Джоф Мълган: След катастрофата, да инвестираме в един по-добър свят.

Трудно е да повярваш, че е минала по-малко от година от изключителния момент, когато финансите, кредитът, който движи икономиката ни, замръзна. Сърцето му спря. Ефектът, може би разплатата, за години хищници-вампири като Бърни Мадоф, когото видяхме по-рано. Злоупотреба със стероиди, прекаляване и така нататък. Минаха едва няколко месеца, откакто правителствата инжектираха огромни суми пари, за да се опитат да предпазят цялата система от потъване. А сега сме на много странно място, нещо като зоната на здрача, където никой не е съвсем наясно кое е подействало и кое - не. Нямаме никакви много ясни карти, няма компас, който да ни води. Вече не знаем на кои експерти да вярваме.

Онова, което ще се опитам да направя, е да дам някои указания за това, което според мен е пейзажът от другата страна на кризата, за какво трябва да внимаваме и как всъщност може да използваме кризата. В една дефиниция за лидерство се казва: "е способността да се използва възможно най-малката криза за възможно най-големия ефект." Искам да говоря за това как да се уверим, че тази криза, която никак не е малка, наистина се използва пълноценно.

Искам да започна просто като кажа малко за това откъде идвам. Образованието ми е доста объркано, което вероятно ме прави подходящ за объркани времена. Получих докторска степен по телекомуникации, както виждате. Обучавах се за кратко за будистки монах под ръководството на този човек. Бил съм граждански служител, отговарял съм и за политиката на този човек.

Но онова, за което искам да говоря, започва, когато бях в този град, този университет, като студент. И тогава, както и сега, той беше красив - с балове и конни залагания, красиви хора, много от които вземаха присърце коментара на Роналд Рейгън, че "дори ако казват, че упоритата работа не вреди, защо да рискуваме?"

Но когато бях тук, много от тийнейджърите като мен бяха в много различна ситуация и напускаха училище в тогавашното време на бързо растяща младежка безработица и по същество се блъскаха в стена, що се отнася до възможностите им. Аз прекарах много повече време с тях, а не на конни надбягвания. Имаше хора, на които не липсваше ум, изящество или енергия, но нямаха надежда, нямаха работа, нямаха перспективи. А когато на хората не е позволено да са полезни, те скоро започват да се мислят за безполезни. И макар че това беше страхотно за музикалния бизнес на времето, не беше кой знае колко добре за каквото и да било друго. Оттогава не преставам да се чудя защо капитализмът е толкова изумително ефективен в някои неща, а толкова неефективен в други, защо е толкова иновативен в някои отношения и толкова неиновативен в други.

От онова време насам всъщност преживяхме изключителен бум, най-дългият бум в историята на тази страна. Безпрецедентно богатство и просперитет, но този растеж не винаги е доставял онова, което ни е нужно. Х.Л.Менкен казва, че "за всеки сложен проблем има едно просто решение, и то е погрешно." Не казвам, че растежът е погрешен, но е поразително, че през годините на растеж много неща не са се подобрили. Нивата на депресия продължавали да се повишават из целия западен свят. Ако погледнете Америка, съотношението на американци, които нямат с кого да говорят за важни неща, се е повишило от една десета до една четвърт. Пътували сме ежедневно по-дълго до работа, но както виждате от тази графика, колкото по-дълго пътуваш, толкова по-малко щастлив е вероятно да си. И става все по-ясно, че икономическият растеж не се превежда автоматично в социален растеж, или човешки растеж.

Сега сме в поредния момент, когато друга вълна тийнейджъри навлиза на един жесток пазар на труда. Тук ще има един милион безработни млади хора към края на годината. Хиляди губят работата си ежедневно в Америка. Трябва да направим, каквото можем, за да им помогнем, но мисля, че трябва също и да зададем един по-дълбок въпрос, дали използваме тази криза, за да осъществим скок напред към различен вид икономика, по-приспособена към човешките нужди, към по-добър баланс на икономика и общество.

