Иън Хътчисън: Да спасяваш лица

Лицето е изключително важно, защото е външната, визуална част, която всеки вижда. Нека не забравяме и функцията му. Ние имаме здрави черепни кости, които защитават най-важния орган в тялото ни: мозъка. Това е и мястото, където се намират сетивата ни, специалните сетива - нашето зрение, говор, слух, мирис и вкус. И тази кост е надупчена и, както виждате, светлината преминава през черепа и тези празнини, синусите, които затоплят и овлажняват въздуха, който вдишваме. Също така обаче, представете си, ако те бяха запълнени с твърда кост, главата ни би била мъртво тегло, не бихме могли да я държим изправена, и не бихме могли да огледаме света около нас. Тази жена е пред бавна смърт, заради доброкачествени тумори в черепа, които напълно са заличили устата и носът, до такава степен, че тя не може да диша или яде.

Прикачени към костите на лицето, които определят структурата на лицето ни, са мускулите, които създават нашите физиономии - общият ни език за изразяване - нашата социална система за сигнализиране. А над мускулите се намира кожната обвивка, която е изключително сложна три-измерна структура, правеща десни завои тук и там, с тънки участъци, като клепачите, дебели участъци, като бузите, и в различни цветове. А също така го има и фактора чувствителност на лицето. Къде обичаме да целуваме други хора? По устните. Да гризнем ушенцата, може би. Лицето е мястото, към което сме привлечени.

Нека не забравяме и косата. Това, което виждате на снимката от лявата ви страна е синът ми, с нормалните му вежди. Забележете колко странно изглежда той без вежди. Определено има разлика. А представете си го, ако имаше коса по средата на носа, тогава щеше да изглежда още по-странно.

Дисморфофобия е екстремната степен на факта, че ние не виждаме себе си така, както ни виждат другите. Шокиращата истина е, че ние виждаме единствено своя огледален образ и се виждаме единствено в накъсани фотографски образи които улавят само един малък миг от времето на живота ни. Дисморфофобията е извращение на този феномен, така че хора, които може да са много добре изглеждащи, си мислят, че са ужасно грозни и постоянно посягат към хирургия, за да коригират външния си вид. Тези хора не се нуждаят от хирургия, а от психиатрична помощ. Макс любезно ми предостави тази снимка. Той няма дисморфофобия, но използвам снимката му, за да илюстрирам факта, че той изглежда точно като някой, страдащ от дисморфофобия. С други думи, тои изглежда напълно нормално.

Възрастта е още един фактор, с който отношението ни към външния вид се променя. Децата оценяват себе си, или се учат да се самоооценяват, в зависимост от поведението на възрастните около тях. Ето и един класически пример: Ребека има доброкачествен тумор на кръвоносните съдове, който расте върху черепа, засегнал е носа и затруднява зрението. Както виждате, туморът блокира зрението. Самата тя също е в опасност, тъй като нараняване в областта води до обилно кървене. Нашите изследвания показват, че родителите, както и други близки на такива деца ги обожават. Те са свикнали с вида на лицата им и ги възприемат като специални. Всъщност, понякога родителите спорят относно това, дали туморът на детето изобщо трябва да бъде премахнат. А понякога, те страдат силно, защото детето, което са обикнали се е променило толкова много, че те дори не могат да го познаят. Други хора обаче казват невероятно болезнени неща. Например: "Как смеете да извеждате това дете откъщи и да ужасявате другите хора. Не трябва ли да направите нещо по въпроса? Защо не сте премахнали тумора?" Други деца пък, в любопитството си, идват да докоснат образуванието, породено от съвсем естествено любопитство. Подобни неща, естествено, карат детето да забележи, че в него има нещо необичайно. След операция, всичко се нормализира. Възрастните се държат нормално, а детето играе повече с другите деца.

