Жаклин Новограц: Живот на вдъхновение и отдаденост

Прекарала съм много време пътувайки по света напоследък, разговаряйки с много студенти и професионалисти. И навсякъде чувам едно и също. От една страна хората казват: "Сега е времето за промяна." Те искат да бъдат част от нея. Казват, че искат живот, изпълнен със смисъл и цели. Но от друга страна чувам хора да говорят за страх, чувство на неохота от риск. Те казват: "Аз наистина искам да водя пълноценен живот, но не знам откъде да започна. Не искам да разочаровам семейството или приятелите си." Аз работя за световната бедност. И те казват: "Искам да работя за световната бедност, но как ще се отрази това на кариерата ми? Няма ли да изпадна от играта? Ще печеля ли достатъчно пари? Ще мога ли да се оженя и да имам деца?" И като жена, която не се омъжи, докато не станах прекалено стара -- и съм доволна, че изчаках -- (Смях) -- и нямам деца, гледам тези млади хора и им казвам: "Вашата работа не е да бъдете перфектни. Вашата работа е просто да бъдете хора. А всичко важно, което се случва в живота, си има цена." Тези разговори наистина се отразяват на това, което се случва на национално и международно ниво. Нашите лидери и ние искаме всичко, но не говорим за цената, не говорим за жертвата.

Един от любимите ми цитати е от Тили Олсън, голямата американска писателка от Юга. В разказа си "О, да" тя говори за една бяла жена през 50-те, която има дъщеря, която се сприятелява с малко афро-американско момиче. Тя се гордее с детето си, но също така се чуди каква цена ще плати. "По-добре да се отдадеш, отколкото не." Но истинският въпрос е: каква е цената, ако не посмееш? Каква е цената, ако не опиташ?

Аз съм облагодетелствана в моя живот да познавам изключителни лидери, които са избрали да живеят живот на отдаденост. Познавах една жена, която участваше в програма, която ръководех към фондация "Рокфелер" казваше се Ингрид Уашинауаток. Тя беше лидер на племето меномини -- от американските индианци. И когато се присъедини към програмата, тя ни подтикваше да мислим за това как възрастните в индианската култура вземат решения. И тя каза, че те буквално визуализират лицата на децата седем поколения напред в бъдещето гледайки ги от Земята. И те гледат на тях като домакини на това бъдеще. Ингрид разбираше, че всички ние сме свързани един с друг, не само към човешките същества, но и към всяко живо същество на планетата.

И за съжаление, през 1999 г., когато тя беше в Колумбия, да работи с народа на племето У'ва, фокусирана към запазването на техните език и култура, тя и двама нейни колеги бяха отвлечени, измъчвани и убити от Революционната армия на Колумбия. И винаги, когато се събираме след това, слагаме един празен стол за нейния дух. И повече от десетилетие по-късно, когато говоря с колеги от НПО, дали в Трентън, Ню Джърси, или в офиса в Белия дом, и когато говорим за Ингрид, те всички казват, че се опитват да въплътят нейната мъдрост и нейния дух и да надградят недовършената работа и мисията на нейния живот. И когато мислим за наследство, не мога да се сетя за по-значимо от нейното, независимо колко кратък беше нейния живот.

Бях силно трогната от едни камбоджански жени, красиви жени, които пазят традицията на класическия танц в Камбоджа. Аз ги срещнах в началото на 90-те. През 70-те години, по време на режима на Пол Пот, Червените кхмери са избили над един милион души. И са се целили в елита и интелектуалците, в художниците, в танцьорите. В края на войната са останали живи само 30 от тези класически танцьори. И жените, с които имах привилегията да се запозная, бяха останали само три живи от тях, ми разказаха тези истории, как са лежали в техните постелки в бежанските лагери. Те споделяха, че са се опитвали толкова силно да запомнят фрагментите от танца, с надеждата и другите живи да правят това.

И една жена стоеше пред мен с перфектна стойка, с прибрани отстрани ръце и разказваше за събирането на 30-те след войната и колко забележително е било. По лицето й се отронваха големи сълзи, но тя не ги изтриваше с ръка. Жените решили, че ще обучат не следващото поколение момичета, защото и те били вече остарели, а по-следващото поколение. Аз седях там в студиото, гледайки тези жени да пляскат с ръце -- красиви ритми -- докато тези малки приказни феи танцуваха около тях, облечени в тези красиви копринени цветове. И си помислих, след всичката тази варварщина, това е начинът, по който човешките същества се молят. Защото те се фокусират върху онова, което е най-красиво от нашето минало и да го въплътят в обещание за бъдещето. И онова, което тези жени са разбрали, е, че понякога най-важните неща, които правим, и за които отдаваме времето си, са нещата, които не можем да измерим.

Също така бях впечатлена и от тъмната страна на силата и лидерството. И научих, че властта, особено в абсолютната си форма, е също такъв източник на възможности. През 1986 г. се преместих в Руанда и работих с една много малка група руандийски жени за създаване на банка за микрофинансиране. Една от тези жени беше Агнес -- най-вляво на снимката. Тя беше една от трите първи жени-парламентаристи в Руанда и може да бъде наречена една от майките на Руанда. Ние основахме тази институция за социална справедливост, полово равенство и идеята да дадем власт на жените.