Според мен един от уроците на историята е, че дори най-дълбоките кризи могат да бъдат моменти на възможности. Те внасят идеи от границите към основната насока. Често водят до ускоряване на много нужни реформи. Това се е видяло през 30-те години, когато Великата депресия проправила пътя за Бретон Удс, държавите на благосъстояние и така нататък. А мисля, че сега може да се видят наоколо някои от зелените филизи на един много различен вид икономика и капитализъм, които биха могли да израснат. Виждат се в ежедневието. В трудни времена хората трябва да правят нещата сами за себе си и по целия свят - Оксфорд, Омаха, Омск, се вижда изключителен бум на градско фермерство, хора овладяват земя, овладяват покриви, превръщат шлепове във временни ферми.

А аз съм една много малка част от това. Имам 60 000 такива в градината си. И няколко такива. Това е кокошката Атила. Много малка част съм от едно много голямо движение, което за някои хора е въпрос на оцеляване, но също и въпрос на ценности, на различен вид икономика, свързана не толкова с консумация и кредит, а с неща, значими за нас. Също така, навсякъде се вижда процъфтяване на времеви банки и паралелни валути, хората използват смарт технологии, за да свържат всички ресурси, освободени от пазара, хора, сгради, земя и да ги свържат с онзи, който има най-наложителни нужди.

Според мен подобна е историята и с правителствата. Роналд Рейгън е казал, че най-смешните две изречения в английския език са: "Аз съм от правителството. И съм тук, за да помогна." Но мисля, че миналата година, когато правителството наистина взе участие, хората бяха доста доволни, че са тук, че действат. Но сега, няколко месеца по-късно, колкото и да са добри политиците в гълтането на жаби, без да правят физиономии, както се беше изразил някой, не могат да скрият несигурността си. Защото вече е ясно каква част от огромните суми пари, които влагат в икономиката, всъщност отиват за поправяне на миналото, откупуване на банките, автомобилните компании, а не за да ни подготвят за бъдещето. Колко от парите отиват в бетон и подтикване към консумация, а не за разрешаване на наистина важните проблеми, които имаме за решаване?

И навсякъде, докато хората мислят за безпрецедентните суми, харчени от нашите пари и парите на децата ни, сега, в дълбините на кризата, питат: Сигурно трябва да използваме с по-дългосрочна визия за ускоряване на прехода към зелена икономика, да се подготвим за стареене, да се справим с някои от неравенствата, белязали такива страни и Съединените щати, вместо просто да даваме парите на изпълнителите? Сигурно трябва да даваме парите на предприемачите, на гражданското общество, за хора, способни да създават новото, а не на големите, добре свързани компании, големи, струпани правителствени програми. И, след всичко това, великият китайски мъдрец Лао Дзъ е казал: "Управлението на велика страна е като готвенето на малка риба. Не се престаравайте."

Мисля, че също така все повече и повече хора питат: Защо да подтикваме към консумация, вместо да променим това какво консумираме? Като кмета на Сао Пауло, забранил рекламните билбордове, или множеството градове като Сан Франциско, въвеждащи инфраструктури за електрически коли. Виждате малка част от същото нещо да се случва в бизнес света. Мисля, че някои от банкерите като че ли не са научили нищо и не са забравили нищо. Но се запитайте: Какви ще бъдат най-големите сектори от икономиката след 10, 20, 30 години? Няма да са онези, подредили се на опашка за подаяния като коли, космически полети и така нататък.

Най-големият сектор ще бъде здравеопазването... вече 18 процента от американската икономика, според предвиждането ще нарасне до 30 и дори 40 процента до средата на века. Грижа за възрастните хора, грижа за децата, вече много по-големи работодатели от колите. Образование - шест, седем, осем процента от икономиката и расте. Екологични услуги, енергийни услуги, безбройните зелени служби, всички те сочат към един много различен вид икономика, в чиято основа не са продуктите - тя използва разпределени мрежи и е основана преди всичко върху грижа, върху връзки, върху онова, което хората правят за други хора, често един на друг, а не просто да им се продава продукт.

Мисля, че онова, което свързва предизвикателството за гражданското общество, предизвикателството пред правителствата и предизвикателството за бизнеса сега е по някакъв начин много просто, но доста трудно. Знаем, че нашите общества трябва да се променят радикално. Знаем, че не можем да се върнем там, където бяхме преди кризата. Но знаем също, че само чрез експерименти ще открием как точно да управляваме нисковъглероден град, как да се грижим за много по-възрастно население, как да се справяме с пристрастяването към наркотици и така нататък.