Като тийнейджъри, просто си помислете за собствените си тийнейджърски години, преминаваме през драматични и, доста често, несъразмерни промени във външния облик на лицето. Опитваме се да открием кои сме. Търсим одобрението на връстниците си. И така, чертите на лицето ни са жизнено важни в опита ни да се утвърдим в света. Само си спомнете за акнето и как едно-едничко петънце е можело да ви парализира за няколко дни. Колко време сте прекарвали взирайки се в огледалото всеки ден, практикувайки как да гледате лошо, да изглеждате сериозно опитвайки се да изглеждате като Шон Конъри, както правех аз, опитвайки се да вдигна едната си вежда. Това са трудни времена.

Избрал съм да ви покажа профила на Сю, защото показва долната й челюст, стърчаща напред и долната й устна, също стърчаща напред. Сега бих искал да помоля всички вас в публиката да изпънете напред долната си челюст, и да се обърнете към човека до вас. Изпънете напред челюстта си, обърнете се към човека до вас и ги погледнете - те изглеждат окаяни. Това е именно нещото, което хората казваха на Сю. Тя не беше ни най-малко окаяна. Хората обаче й казваха: "Защо си толкова нещастна?" Хората постоянно правеха грешни преценки за настроението й. Учителите й и връстиците й я подценяваха, и в училище я дразнеха. И така, тя избра лицева операция. След операцията, тя каза: "Лицето ми вече рефлектира личността ми. Хората вече знаят, че съм жизнерадостен и щастлив човек." Това именно е промяната, която може да се осъществи за тийнейджърите.

Дали обаче тази промяна е истинска или е плод на въображението на самите пациенти. Ние изследвахме отношението на тийнейджъри към снимки на пациенти, които са имали корективна лицева операция. Това, което открихме бе, (разбъркахме добре снимките, така че да не могат да разпознаят кои са преди и след) това, което открихме бе, че пациентите бяха възприети като по-атрактивни след операцията. Е, това не е изненадващо, но ние също така помолихме участниците да оценят хората на снимките по честност, интелигентност, дружелюбност и избухливост. Всички те бяха оценени под нормалното в тези характеристики - по-агресивни и т.н. - преди операцията. След операцията, същите хора бяха възприети като по-интелигентни, по-дружелюбни, по-честни, по-малко избухливи, а все пак, ние не бяхме оперирали техния интелект или характер.

Когато хората остаряват, те не непременно избират да се подложат на този вид операция. Посещението им за консултация е в резултат на ударите и стрелите на една неблагоприятна съдба. Може да са преживели раково заболяване или травма. Това е снимка на Хенри седмици след премахването на злокачествен тумор от лявата страна на лицето му - неговите скули, горна челюст и очната кухина. Той изглежда доста добре на този етап. Но в продължение на следващите 15 години, той претърпя още 14 операции, тъй като заболяването разрушаваше лицето му и разваляше моите реконструкции. Аз научих много от Хенри. Хенри ме научи, че човек може да се труди неспирно. Той работеше като адвокат. Продължи да играе крикет. Наслаждаваше се на живота максимално. И това навярно бе, защото той имаше успешна и удовлетворителна работа, грижовно семейство и защото можеше да има социални контакти. Той запази едно спокойно безгрижие. Не казвам, че той преодоля всичко това; той не го преодоля. Това, което той постигна бе нещо повече. Той то игнорира. Игнорира обезобразяването, което се случваше в живота му и продължи напред без да мисли за него. Това е именно нещото, което тези хора могат да постигнат.

Хенриапи също илюстрира този феномен. Това е един мъж в 20-те си години, чието първо пътуване извън Нигерия бе заедно със злокачествено образувание, който той дойде да оперира във Великобритания. Това бе най-дългата ми операция. Продължи 23 часа. Извърърших я с моя колега неврохирург. Отстранихме всички кости от дясната страна на лицето - окото, носа, черепните кости и кожата на лицето - и ги възстановихме с тъкани от гърба. Той продължи да работи като санитар в психиатрична клиника. Ожени се. Роди му се син, който нарекоха Джеремая. И пак, той каза: "Тази картина на мен и сина ми Джеремая ме показва като успелия човек, който чувствам, че съм." Обезобразяването на лицето му не го афектира, защото той имаше подкрепата на семейството си и успешна, удовлетворителна работа.