Но Агнес се вълнуваше повече от символите на властта, отколкото от нейните принципи. И въпреки че беше част от либералната партия, политическа партия, която се фокусираше върху разнообразието и толерантността, близо три месеца преди геноцида, тя я напусна и се присъедини към екстремистката партия - Хуту Пауър. Стана министър на правосъдието по време на режима на геноцида и беше известна с подбуждането на мъжете да избиват по-бързо и да спрат да се държат като жени. Тя беше осъдена в престъпления от първа степен - геноцид. Ходих да я посетя в затвора, седяхме една до друга и коленете ни се докосваха. И трябваше да призная пред себе си, че във всеки един от нас живее чудовище. Може би не точно чудовище, а счупените парчета на нашата същност, тъга, таен срам, и че в крайна сметка за демагозите е лесно да хванат тези парчета, тези отломки, ако щете, и да ни накарат да гледаме на другите човешки същества като на по-низши от нас. И в крайния си вид - да правим ужасни неща.

И няма друга група по-податлива на такива манипулации от младите мъже. Чувала съм да казват, че най-опасното животно на планетата е младият мъжкар. Затова, когато се срещахме се фокусирахме върху жените, до колко е критично това, че инвестираме в нашите момичета, и поставяме равни условия в играта, и да намерим начини да ги почетем, не трябва да забравяме, че нашите момичета и жени са най-изолирани и насилвани, измъчвани и превръщани в невидими в същите тези общества, където нашите мъже и момчета се чувстват безсилни, неспособни да се грижат за близките си. И точно, когато седят на ъгъла на улицата и си мислят, че за вбъдеще нямат нито работа, нито образование, нито възможности, тогава е лесно да разбереш, че най-доброто, което може да направиш, зависи от една униформа и от една пушка.

Понякога много малки инвестиции могат да отприщят огромен, безкраен потенциал, който съществува във всеки един от нас. Един от членовете на фонда Acumen в моята организация, Сурадж Судакар, има онова, което наричаме морално въображение -- способността да се постави на мястото на другия и да се ръководи от тази перспектива. Той работеше с една група от млади хора, които идваха от най-голямото гето в света - Кибера. Те са невероятни хора. Заедно основаха клуб на книгата за стотици хора в гетото и даже четат много от авторите в TED и ги харесват. После създадоха конкурс за бизнес план. После решиха да правят TEDx.

И аз научих толкова много от Крис и Кевин от Алекс и Хърбърт и всички тези младежи. Алекс, може би го каза най-добре: "Бяхме свикнали да се чувстваме никой, но сега е точно обратното." И аз мисля, че всички грешим, когато си мислим, че приходите са връзката. Това, за което всички копнеем като човешки същества, е да бъдем видими един за друг. И причината, поради която тези млади момчета правят TEDx, е защото им е писнало единствените помощи, идващи в гетата, да са фокусирани върху HIV или в най-добрия случай - микрофинансиране. А те искаха да прославят онова, което е красиво в Кибера и Матаре -- фотожурналистите, творците, рисувачите на графити, учителите и предприемачите. И го правят. И моите почитания са за вас, в Кибера.

Моята работа се фокусира върху това да направим благотворителността по-ефективна, а капитализма - по-всеобхватен. Във фонда Acumen ние използваме благотворителни ресурси и ги инвестираме в това, което наричаме "упорит капитал" -- пари, които инвестираме в предприемачи, които виждат бедните не като пасивни получатели на благотворителност, а като истински агенти на промяната, които искат да решат техните собствени проблеми и да вземат собствени решения. Ние даваме нашите пари за 10-15 години и когато си ги вземем обратно, ги инвестираме в други иновации, които се фокусират върху промяната. Знам, че това работи. Инвестирали сме над 50 милиона долара в 50 фирми. И тези фирми са донесли още 200 милиона долара от тези забравени пазари. Само тази година те са доставили 40 милиона за услуги като майчинско здравеопазване и жилищно строителство, спешна помощ, слънчева енергия, така че тези хора да имат повече достойнство в решаването на своите проблеми.

Упоритият капитал е неудобен за хората, търсещи прости решения, лесни категории, защото ние не гледаме на печалбата като тъп инструмент, а намираме онези предприемачи, които поставят хората и планетата преди печалбата. И в крайна сметка искаме да бъдем част от движение, което цели измерване на влиянието, измерване на онова, което е най-важно за нас. И моята мечта е един ден да имаме свят, в който няма просто да уважаваме онези, които правят пари и продължават да правят още пари, а ще гледаме на тези личности, които използват нашите ресурси и ги превъщат в промяна на света по най-добри начини. И само когато ги почитаме, уважаваме и признаем тяхното обществено положение, тогава светът наистина ще се промени.