И ето го проблема. В науката провеждаме експерименти систематично. Сега нашите общества харчат два, три, четири процента от БВП, за да инвестират систематично в нови открития, наука, технология, да захранват с гориво тръбопровода от блестящи изобретения, които осветяват такива събирания. Не че нашите учени непременно са много по-умни, отколкото са били преди сто години - може би са, но имат дяволски повече поддръжка от когато и да било. Поразителното обаче е, че в обществото няма почти нищо сравнимо, никаква сравнима инвестиция, никакъв систематичен експеримент в нещата, в които капитализмът не е много добър, като състрадание, емпатия, отношения или грижа.

Всъщност не разбирах това, преди да се срещна с този човек, който тогава беше 80-годишен, леко объркан, живееше от доматена супа и смяташе, че гладенето се надценява силно. Беше помагал за формиране на следвоенните институции на Британия, нейната държава на благосъстоянието, нейната икономика, но някак преоткрил себе си като социален предприемач, станал създател на много, много различни организации. Някои прочути като Отворения университет, който има 110 000 студенти, Университетът на Третата възраст, в който почти половин милион възрастни хора преподават на други възрастни хора, както и странни неща като "направи си сам" гаражи и езикови линии и школи за социални предприемачи. И завърши живота си, продавайки компании на рискови капиталисти.

Вярваше, че ако видиш проблем, не трябва да казваш на някого да действа, а трябва да действаш по него сам, и живя достатъчно дълго и видя достатъчно от идеите си, първо презряни, а после успели, че да каже, че винаги трябва да приемаш "не" като въпрос, а не като отговор. Животът му беше един систематичен експеримент за откриване на по-добри социални отговори, не на теория, а чрез експеримент, и то експеримент, включващ хората с най-добра интелигентност за социалните нужди, които обикновено са хората, живеещи с тези нужди. Вярваше, че живеем с другите, споделяме света с другите и поради това нашата иновация също трябва да се извършва с другите, а не да правим неща на хора, за тях, и така нататък.

Онова, което правеше той, нямаше име, но мисля, че то бързо става доста преобладаващо. Онова, което правим в организацията, наречена на негово име, където се опитваме да изобретяваме, създаваме, пускаме нови начинания, били те училища, уеб компании, здравни организации и така нататък. И се оказваме част от едно много бързо растящо глобално движение от институции, работещи по социална иновация, използващи идеи от дизайна, технологията или обществената организация за развитие на кълновете на един бъдещ свят, но чрез практика и чрез демонстрация, а не чрез теория. И те се разпространяват от Корея до Бразилия, Индия и САЩ и из цяла Европа. Беше им даден нов импулс от кризата, от нуждата от по-добри отговори за безработицата, срива на общността и така нататък.

Някои от идеите са странни. Това са хорове за оплаквания. Хората се събират, за да пеят за нещата, които наистина ги дразнят. (Смях) Други са много по-прагматични - здравни треньори, ментални обучения, клубове за работа. А някои са доста структурни, като бонове за социален ефект, при които набираш средства за инвестиции за отклоняване на тийнейджъри от престъпления или подпомагане на стари хора да останат извън болницата и получаваш възвращаемост в зависимост от това доколко успешни са проектите ти.

Идеята, която всичко това представлява, според мен бързо се превръща в здрав разум и в част от това как откликваме на кризата, като признаваме нуждата от инвестиции в иновация за социален прогрес, както и технологичен прогрес. Имаше големи фондове за здравни иновации, пуснати по-рано тази година в тази страна, както и лаборатория за иновации в обществените служби. Из цяла северна Европа като част от много правителства вече има иновационни лаборатории. А само преди няколко месеца президентът Обама стартира Кабинета за социална иновация в Белия дом.

Онова, което хората започват да питат, е: Сигурно, точно както ние инвестираме в проучвания и развитие - два, три, четири процента от нашия БВП, от нашата икономика, ами ако вложим, да кажем, един процент от обществените разноски в социална иновация, в грижа за възрастните, нов вид образование, нови начини да се подпомагат хората с увреждания? Вероятно бихме постигнали в обществото продуктивни придобивки, подобни на онези, които сме имали в икономиката и в технологията.