И така, видяхме вече, че можем да променим лицата на хората. Но когато променяме лицата им, дали променяме и тяхната идентичност, по един или друг начин? Например, има два вида лицева хирургия. Можем да ги категоризираме по следния начин... Да кажем, че има пациенти, които сами избират да си напражят лицева операция - като Сю. Когато те си направят лицева операция, чувстват, че животът им се е променил, защото другите хора вече ги възприемат като по-добри. Самите те не се чувстват по-различни. Всъщност чувстват, че са добили нещо, което никога преди не са имали; това, че лицето им най-накрая рефлектира характера им. И това навярно е разликата между козметичната хирургия и този вид хирургия. Вие може да кажете: "Е, добре де, този вид хирургия също може да се нарече козметична." Ако правите козметична операция, пациентите често са по-нещастни. Те се опитват да постигнат някаква промяна в живота си. Сю не се опитваше да постигне промяна в живота си, а просто да постигне лицето, което отговаряше на нейния характер.

Също така обаче има и други хора, които не избират да си направят лицева операция. Това са хора, които са застреляни в лицето. Ще мина нататък и ще имаме празен екран, за тези сред вас, които са гнусливи. На тези хора се е наложило да имат операция. И пак, както вече казах, ако те имат грижовно семейство, и добра професия, те могат да водят нормален и удовлетворителен живот. Тяхната идентичност не се променя.

Дали този бизнес около външния вид и това да му се отдава такова внимание е Западен феномен? Семейството на Музета е опровержение на това. Това малко момиченце от бангладешки произход, от западния квартал на Лондон, има огромен злокачествен тумор от дясната страна на лицето, който вече е отнел зрението й и който рязко нараства, и може скоро да отнеме живота й. След операцията за отстраняване на тумора, родителите й я облякоха в тази красива зелена, кадифена рокличка, с розова панделка в косата, и искаха портретът й да бъде показван по света, независимо от факта, че те бяха вярващи мисюлмани, а майката бе изцяло забулена. Така че, това не е просто феномен на Запада.

Ние съдим по лицата на хората през цялото време. Това е така още от времето на Ломбросо и начина, по който той е описвал криминалните физиономии. Той твърди, че криминалните лица могат да се познаят, съдено единствено от снимки. Красивите хора винаги се оценяват като по-дружелюбни. Виждаме О Джей - той е добре изглеждащ мъж. Бихме искали да прекараме време с него. Изглежда дружелюбен. Сега вече знаем, че той е осъден насилник, и всъщност изобщо не е добър човек. Красотата не се равнява на доброта, и изобщо не се равнява на благ нрав.

И така, вече говорихме за статичното лице и как ние преценяваме статичното лице, но всъщност, ни е далеч по-комфортно да преценяваме движещото се лице. Вярваме, че можем да преценяваме хората по техните гримаси. Членове на журито в британската съдебна система обичат да виждат очевидци, за да уловят тези отличителни знаци на лъжа - примигването, колебанието. И така, те искат да видят жив човек за свидетел. Тодоров ни казва, че за една десета от секундата, ние правим заключение за нечие лице. Става ли ни некомфортно от тази снимка? Да. Дали ще сме щастливи, ако лицето на нашия лекар, адвокат или финансов съветник бе прикрито? Би ни било доста некомфортно. Но дали сме добри в това да преценяваме лицето и неговите движения? Истината е, че съществува 5-минутно правило, не 10-секундно правило, както казва Тодоров, а 5-минутно правило. Ако прекарате 5 минути с някого, започвате да виждате неща отвъд външния лицев облик, и хора, към които сте били първоначално привлечени, може да ви станат досадни и да загубите всякакъв интерес; докато хора, към които не сте били привлечени първоначално, защото не са ви били особено приятни, стават привлекателни, заради характера си.

