Евгений Морозов: Интернет ли е онова, от което се е боял Оруел?

Добро утро. Мисля, че като мърморещ източноевропеец съм тук тази сутрин в ролята на песимиста. Изтърпете ме. Идвам от бившата съветска република Беларус, която, както някои от вас може би знаят, не е точно оазис на либералната демокрация. Затова винаги съм бил очарован от това как технологията всъщност може да преоформи и отвори авторитарни общества като нашето.

Значи, завършвам колеж и, чувствайки се голям идеалист, реших да се присъединя към неправителствената организация, която използваше нови медии за да популяризира демокрацията и медийната реформа в голяма част от бившия Съветски съюз. За моя изненада обаче открих, че диктатурите не рухват толкова лесно. Всъщност, някои от тях оцеляват след предизвикателството, а някои стават дори по-репресивни.

И тогава аз, влизайки и излизайки от идеализма си, реших да напусна работата си в НПО и да проучвам как Интернет би могъл да спъва демократизацията. Трябва да ви кажа, че това никога не е бил много популярен спор. И вероятно все още не е много популярен сред много от вас, седящите в тази публика. Той никога не е бил популярен сред много политически лидери, особено онези в Съединените щати, които някак смятаха, че новите медии ще успеят да направят онова, което ракетите не можаха. Тоест, да подпомагат демокрацията на трудни места, където всичко друго вече е опитвано и се е провалило. И мисля, че до 2009 г. тази новина най-сетне е достигнала Британия. Затова вероятно трябва да добавя и Гордън Браун към този списък.

Има обаче и един скрит спор за логистиката, който движи голяма част от този дебат. Нали? Затова, ако се вгледате достатъчно отблизо в него, ще видите всъщност, че в голяма част от него става дума за икономика. Кибертопианците казват, че подобно на факсовете и копирните машини през 80-те години, блоговете и социалните мрежи радикално са трансформирали икономиката на протеста. Затова хората неизбежно ще се разбунтуват. За да го кажем много просто, предположението досега беше, че ако дадете на хората достатъчно свързаност, ако им дадете достатъчно устройства, неизбежно ще последва демокрация.

А аз, честно казано, никога не съм се съгласявал с този аргумент - отчасти защото никога не съм виждал трима американски президенти да се съгласяват за каквото и да било в миналото. (Смях) Но, разбирате ли, дори отвъд това, ако помислите за скритата в него логика, е нещо, което наричам iPod либерализъм. При което предполагаме, че всеки един иранец или китаец, който има iPod и го обича, ще обича също и либералната демокрация. И отново - мисля, че това е някак фалшиво.

Но смятам, че много по-голям проблем с това е, че тази логика - че трябва да хвърляме iPod-и, а не бомби - Имам предвид - от това би излязло невероятно заглавие за нова книга на Томас Фридман. (Смях) Но това рядко е добър знак. Нали? И така - по-големият проблем с тази логика е, че тя обърква замислените с реалните употреби на технологията. За онези от вас, които мислят, че новите медии в интернет могат някак да ни помогнат да отблъснем геноцида, не трябва да търсят по-далеч от Руанда. Където през 90-те всъщност две радиостанции бяха отговорни за подхранване на голяма част от етническата омраза.

Но дори отвъд това, за да се върнем към Интернет, онова, което всъщност се вижда, е, че определени правителства са усвоили употребата на киберпространството за пропагандни цели. Нали? И те строят онова, което наричам спинтернет. Комбинацията от завъртане (spin), от една страна, и интернет от другата. И така, правителства от Русия до Китай и Иран наемат, обучават и плащат на блогъри, за да оставят идеологически коментари и да създават много идеологически блог постове като коментар по чувствителни политически въпроси. Нали?

Може да се чудите - а защо, за бога, го правят? Защо се ангажират с киберпространството? Е, моята теория е, че това се случва, защото цензурата всъщност е по-малко ефективна, отколкото смятате, на много от онези места. В момента, когато публикувате нещо критично в блог, дори ако успеете да го забраните незабавно, все пак то ще се разпространи сред хиляди и хиляди други блогове. Така че, колкото повече го блогвате, толкова повече то всъщност влияе върху хората да избягват цензурата и така да печелят тази игра на котка и мишка. Значи, единственият начин да се контролира това е да се опиташ да го завъртиш и да обвиниш всеки, написал нещо критично, че е, например, агент на ЦРУ.

И, отново - това се случва доста често. Ще ви дам само един пример как действа в Китай, например. Имаше един известен случай през февруари 2009 г., наречен "Измъкни котката". За онези от вас, на които не е известен, ще дам само кратко резюме. Случилото се е, че един 24-годишен мъж, китаец, починал по време на излежаване на присъда в затвор. Полицията твърди, че се е случило, защото си играел на криеница, което е "измъкни котката" на китайски жаргон, с други затворници, и си е ударил главата в стената. Обяснение, прието доста недоверчиво от много китайски блогъри.

Те незабавно започват да публикуват много критични коментари. Всъщност в KiKu.com, популярен китайски уебсайт, е имало 35 000 коментара по този въпрос до часове. Но после властите правят нещо много умно. Вместо да се опитат да изтрият тези коментари, протягат ръка към блогърите. И казват по същество: "Вижте, хора. Искаме да станете нетизени-следователи." Кандидатствали 500 души и били избрани четирима, за да отидат и да обиколят въпросното учреждение, да го инспектират, а после да блогват за него. До дни целият инцидент бил забравен, което никога не би се случило иначе, ако просто се бяха опитали да блокират съдържанието. Хората щяха да продължат да говорят за него със седмици.

