Инге Мисмал носи мир в съзнанието на Афганистан

Искам да ви разкажа една история, насърчаваща история, за справяне с отчаяние, депресия и покруса в Афганистан, и какво научихме от нея, и как да помогнем на хората, да преодолеят травматични преживявания, и как да им помогнем да си възвърнат увереността във времето напред -- в бъдещето -- и как да участват отново във всекидневния живот. И така, аз съм синдикален психоаналитик, и отидох в Афганистан през януари 2004 година, по случайност, по задание на Медика Мондиале. Юнг в Афганистан -- добивате представа. Афганистан е една от най-бедните страни в света, и 70 процента от хората са неграмотни. Войната и недохранването убиват хората, заедно с надеждата. Може би знаете това от медиите. Но това, което може да не знаете е, че средната възраст на хората в Афганистан е 17 години, което означава, че те израстват в такава среда и -- тук се повтарям -- в 30 години на война.

Така че това означава продължаващо насилие, външнополитически интереси, подкупи, наркотици, етнически конфликти, влошено здраве, срам, страх, и кумулативни травматични преживявания. Местни и чуждестранни военни се предполага, че ще изградят мира заедно с донорите, и с правителствените и неправителствените организации. И хората имали надежди, да, докато не разбрали, че положението им се влошава всеки ден -- било защото са убивани, или защото, по някакъв начин, те са по-бедни от преди осем години. Една цифра за това: 54 процента от децата на възраст до пет години страдат от недохранване.

И все пак, има надежда. Един ден един човек ми каза, "Моето бъдеще не изглежда блестящо, но искам да има блестящо бъдеще за сина ми." Това е снимка, която направих през 2005 година, докато се разхождах петъците по хълмовете в Кабул. И за мен това е символична картина, за отвореното бъдеще пред младото поколение.

И така, лекарите предписват лекарства. А донори се очаква да донесат мир, чрез изграждане на училища и пътища. Военните събират оръжия, и депресията остава непроменена. Защо? Защото хората не разполагат с инструменти, да се справят с нея, да я преодолеят. И така, скоро след пристигането ми, потвърдих нещо, което вече ми беше известно, че моите инструменти идват от сърцето на съвременна Европа, да. Обаче това, което може да ни рани, и нашата реакция към тези рани -- те са универсални. И голямото предизвикателство беше как да се разбере значението на симптомите, в този конкретен културен контекст. След една консултация, една жена ми каза, "Понеже ме почувствахте, аз мога да се почувствам отново, и искам да участвам отново в семейния ми живот." Това е много важно, защото семейството заема централно място в афганистанската социална система.

Никой не може да оцелее сам. И ако хората се чувстват използвани, безполезни и засрамени, понеже нещо ужасно се е случило с тях, това те се оттеглят, и така попадат в социална изолация, и не смеят да разкажат за това зло на други хора или на техните близки, защото не искат да ги натоварват. И много често насилието е един начин да се справят с това. Травматизираните хора също така лесно губят контрол -- симптомите са хипер-възбуда и ретроспективни спомени -- така че хората са в постоянен страх, че ужасните чувства от травматичното събитие може да се върнат неочаквано, внезапно, и те не могат да ги контролират. За да се компенсира тази загуба на вътрешен контрол, те се опитват да контролират външната среда, много разбираемо -- най-вече семейството -- и за съжаление, това се вписва много добре в традиционната страна, регресивната страна, репресивната страна, рестриктивната страна на културния контекст. Така, мъжете започват да бият жените си, майки и бащи бият децата си, и след това, те се чувстват ужасно. Не са искали да направят това. То просто се е случило. Загубили са контрол. Отчаяно се опитват да възстановят нормалното състояние, и ако не сме в състояние да спрем този кръг на насилие, той ще се прехвърли на следващото поколение, без съмнение. И отчасти това вече се случва.

Така че всеки се нуждае от чувство за бъдещето. А в Афганистан смисълът за бъдещето е разбит. Но нека да ви повторя думите на жената, "Защото ме почувствахте, аз мога да се почувствам отново." Така че ключова тук е съпричастността. Някой трябва да е свидетел, на това, което се случва с вас. Някой трябва да усеща как сте се почувствали. И някой трябва да ви види и да ви чуе. Всеки трябва да може да знае, че това което е изпитал е истина. И това важи само с друго лице. Така че всеки трябва да може да каже, "Това се случи на мен, и ми стори това, но аз съм в състояние да живея с него, да се справя с него, и да се поуча от него. А искам да се ангажирам в светлото бъдеще на децата ми и на децата на моите деца, и няма да омъжа моята 13-годишна дъщеря"-- което се случва доста често в Афганистан.