И така, вече говорихме доста за облика на лицето. Сега бих искал да споделя нещичко за операциите, които правим - къде сме сега и накъде сме запътени. Това е снимка на Ан, чиято дясна челюст и основата на черепа са били премахнати. И както можете да видите в следващите снимки, ние успяхме да я възстановим успешно. Това обаче не е достатъчно. Ан иска ето това. Тя иска да е навън и да кара каяк, или да изкачва планини. И това е нещото, което тя постигна и към което ние трябва да се стремим.

Това е ужасяваща снимка, така че сега си вдигам ръката. Това е снимка на Ади, мениджър на банка в Нигерия, чието лице е било простреляно при въоръжен грабеж. Той е загубил долната челюст, устна, брадичката, както и горната челюст и зъбите. А това е летвата, която той вдигна за нас. "Искам да изглеждам така. Ето така изглеждах преди." И така, с модерните технологии, използвахме компютри, за да създадем модели. Направихме модел на челюстта без костта в нея. След това огънахме пластина по този модел. Поставихме я на съответното място, така че знаехме, че това е точната й позиция. След това поставихме кост и тъкани, взети от гърба. Тук може да видите как пластината придържа всичко и да видите поставянето на имплантите, така че, в една единствена операция ние постигнахме това и това. Така животът на пациента е възстановен. Това са добри новини. Обаче, кожата на брадичката му не е същата като преди. Това е кожа от гърба му. Тя е по-плътна, по-тъмна, по-груба и няма съответните контури. Ето къде ние се проваляме. И ето къде се нуждаем от лицеви транспланти.

Лицевият трансплант има роля навярно при обгорени пациенти, за да замести кожата. Ние можем да възпроизведем основната костна структура, но все още не можем да възпроизведем кожата на лицето. Така че е много ценно да имаме това средство на наше разположение. Пациентите обаче ще трябва да взимат лекарства, които подтискат имунната им система през остатъка от живота им. Какво означава това? Те имат по-висок риск към инфекции и злокачествени образувания. Това не е трансплантация, която спасява живот, като трансплантация на сърце, или черен дроб, или бял дроб; това е трансплантация, която осигурява качествен живот и в резултат на това ако след 10 или 15 години пациентите имат рак, дали ще кажат: "Иска ми се да си бях направил обикновената реконструктивна операция, вместо това, защото сега умирам от злокачествен тумор?" Все още не знаем. Също така не знаем как тези хора се чувстват относно реконструкцията и тяхната самоличност. Бернард Девошел и Силви Тестелин, които извършиха първата такава операция, сега изучават тези въпроси. Донорите ще са крайно недостатъчно; колко хора биха искали лицето на техен близък да бъде премахнато при смъртта им. Така че, ще има проблеми със лицевите транспланти.

Добрите новини са, че бъдещето почти е тук, а бъдещето е в тъканното инженерство. Само си представете, мога да създам биологично разградим шаблон. Мога да го поставя на точното място, мога да го посипя с клетки - стволови клетки от самия пациент - малко протеин от генно иженерство, и ето на, оставете всичко за 4 месеца и лицето израства само. Това е малко като рецепта на Джулия Чайлд.

Но все още имаме проблеми. Имаме да разрешим проблема с рака на устата. Все още не успяваме да излекуваме достатъчно пациенти, а това е ужасно обезобразяващ рак. Все още не успяваме да ги възстановим достатъчно добре. Във Великобритания имаме епидемия от наранявания на лицето сред младите хора. Все още не можем да заличаваме белези. Трябва да правим повече научни изследвания. А най-добрата новина от всички е, че хирурзите знаят пределно добре, че трябва да правим научни изследвания. Основали сме благотворителни организации, които ще ни помогнат да финансираме клинични изследвания, за да определим кой е най-добрият ход на лечение за момента, и кое е по-добро лечение за вбъдеще, така че не просто да си седим на старите лаври и да си казваме: "Добре, справяме се добре. Нека спрем дотук."

Благодаря ви много.

(Аплодисменти)