А това всъщност подхожда на друга интересна история за това какво се случва в авторитарните държави и в тяхното киберпространство. Нещо, което политическите учени наричат авторитарно обсъждане. То се случва, когато правителствата всъщност подават ръка на своите критици и им разрешават да се занимават един с друг онлайн. Склонни сме да мислим, че това ще навреди някак на тези диктатури, но в много случаи само ги укрепва. Може би се чудите защо. Само ще ви дам много кратък списък от причини защо авторитарното обсъждане всъщност може да помогне на диктаторите.

Първата е доста проста. Много от тях действат в пълен информационен вакуум. Те всъщност нямат данните, от които имат нужда, за да идентифицират възникващи заплахи срещу режима. Затова насърчаването на хората да отидат онлайн и да споделят информация и данни в блогове и уики статии е страхотно, защото иначе служители на ниско ниво и бюрократи ще продължават да прикриват какво всъщност се случва в страната, нали? Затова, погледнато от този ъгъл, наличието на блогове и уики статии създава знания, което е страхотно.

Второ, включването на обществеността във всяко вземане на решения също е страхотно, защото ви помага да споделите вината за политиките, които в крайна сметка се провалят. Защото те казват: "Е, вижте, попитахме ви, консултирахме се с вас, вие гласувахте за това. Поставихте го на първа страница на своя блог. Е, прекрасно. Вие сте виновните."

И накрая, целта на всички усилия за авторитарно обсъждане обикновено е да се повиши легитимността на режимите, както у дома, така и зад граница. Затова да каниш хората на всякакви обществени форуми, участието им във вземане на решения е наистина страхотно. Защото онова, което се случва, е, че тогава всъщност можеш да посочиш тази инициатива и да кажеш: "Е, имаме демокрация. Имаме форум."

Само за да ви дам един пример - една от руските области, например, сега включва гражданите си в планирането на нейната стратегия до 2020 г. Нали? Така че те могат да отидат онлайн и да допринесат с идеи за това как ще изглежда този регион до 2020 г. Искам да кажа - всеки, който е бил в Русия, знае, че в Русия нямаше планиране за следващите месеци. Така че включването на хората в планиране за 2020 г. няма непременно да промени нещо. Защото диктаторите още са онези, които контролират дневния ред.

Ще ви дам само един пример от Иран. Всички сме чували за Twitter революцията, която се случи там. Но ако се вгледате достатъчно отблизо, всъщност ще видите, че много от мрежите и блоговете, както и Twitter и Facebook, всъщност са били оперативни. Те може да са станали по-бавни, но активистите все пак са имали достъп до тях и всъщност твърдят, че да имаш достъп до тях е страхотно за много авторитарни държави. А е страхотно, просто защото те могат да събират разузнавателни данни от отворени източници.

В миналото би отнело седмици, ако не и месеци да се идентифицира как иранските активисти се свързват един с друг. Сега всъщност знаете, че те се свързват един с друг, като гледат страницата си във Facebook. Искам да кажа, че КГБ - и не само КГБ - всъщност са прилагали мъчения, за да получат тези данни. Сега те са достъпни онлайн. (Смях)

Но мисля, че най-големият концептуален капан, заложен от кибертопианците, е, когато става дума за дигитални туземци - хора, израснали онлайн. Често сме чували за киберактивизъм, как хората стават по-активни заради интернет. Рядко се чува за киберхедонизъм, например, как хората стават пасивни. Защо? Защото те няка приемат, че Интернет ще бъде катализаторът на промяната, която ще тласне млади хора на улиците, докато всъщност той може да бъде новият опиум за масите, който ще държи същите хора в стаите им, теглещи порнография. Тази опция не се обмисля особено сериозно.

Така че за всеки дигитален ренегат, разбунтувал се по улиците на Техеран, спокойно може да има двама дигитални пленници, които всъщност се бунтуват само в World of Warcraft. Това е реалистично. И няма нищо лошо в него, защото Интернет е дал огромни възможности на много от тези млади хора. Той играе напълно различна социална роля за тях.

Ако погледнете някои от проучванията на това как всъщност младите хора извличат полза от Интернет, ще видите, че броят тийнейджъри в Китай например, за които Интернет всъщност разширява сексуалния им живот, е три пъти по-голям, отколкото в Съединените щати. Така че той наистина играе социална роля, но не води непременно до политически ангажимент.

Затова начинът, по който съм склонен да мисля за него, е като йерархия от кибернужди в пространството. Тотално разминаване с Ейбрахам Маслоу. Но въпросът тук е, че когато отдалеченото руско село мине онлайн, онова, което ще заведе хората в Интернет, няма да са докладите от Наблюдение за човешките права (Human Rights Watch). Ще бъде порнография, Сексът и града, или може би гледането на смешни видеоклипове с котки. Това е нещо, което трябва да признаете.

А какво трябва да направим по въпроса? Е, според мен трябва да спрем да мислим за броя iPod-и на глава от населението и да започнем да мислим за начини, по които можем да овластим интелектуалците, дисидентите, неправителствените организации, а после - и членовете на гражданското общество. Защото дори онова, което се случваше досега със спинтернет и авторитарното обсъждане, има огромна вероятност тези гласове да не бъдат чути. Затова мисля, че трябва да разбием някои от утопичните си предположения и наистина да започнем да правим нещо по въпроса. Благодаря. (Аплодисменти)