Така че нещо може да се направи, дори при такива екстремни условия, както в Афганистан. И аз започнах да мисля за програма за консултиране. Но, разбира се, имах нужда от помощ и средства. И една вечер, седях до един много приятен мъж в Кабул, и той ме попита за какво мисля, че това може да е полезно в Афганистан. И аз му обясних, набързо, че бих тренирала психолози консултанти, бих отворила центрове, и му обясних защо. Този мъж ми даде неговите данни за връзка в края на вечерта, и ми каза, "Ако искате да направите това ми се обадете." По това време той беше ръководител на Каритас Германия.

Така че можах да започна тригодишен проект с Каритас Германия, и ние обучихме 30 афганистански жени и мъже, и открихме 15 консултативни центрове в Кабул. Това е нашият знак. Той е ръчно нарисуван. И имахме 45 из целия Кабул. 11 000 души дойдоха -- повече от това. И 70 процента си възвърнаха живота. Това беше много вълнуващ момент, разработването на това с прекрасния ми афганистански екип. И те работят с мен и до днес. Ние разработихме културно-чувствителен, психологичен консултативен подход. И така от 2008 година до днес, съществена промяна и напредък се случват.

Делегация на Европейския съюз в Кабул дойде при мен и ме нае да работя в Министерството на здравеопазването, да лобирам този подход. Ние успяхме. Ние ревизирахме компонентата за психично здраве на основните здравни услуги, като добавихме психологични грижи и психологични съветници в системата. Това означава, разбира се, да се преквалифицира целия здравен персонал. Но за това, ние вече имаме ръководствата за обучение, които са одобрени от Министерството, и освен това, този подход вече е част от стратегията за психично здравеопазване в Афганистан.

Ние вече сме я приложили в някои избрани клиники в три провинции, и вие сте първите, които виждат резултатите. Искахме да знаем дали това, което се прави, е ефективно. И тук можете да видите, че всички пациенти имат симптоми на депресия, умерена и тежка. И червената линия е лечението както обикновено -- лекарства от медицински доктор. И всички симптоми останали същите, или дори се влошили. А зелената линия е лечението само с психологични консултации, без лекарства. И можете да видите, че симптомите почти напълно изчезват, и психологичния стрес е намалял значително, което е обяснимо, защото не можете да премахнете психологичния стрес, но можете да се научите как да се справяте с него. Така че това ни прави много щастливи, защото сега имаме някакви доказателства, че това работи.

Тук виждате, това е здравно учреждение в северен Афганистан, и всяка сутрин то изглежда така навсякъде. И лекарите обикновено имат 3 до 6 минути за пациентите. Но сега това ще се промени. И те ще отиват в клиниките, защото ще искат да се излекуват техните преки симптоми, и ще намерят някой, с когото да говорят и да обсъждат тези въпроси, и да говорят за това, какво ги натоварва, и да намират решения, разработват техните ресурси, научават средства за решаване на семейните си конфликти, и да получат известна увереност в бъдещето.

И бих искала да споделя един кратък пасаж. Един хазара казва на пущунския си съветник, "Ако се бяхме срещнали преди няколко години, тогава сигурно щяхме да се избием взаимно. А сега ти ми помагаш, да възвърна самочувствие за в бъдеще." А друг съветник ми каза след края на обучението, "Знаеш ли, никога не съм знаел защо оцелях, сред убийствата в селото ми. Но сега знам, защото съм част от едно ядро, от ново мирно общество в Афганистан." И така вярвам, че това ме подтиква да работя. И това е наистина освобождаващ и политически принос към мира и помирението. А също така, мисля, че без психологическа терапия, и без да се отчита това във всички хуманитарни проекти, ние не можем да построим граждански общества.

Мислех, че това е една идея, която си заслужава да се разкаже, и мисля, че трябва да бъде, може да бъде, би могла да бъде приложена и в други сфери.

Благодаря ви за вниманието.

(Ръкопляскания)