Голан Левин прави изкуство, което гледа към вас

Здравейте! Казвам се Голан Левин. Аз съм творец и инженер. Което е все по-често срещан вид хибрид. Но все още се сблъсквам с хора, които не ме разбират. И се разтърсих малко и намерих тази страхотна снимка. Това е писмо от "Артфорум" от 1967 г., в което се казва: "Не си и представяме да издадем специален брой на тема електроника или компютрите в изкуството." И все още не си го представят. И за да не си мислите, че като сте диджерати сте по-просветени, наскоро отидох до магазина за приложения на Apple iPhone. Къде е изкуството? Имам изобилие от продукти. Спорт. Но някак идеята, че някой би искал да създава изкуство за iPhone, нещо, което правим с приятелите ми, все още не се отразява на разбирането ни за какво ни служат компютрите.

Струва ми се, че и от двете страни има липса на разбиране относно какво би означавало да си творец, който ползва материалите от своята епоха. Това, което мисля, че артистите са длъжни да правят, е наистина да изследват потенциала на новите средства, с които да се изразяват. В моя случай - аз съм творец, и наистина се интересувам от разширяването на речника на човешката дейност и даване на хората на нови възможности чрез интерактивност. Искам хората да открият себе си като актьори като креативни актьори, чрез интерактивни преживявания.

Много от работата ми цели да се отдалечи от това. Това е снимка на работното място на мой студент. Като казвам работно място, нямам предвид само конкретното бюро, чиято повърхност е изтъркана от мишката. Ако се вгледате внимателно, дори можете да видите намек за Apple меню горе в ляво, където виртуалният свят буквално се е отпечатал върху физическия. Както Джой Маунтфорд бе казал: "Мишката вероятно е най-тънката сламка, през която може да изсмучите цялото човешко изразяване."

(Смях)

И това, което наистина се опитвам да направя, е да дам на хората по-богати начини за интерактивни преживявания. Как можем да се отървем от мишката и да използваме телата си като начин за изследване на естетични преживявания, които не е задължително да са утилитарни. Затова пиша софтуеър. Ето как го правя. Много от преживяванията ми напомнят огледала по някакъв начин. Защото в някакъв смисъл това е първият начин, по който хората откриват собствения си потенциял като актьори и откриват собствената си сила. Казвайки си "Кой е това в огледалото? О, това съм всъщност аз."

И така, ето един пример, това е проект от миналата година. Наречен е Промеждутачният Фрагментарен Процесор. Позволява на хората да изследват негативните форми, които създават, когато говорят за ежедневието си. Когато хората правят форми с ръцете си или главите си, или един с друг, тези форми буквално произвеждат звуци и се преобразяват във въздуха. Това сякаш невидимо пространство или това неопределено пространство се превръща в нещо истинско, което хората могат да оценят и с което могат да творят. И така, хората откриват творческите си способности. Собствените им личности изпъкват по един изцяло уникален начин.

В допълнение към действията с тяло, нещо, което от известно време изследвам, е употребата на глас. Това е изключително експресивна система за нас, вокализирането. Песента е един от най-старите начини да бъдем чути и разбрани. Натъкнах се на едно фантастично проучване на Волфганг Кьолер, така нареченият баща на гещалт психологията, от 1927 г., който показва пред публика като вас следните форми. Казва, че едната е наречена Малума. Другата е наречена Такета. Коя коя е? Някой иска ли да налучка? Малума е горната. Точно така. И, казва той, повечето хора отговарят без да се колебаят.

Това, което наистина виждаме, е феномен, наречен фонестезия. Което е нещо като синестезия. И ако според д-р Оливър Сакс вероятно един на милион наистина има синестезия и чува цветовете или усеща вкуса на формите, то фонестезията е нещо, което всички можем да изпитаме до някаква степен. Това предствлява свързване на различните възприятия като твърдост, острота, яркост и тъмнина и фонемите, с които говорим.

