Бившата мунистка Даян Бенскотър: Как мислят култовете

Пътуването ми към това да дойда тук днес започна през 1974 г. Това съм аз, със смешните ръкавици. Бях на 17 години и тръгвах за мирна демонстрация. Но това, което не знаех, беше, че повечето от онези хора, стоящи там с мен, бяха мунисти. (Смях) И в рамките на седмица бях започнала да вярвам, че второто пришествие на Христос се е случило, че това е Сун Мюнг Муун, и че съм била специално избрана и подготвена от Бог да бъда негов последовател.

Колкото и страхотно да звучи това, семейството ми не бе очаровано от това. (Смях) Те опитаха всичко, което можаха, за да ме измъкнат оттам. Нещо като подземна железница вървеше тогава, през онези години. Може би си спомняте. Наричаха се депрограматори. И след около пет дълги години моето семейство уреди депрограмирането ми. А после аз станах депрограматор. Започнах да работя по случаи. И след около пет години работа [депрограмиране] бях арестувана за отвличане. Повечето от случаите, по които работех, бяха наречени принудителни. Онова, което се случваше, бе, че семейството трябваше някак да отведе любимите си хора на безопасно място. И така, завеждаха ги на някое безопасно място. Ние идвахме и говорехме с тях, обикновено в продължение на около седмица. И след като [арестът] се случи, реших, че това е добър момент да обърна гръб на тази работа.

Минаха около 20 години. Един изгарящ въпрос обаче не ми даваше мира. И това беше: "Как се случи това с мен?" Всъщност, какво се бе случило с мозъка ми? Защото нещо се беше случило. И така, решах да напиша книга - мемоари за това десетилетие от живота си.

Към края на писането на онази книга излезе един документален филм. Беше за Джоунстаун. И оказа смразяващ ефект върху мен. Това са мъртвите в Джоунстаун. Около 900 души са умрели през онзи ден. Повечето от тях са отнели сами живота си. Жените са дали отрова на бебетата си и са гледали как излиза пяна по устата им, докато умират.

Най-горната снимка е група мунисти, които са били благословени от месията си. Партньорите им са били избрани вместо тях. На долната снимка е Хитлеровата младеж. Това е кракът на атентатор-самоубиец. Онова, което трябваше да призная пред себе си, с огромно отвращение, бе, че го схващам. Разбирам как би могло да се случи това. Разбирам как нечий мозък, как нечий ум може да стигне дотам, където това започва да изглежда смислено, всъщност би било грешно, когато мозъкът ти работи така, да не се опиташ да спасиш света чрез геноцид.

И тъй, какво е това? Как работи това? И как стана така, че започнах да разглеждам случилото се с мен като вирусна меметична инфекция. За онези от вас, които не са запознати с меметиката - една мема се дефинира като идея, която получава отговор в човешкия мозък и се движи от мозък на мозък като вирус, много подобно на вирус. Начинът, по който работи един вирус, е... той може да заразява и да нанася най-много вреда на някого, който има отслабена имунна система.

През 1974-а бях млада, бях наивна и бях твърде изгубена в собствения си свят. Бях истинска идеалистка. Тези прости идеи за сложни въпроси са много привлекателни, когато си емоционално уязвим. Онова, което се случва, е, че кръговата логика взема връх. "Муун е едно с Бог. Бог ще поправи всички проблеми в света. Трябва само смирено да го следвам. Защото Бог ще спре войната и глада - всички тези неща, които исках да направя. Трябва само смирено да го следвам. Защото, в крайна сметка, Бог [работи чрез] месията. Той ще поправи всичко това." То става непроницаемо. И най-опасната част от това е, че създава "нас" и "тях", "правилно" и "грешно", "добро" и "зло". И така всичко става възможно. Всичко става рационализируемо.

Но работата е там обаче, че ако погледнеш моя мозък през онези години с мунистите - неврологията се разраства в геометрична прогресия, както каза Рей Курцвайл вчера. Науката се разраства. Започваме да гледаме вътре в мозъка. А ако погледнехте моя мозък, или който и да било мозък, заразен с вирусна меметична инфекция като тази, и го сравните с когото и да било в тази зала, или с когото и да било, който редовно използва критично мислене, убедена съм, че би изглеждал много, много различно.

И това, колкото и странно да звучи, ми дава надежда. Причината да ми дава надежда, е, че първото нещо е да признаем, че имаме проблем. Но това е човешки проблем. Научен проблем, ако искате. Случва се в човешкия мозък. Няма никаква зла сила, която ни е вдигнала мерника. Това е нещо, което се надявам, че можем да разрешим чрез изследвания и образование. Първата стъпка е да осъзнаем, че можем да сторим това заедно, и че няма "нас" и "тях". Благодаря ви много. (Аплодисменти)