Миналият май прекарах необичайни 24 часа в които видях две различни лица на света, вървящи ръка за ръка -- едното, основано на насилието, а другото - на превъзходството. Това се случи в Лахор, Пакистан, в деня, когато бяха атакувани две джамии от терористи-самоубийци. Причината, поради която бяха нападнати тези джамии, е че хората, които се молеха вътре, бяха от определена ислямска секта, които фундаменталистите не признават за истински мюсюлмани. И не само това, че тези терористи-самоубийци взеха стотици жертви, но те направиха повече, създадоха още омраза, още гняв, още страх и със сигурност и отчаяние.

Но след по-малко от 24 часа аз бях на 20 километра от джамиите, на посещение при един от нашите партньори, един невероятен човек - Джавад Аслам, който се е осмелил да живее живот на отдаденост. Роден и отраснал в Балтимор, изучавал недвижими имоти, работил в агенции за недвижими имоти и след 11.09.2001 г. решил да отиде в Пакистан и да направи промяна. За две години едва успял да изкара някакви пари, чиракувайки при един невероятен строител, Тасним Садики. И имал мечта да построи жилищен комплекс върху тази безплодна земя използвайки упорития капитал, но продължавал да плаща цена. Имал твърди морални позиции и отказал да плати подкуп. Отнело му почти две години да регистрира земята. Но аз видях как може да се вдигне нивото на моралния стандарт от действията на един човек.

Днес, 2000 човека живеят в 300 къщи в тази красива общност. Там има училища, клиники и магазини. Но има само една джамия. И аз попитах Джавад: "Как се оправяте? Това е наистина една разнообразна общност. Кой ползва джамията в петък?" Той отговори: "Дълга история. Това беше, тежък и труден път, но накрая водачите на общността се събраха заедно, осъзнавайки, че имаме единствено себе си. И решихме, че ще изберем тримата най-уважавани имами и те ще се редуват кой да чете петъчната молитва. Но цялото общество, всички различни секти, включително шиити и сунити, ще седят заедно и ще се молят."

Ние имаме нужда точно от тези морални лидерство и смелост в нашия свят. Сблъскваме се с големи предизвикателства -- финансовата криза, глобалното затопляне, и това растящо чувство на страх и различие. И всеки ден ние имаме избор. Можем да изберем по-лесния път, по-циничния път, който е основан на мечти за едно несбъднато минало, на страх от другите, на дистанциране и вина, или пък да поемем по по-трудния път на трансформация, превъзходство, състрадание и любов, но също и на отговорност и справедливост.

Имах огромната чест да съм работила с детския психолог д-р Робърт Коулс, който отстояваше промяната по време на движението за граждански права в САЩ. И той разказа тази невероятна история за това как е работил с едно малко 6-годишно момиче, Руби Бриджис, първото дете, преборило сегрегацията в училищата на Юга -- в този случай в Ню Орлийнс. И той разказваше как всеки ден това шестгодишно дете, облечено в красивата си рокля, преминава с истинска грация през тълпи от бели хора, крещящи гневно, наричащи я чудовище, заплашващи да я отровят -- изкривени лица. И всеки ден той я наблюдавал и му се струвало, че тя говори на хората. Той я попитал: "Руби, какво казваш?" А тя отговорила: "Аз не говоря." Накрая той казал: "Руби, виждам те, че говориш. Какво казваш?" А тя казала: "Д-р Коулс, аз не говоря, аз се моля." Той казал: "Добре, за какво се молиш?" А тя отговорила: "Моля се: Отче, прости им - те не знаят какво правят." На шест години това дете е живеело живот на отдаденост и нейното семейство е платило цената за това. Но тя стана част от историята и прокара идеята, че всички ние трябва да имаме достъп до образование.

Последната ми история е за един млад и красив мъж, който се казва Джосефат Бяруанга, още един член на фонда Acumen, който ни поздравява от Уганда, една фермерска общност. Ние го изпратихме в една фирма в Западна Кения, на 300 километра. В края на годината той ми каза: "Жаклин, това беше толкова унизително, мислех си, че като фермер и като африканец ще разбера как да надрасна културата. Но специално когато разговарях с тези африкански жени, понякога допусках грешки -- беше ми толкова трудно да се науча да слушам." И каза още: "Мисля, че лидерството много прилича на оризов клас. Защото в разгара на сезона, в разцвета на силите му, той е красив, зелен, изхранва света и достига до небесата." "Но точно преди жътвата той се навежда с огромна благодарност и смирение, за да докосне земята, откъдето е дошъл."

Ние се нуждаем от лидери. Самите ние имаме нужда да водим от място, което има дързостта да повярва, че самите ние разширяваме основното предположение, че всички хора са създадени равни всеки мъж, жена и дете на тази планета. И ние се нуждаем от скромността да признаем, че не можем да го направим сами. Робърт Кенеди веднъж беше казал, че "малцина от нас притежават величието да подчинят историята, но всеки от нас може да работи, за да промени малка част от събитията. И сборът от всички тези действия представлява историята на това поколение." Животът ни е толкова кратък и времето ни на тази планета е толкова ценно, а всичко, което имаме, сме самите ние. Затова нека всеки от вас живее живот на отдаденост. Това няма да бъде лесен живот, но накрая, това е всичко, което ще ни крепи.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)