Вече 70 години протича изследване, в което познавателни психолози предполагат степента, до която Л, М и Б се асоциират с форми като тези. Докато П, Т и К е по-вероятно да се свързват с форми като тези. Така изведнъж започваме да отбелязваме връзка между кривини които числено използваме, относително отбелязване между криви и говор.

Замислих се какво ще стане, ако можем да ги пуснем наобратно? Така се роди проектът Ремарк, който е съвместна работа със Закари Либерман и Ars Electronica Futurelab. А това е интерактивна инсталация, която представя илюзията, че речта хвърля видими сенки. Идеята е, че стъпваш в нещо като магическа светлина. И така виждаш сенките на собствената си реч. Сякаш отлитат от главата ти. Ако една система за компютърно разпознаване на реч разбере какво казвате, то тя я изрича буква по буква. Но ако не разбере, тогава произвежда форма, която е фонестетично най-близо до звуците, които издавате. Нека видим видео.

(Ръкопляскания)

Благодаря. А в този проект работих с великият абстрактен вокалист, Яап Блонк. Той е световен експерт в изпълнението на "Урсоната," което представлява половин-часова безмислена поема на Курт Швитерс, написана през 20те години на 20 век. Която представлява половин час от строго структурирана безмислица. И е почти невъзможно да се изпълни. Но Яап е един от световните експерти по изпълнението и. И в този проект ние разработихме един тип интелигентни субтитри на живо. Ето това са нашите субтитри на живо, които са възпроизвеждани от един компютър, който познава текста на "Урсоната," за щастие, Яап също го познава много добре. И компютърът подава този текст в същото време като Яап И така всичкият текст, който ще видите е генериран на живо от компютъра, който визуализра това което Яан прави с гласа си. Ето тук може да видите постановката, където има един екран със субтитри зад него. Окей. И така ... (Ръкопляскания) Целите видеоклипове са онлайн ако ви интересуват

По време на представлението на живо получих раздвоен отзив. Защото някой хора разбират субтитрите на живо като някакъв оксиморон. Защото обикновено има някой, който ги създава след това. И така една група хора се питаха, "Е и, голяма работа? Аз гледам субтитри цял ден по телевизията." Разбирате ли? Те не си представят оператора в кабината, който набира всичко това на клавиатура.

Освен цялото човешко тяло, и освен гласа, още едно нещо, което ме интересува напоследък, е употребата на очите, или на погледа, от гледна точка на това как хората общуват помежду си. Невербалната информация, която е осъществена чрез очите, представлява едно огромно количество. И е едно от най-интерестните технически предизвикателства, които в този момент са активни в компютърната наука. Да имаш видеокамера, която може да разбира от едно доста голямо разстояние, че тези малки топки всъщност са насочени в една или друга посока, за да разкрият това от което се интересувате, и там където вашето внимание е насочено. Във всичко това се съдържа много емоционална комуникация.

Затова аз започнах, с няколко различни проекта, да изследвам как хората могат да общуват с машините чрез техните очи. И най-общо да задавам следните въпроси, Какво би станало ако произведение на изкуството съзнава, че ние го гледаме? Как би отвърнало, един вид, за да потвърди или да саботира факта, че ние го наблюдаваме? И какво би направило ако можеше да отвръща на погледа ни? Тези са въпросите, които се случват в следващите проекти.

Първият проект, който ще ви покажа, наречен Очен Код представлява интерактивен софтуер в който, ако прочетем този малък кръг, "следата оставена от погледа на предишния наблюдател гледа към следата оставена от погледа на предишния наблюдател." Идеята тук е, че то представлява изображение, конструирано напълно от собствената си история да бъде наблюдавано от различни хора в една инсталация. Позволете ми да се прехвръля, за да демонстрирам на живо. И така да го пуснем и да видим как работи.