И ако преди поколение или две големите предизвикателства бяха подобни на това да се прати човек на Луната, вероятно предизвикателствата, които е нужно да си поставим така, са такива като елиминация на детското недохранване, спиране на трафика, или едно, според мен по-близо до дома за Америка или Европа, защо не си поставим целта да постигнем един милиард допълнителни години живот за днешните граждани. Всичко това са цели, които биха могли да бъдат постигнати до десетилетие, но само с радикални и систематични експерименти, не само с технологии, а също и с начин на живот и култура, а също и политики и институции.

Искам да завърша, като кажа малко за това какво според мен означава това за капитализма. Мисля, че това, за което става дума, цялото това движение, което расте от границите, остава доста малко. Нищо подобно на ресурсите на CERN, DARPA, IBM или Dupont. Това ни подсказва, че капитализмът ще стане по-социален. Той вече е потопен в социални мрежи. Ще се включва все повече в социални инвестиции и социални грижи и в отрасли, където стойността идва от онова, което правиш с другите, а не само от онова, което им продаваш, и от връзки, както и от консумация. Интересно е също, че това предполага едно бъдеще, при което обществото научава някои трикове от капитализма за това как да се вгради ДНК на неуморната, постоянна иновация в обществото, изпитване на нещата, а после отглеждане и мащабиране на онези, които действат.

Мисля, че това бъдеще ще бъде доста изненадващо за много хора. През последните години много интелигентни хора мислеха, че по същество капитализмът е спечелил. Че историята е приключила и обществото неизбежно ще трябва да отстъпи на второ място след икономиката. Но съм поразен от един паралел в това как хората често говорят за капитализъм днес и как са говорели за монархията преди 200 години, точно след Френската революция и реставрацията на монархията във Франция.

Тогава хората казвали, че монархията доминира навсякъде, защото била вкоренена в човешката природа. Били сме естествено почтителни. Била ни е нужна йерархия. Точно както днес ентусиазираните привърженици на необуздания капитализъм казват, че той се корени в човешката природа, само че сега е индивидуализъм, настойчивост и така нататък. После монархията била отпратена от сериозния претендент, масовата демокрация, която била възприемана като изпълнен с добри намерения, но обречен експеримент. Точно както капитализмът надживя социализма. Дори Фидел Кастро казва сега, че единственото по-лошо нещо от това да бъдеш експлоатиран от мултинационалния капитализъм е да не бъдеш експлоатиран от мултинационалния капитализъм. Тогава монархиите, дворците и укрепленията доминирали във всеки градски пейзаж и изглеждали постоянни и уверени, а днес лъскавите кули на банките доминират във всеки голям град.

Не предполагам, че тълпите са на път да нахлуят на барикадите и да обесят всички инвестиционни банкери на най-близката улична лампа, макар че това би могло да е доста изкусително. Но мисля, че сме на предела на един период, когато, точно както се е случило с монархията, а интересното е, че и с военните, ще дойде краят на централната позиция на финансовия капитал и той неотклонно ще се придвижва встрани, към границите на нашето общество, преобразен от господар в слуга, слуга на продуктивната икономика и на човешките нужди.

А докато се случва това, ще си спомним нещо много просто и очевидно за капитализма, което е, че независимо какво четете в учебниците по икономика, той не е самоподдържаща се система. Зависи от други системи, от екология, семейство, общност и ако те не се подхранват, страда и капитализмът. Нашата човешка природа е не само себична, а също и състрадателна. Не е само конкурентна, а и грижовна. Заради дълбочината на кризата, мисля, че сме в момент на избор.

Кризата почти сигурно се задълбочава около нас. В края на тази година ще бъде по-зле, а твърде възможно - и още по-зле след година, отколкото е днес. Но това е един от онези много редки моменти, когато трябва да избираме дали просто да въртим бясно педалите, за да се върнем там, където сме били преди година-две и много тясна представа за целта на икономиката, или пък това е момент да скочим напред, да започнем отначало и да правим някои от нещата, които вероятно е трябвало да правим така или иначе. Благодаря.

(Аплодисменти)