наистина страхотно."

И така, аз наистина бях поразен от треска за дълбоко-океански изследвания. Разбира се от научната им сотйност. Това беше всичко - приключение, любопитство, въображение. и опит, който Холивуд не можеше да ми даде. Можех да си представя едно същество и можехме да го направим визулано. Но не можех да си представя това което виждах през онзи прозорец. След като направихме някои от следващите експедиции, виждах същества в хидротермални извори и понякога неща, които никога не бях виждал преди, дори които никой не беше виждал преди, които всъщност не бяха описани от науката в момента, в който ги видяхме и заснехме.

Така че аз бях напълно поразени от това, и трябваше да продължа. И така, взех любопитно решение. След успеха на "Титаник" казах: "Добре, ще си дам почивка от моята работа като холивудски режисьор, и ще стана изследовател за известно време." И така, започнахме да планираме експедиции. И така се озовахме на Бисмарк, и го проучвахме с роботизирани превозни средства. Върнахме се обратно на развалините на "Титаник". Взехме малки ботове, които бяхме създали, които имаха навит оптичен кабел. Идеята беше да направим интериорно изследване на кораба, което никога не беше правено. Никой не беше гледал вътре в отломките. Нямаха средствата да го направят, затова създадохме технологията, която може да го направи.

И така оказах се на палубата на "Титаник", седейки в батискафа, Гледах дъските навън, мястото, където знаех, че е свирела групата. И управлявах малко роботизирано превозно средство през коридора на кораба. Казах управлявам, но съзнанието ми бе в превозното средство. Чувствах все едно физически бях вътре в останките на "Титаник". И това беше най-нереалният вид на дежа вю (вече видяно), което някога съм имал, понеже знаех, преди да завия, какво щеше да се появи там, преди светлините на превозното средство всъщност да го разкрият, понеже бях ходил върху декорите в продължение на месеци, докато правихме филма. И декорите бяха базирани на точно копие на чертежите на кораба.

Така че това беше абсолютно забележително преживяване. Осъзнавах, че това бе телепатично преживяване, че всъщност можете да имате тези роботизирани аватари, и тогава вашето съзнание се инжектира в тях в тази друга форма на съществуване. Това бе дълбоко! И може би е един поглед към това, което може да се случи след няколко десетилетия, като започнем да имаме киборг тела за проучване или за други неща, в много видове пост-човешки бъдеща, които мога да си представя, като фен на научната фантастика.

След като направих тези експедиции, наистина започнах да ценя това, което беше там долу, като дълбоките пролуки в океана, където бяха тези невероятни, животни! Те са всъщност пришълци, точно тук на Земята. Те живеят в среда с хемосинтеза. Те не оцеляват в система, базирана на слънчева светлина, по начина, по който ние го правим. И така, вие виждате животни, които живеят до водни струи от 500 градуса по Целзий. Мислите си, че те вероятно не биха могли да съществуват.

По същото време започнах да се интересувам също и от космическа наука, отново, това беше влиянието на научната фантастика като дете. И се озовах ангажиран с космическата общност, наистина ангажиран с НАСА, седях в консултативния съвет на НАСА, планирах действителни космически мисии, ходех до Русия, ходех до пред-космонавтските биомедицински протоколи, и всички тези неща, за да мога всъщност да отида и полетя до Международната космическа станция с нашите триизмерни камерни системи. И това беше очарователно. Но това, което всъщност направих бе да заведа учените с нас в дълбините. И ги отведох долу, така че да имат достъп: астробиолози, планетарни учени, хора, които се интересуваха от тези екстремни среди. Отвеждах ги надолу в отворите, и ги оставях да видят, и да вземат проби, да тестват инструменти, и така нататък.

Уж правехме документални филми, но всъщност правехме наука, и то космическа наука. Напълно затворих цикъла, между това да бъда фен на научна фантастика, като дете, и да правя това нещо в действителност. И знаете ли, по времето на това пътуване пълно с открития, аз научих много. Научих много за науката. Но също и за за лидерството. Вие си мислите, че режисьорът трябва да бъде лидер, капитан на кораба.

Аз всъщност не научих за лидерството, докато не направих тези експедиции. Защото трябваше, в определен момент, да кажа, "Какво правя тук? Защо правя това? Какво мога да извлека от това?" Ние не печелехме пари от тези проклети филми. Едвам си покрихме разходите. Нямаше и слава Хората си мислеха, че между "Титаник" и "Аватар" съм си полирал ноктите седнал на брега на морето. Направих всички тези филми, тези документални филми за много ограничена публика.

Без слава, без блясък, без пари. Защо го правех? Правех го заради начинанието, заради предизвикателството -- А океана е най-предизвикателната среда. За тръпката от откритието, и за тази странна връзка, която се случва, когато малка група от хора образуват плътно сплотен екип. Понеже ние правехме тези неща с 10-12 души, работещи с години в даден момент. Понякога бяхме в морето за 2-3 месеца.

И в тази връзка осъзнаваш, че най-важното нещо е отношението, което имаш към тях, и което те имат към теб, че сте свършили задача, която не можете да обясните на никой друг. Когато се върнете обратно на брега и кажете, "Трябваше да направим това, и оптичният кабел, и заглушаването, и това и онова, цялата технология по него и трудностите, Аспектът на човешкото представяне на работа в морето, не можете да го обясните на хората. Това е нещото, което може би ченгетата имат, или хората на бойното поле, които са преминали през нещо заедно, и знаят, че никога няма да могат да го обяснят. Това създава връзка на уважение.

Така че, когато се върнах за да направя следващия си филм, който беше "Аватар," се опитах да приложа същият този принцип на лидерство, който беше, че трябва да уважавате тима си, и да спечелите уважението им в замяна. И наистина динамикат се промени . Така че, отново бях с малък екип, в неизследвана територия, правейки "Аватар," измисляйки нова технология, която не беше съществувала преди. Невероятно вълнуващо. Невероятно предизвикателно. И ние станахме едно семейство, в продължение на 4,5 години. Това промени напълно начина, по който правя филми. Хората коментираха за това колко добре, сме донесли океанските същества и сме ги поставили на планетата Пандора. За мен това беше по-скоро фундаментален начин за вършене на работата, самият процес, който се беше променил в резултат на това.

И така, какво можем да синтезираме? Какви са поуките? Мисля, че номер едно е любопитството. Това е най-мощното нещо, което притежавате. Въображението е сила, която може да породи реалност. И уважението на вашия екип е по-важно, от всички лаври на света. Млади кинорежисьори идват при мен и ме питат: "Дайте ми съвет, как да направя това." И аз казвам, "Не поставяйте ограничения върху себе си. Други хора ще го направят за вас, не го правете върху себе си, не залагайте срещу себе си. И поемайте рискове."

В НАСА казват така: "Неуспехът не е опция." Но неуспехът трябва да е опция в изкуството и в изследванията, защото това е въпрос на доверие. И нито едно важно начинание, което изисква иновации, не е било направено без риск. Трябва да сте готови да поемете тези рискове. Така че, това е мисълта, с която ще ви оставя, Каквото и да правите, неуспехът е опция, но страхът не е. Благодаря ви. (Ръкопляскания)