Окей. Ах, тук имаме много осветено видео. Тук има един малък тестов екран, за да покаже, че работи. И това, което ще направя е само да скрия това. И вие може да видите, че това което прави е да записва моите очи всеки път като премигам. Ехо? И аз мога ... ехо ... окей. И без значение къде съм, това което става в момента е, че това е една система за следене на очите, която се опитва да локализара очите ми. И ако много се отдалеча аз съм размазан. Ще получим тези неясни петна като това, които може би наподобяват очи по един много абстрактен начин. Но ако се приближа наистина много и гледам диркетно в камерата на този лаптоп, вие ще видите тези добре фокусирани очи.

Може да мислите за това като един вид, нещо като да печатате с очите си. И това, което вие печатате са записи на вашите очи в момента в който вие наблюдавате нечии други очи. И така всеки наблюдава наблюдението на всички останали преди него. И това съществува в по-големи инсталации, където има хиляди и хиляди очи, в които хората биха се вглеждали, като вие виждате кой гледа към хората, които гледат към хората, които гледат преди тях. И така аз само ще добавя още няколко. Мигам. Мигам. И както виждате, още веднъж, как то намира очите ми и прави всичко възможно да прецени кога премигвам. Добре. Нека оставим това. Това представлява един тип рекурсивна наблюдателна система. (Ръкопляскания) Благодаря ви.

Последните няколко проекта, които ще ви покажа са основно в новата област на роботиката, за мен, нова за мен. Това се нарича Опто-Изолатор. И сега ще ви покажа един видеоклип на неговата по-стара версия. Който е дълъг само една минута. Окей. В този случай, Опто-Изолаторът премигва в отговор на нечии собствени премигвания. Той мигва една секунда след вас. Това е апарат предназначен да редуцира феноменът на погледа до най-простите възможни материали. Само едно око, вторачено във вас, и елиминиращо всичко останало в едно лице. Просто да разгледаме погледа по изолиран начин, като нещо, като един елемент. В същото време, то се опитва да възпроизведе това, което бихте нарекли познати психо-социални поведения. Като например да погледне настрана ако се вторачите твърде дълго в него защото то е засрамено. Или други подобни неща.

Окей. Така последният проект, който ще ви покажа, е един нов проект наречен Хобот (Смях) Представлява един 2,5 метров хобот с едно изпъкнало око. (Смях) И във вътрешността си има една 800 паундова роботна ръка която взех назаем, (Смях) от един приятел. (Смях) Помага да имаш добри приятели. Аз съм в Карнеги Мелън. Ние си имаме страхотен Институт по Роботика. Бих искал да ви покажа нещото наречено Хобот, което е -- Идеята зад този проект е да направя робот, които изглежда сякаш е постоянно изненадан да ви види. (Смях) Идеята е, че най-общо -- ако той постоянно изглежда като "A? ...Ъъ?" Затова другото му име е Дубльорът, този който прави дубъл с погледа. Той винаги сякаш поглежда още веднъж, изненадан: "Какво?" И идеята е, може ли той да ви погледне и да ви накара да се чувствате все едно "Какво? Нещо с обувките ми ли не е наред?" "Имам нещо в косата си ли?" Ето. Добре.

Проверявам го... За хай-тек вманиачените, ето малко задкулисна информация. То притежава компютърна визуална система и се опитва да гледа към хората, който се движат най-много. Това се неговите мишени. Ей там е скелетът, който всъщност представлява това което се опитва да направи. В крайна сметка става въпрос да създадем един нов език на тялото за едно ново същество. Холивуд го прави през цялото време, разбира се. Но също така този език на тялото да комуникира нещо на човека, който го наблюдава. Този език комуникира, че е изненадан да ви види, и е заинтерсуван да ви наблюдава.

(Смях)

(Ръкопляскания)

Благодаря ви много. Това е всичко, което имам за днес. И съм наистина щастлив, че съм тук. Благодаря ви наистина много.

(Ръкопляскания)