Ева Въртес поглежда в бъдещето на медицината

Благодаря ви! За мен наистина е чест и привилегия да бъда тук, в последните ми дни като тинейджър. Днес искам да ви разкажа за бъдещето, но първо ще ви разкажа малко за миналото. Моята история започва преди да се родя. Баба ми пътувала във влак към Аушвиц (бел. прев. Освиенцим), лагера на смъртта. И се возели по линиите и линиите се разделили. И някак -- не знаем цялата история -- но влакът поел по грешните линии и ги закарал в трудов лагер, вместо в лагер на смъртта. Баба ми оцеляла и се омъжила за дядо ми. Те заживели в Унгария и се родила майка ми. И когато майка ми била на две годинки, се разбушувала Унгарската революция и те решили да избягат от Унгария. Качили се на кораба и отново имало разклонение -- корабът щял да отиде или в Канада, или в Австралия. Те се качили и не знаели къде отиват, накрая се озовали в Канада. И така с две думи те дошли в Канада. Баба ми била химик. Работила в Института Бантинг в Торонто, но на 44 починала от рак на стомаха. Никога не съм я срещала, но нося нейното име -- абсолютно същото име, Ева Въртес -- и си мисля, че съм наследила от нея и страстта към науката.

Открих тази страст недалеч оттук, всъщност, когато бях на 9 години. Със семейството ми пътувахме с кола и бяхме в Големия Каньон. И аз никога не съм чела книги, когато бях малка -- баща ми се опита да ме зариби с Братята Харди, опитах и Ненси Дрю, пробвах какво ли не -- просто не ми харесваше да чета книги. И майка ми си купи една книга, когато бяхме в Големия Каньон, наречена "Горещата зона." Разказваше се за избухването на вируса Ебола. И нещо в нея някак ме привлече силно. На корицата имаше един някак бабунест вирус, и просто исках да я прочета. Взех я и докато карахме от края на Големия Каньон до Биг Сур и до, всъщност, тук, където сме днес, в Монтерей. Аз четях книгата и от този момент знаех, че искам животът ми да е свързан с медицината. Исках да бъда като изследователите, за които четях в книгата, които ходеха в джунглите на Африка, влизаха в лабораториите си и просто се опитваха да разберат какъв е този смъртоносен вирус. От този момент нататък, четях всяка медицинска книга, до която можех да се докопам и това много ми харесваше. Бях безучастен наблюдател на света на медицината.

Чак, когато влязох в гимназия си помислих, "Може би сега, нали се сещате -- като съм голяма гимназистка -- може би мога да стана деен участник в големия свят на медицината." Бях на 14 и разпращах електронни писма до професорите в местния университет и ги питах дали не бих могла да работя в лабораторията им. Почти никой не отговори. В смисъл, защо биха отговорили на 14-годишно дете? Но успях да се срещна с един професор, Д-р Джейкъбс, който ме прие в лабораторията си. По това време много се интересувах от неврология и исках да направя научно изследване, което да се концентрира върху ефекта на тежките метали върху развитието на нервната система. Така че го започнах и работих в неговата лаборатория една година, и стигнах до резултатите, до които вероятно очаквахте, че ще стигна, когато храните винарки с тежки метали -- това наистина, ама наистина вреди на нервната система. Гръбначният мозък беше на парчета. Невроните се пресичаха във всички посоки. И оттогава реших да се концентрирам не върху вредите, но върху предпазването от тях.

И това е, което ме доведе до Алцхаймер. Започнах да чета за болестта на Алцхаймер и се опитвах да се запозная с научните изследвания и по същото време, когато бях в -- четях в медицинската библиотека един ден и попаднах на статия за нещо наречено производни на пурина. Тези съединения, като че спомагаха клетъчния растеж. И тъй като бях наивна за цялата работа си помислих, "О, при Алцхайхмер имаме клетъчна смърт, която предизвиква загубата на памет, но имаме и това съединение -- производно на пурина -- което пък спомага растежа на клетки." И си помислих, "Може би щом спомага растежа, би могло да забави и смъртта." И така това е проектът, с който се занимавах през тази година, и който още е в ход, и открих, че едно от производните на пурина, наречено гуанидин, беше забавило растежа на клетки с почти 60 процента. Представих тези резултати на Международния научен панаир, което беше просто едно от най-невероятните преживявания на живота ми. И ме наградиха с "Най-добър в света на медицината," което ми позволи да вляза, или поне да надникна през вратата на големия свят на медицината.

И оттам нататък, тъй като вече бях в този огромен и вълнуващ свят, исках да го изследвам целия. Исках го целия наведнъж, но знаех, че няма как да стане реално. И тогава попаднах на нещо, наречено ракови стволови клетки. И това е наистина нещото, за което искам да говоря днес -- за рак. Когато за първи път чух за ракови стволови клетки, не бях много наясно как да възприема двете идеи заедно. Бях чувала за стволови клетки, и знаех, че са нещо като панацеята на бъдещето -- лечението на много болести, което ще имаме в бъдещето, може би. Но бях чувала, че ракът е най-страшната болест на нашето време, та как така доброто и злото бяха заедно? Миналото лято работих в университета Станфърд, изучавайки раковите стволови клетки. И докато се занимавах с това, четях литературата за рак, опитвайки се, отново, да се запозная с тази нова област на медицината. И изглежда туморите всъщност започват от стволови клетки. Това ме удиви. Колкото повече четях, толкова повече мнението ми за рака се променяше и страхът от него започна да намалява.

Струва ми се, че ракът е пряк резултат от някакво нараняване. Ако пушите, наранявате белодробната си тъкан и се появява рак на белия дроб. Ако пиете, разрушавате черния си дроб, тогава се появява рак на черния дроб. И беше наистина интересно -- имаше статии, които свързваха чупенето на костта и появата на рак на тази кост. Това което са стволовите клетки е -- те са едни феноменални клетки, които могат да се видоизменят във всеки вид тъкан. Така че, ако тялото усети, че някой орган е увреден и отговорът му е появата на рак, изглежда все едно това е реакция за възстановяване. И ракът, тялото, си казва, белодробната тъкан е наранена, трябва да възстановим белия дроб. И се появява рак в белия дроб, който се опитва да го поправи -- защото има прекомерно разпространение на тези невероятни клетки, които всъщност имат потенциала да се превърнат в белодробна тъкан. Но изглежда сякаш тялото е пуснало този находчив механизъм, но не може да го контролира добре. Още не е успяло да открие как да завърши процеса, който е започнало. Така че това наистина много ме заплени.

И наистина смятам, че не можем да мислим за рак -- или която и да е друга болест -- в черно и бяло. Ако премахнем рака, както в момента се опитваме да го направим, с химиотерапия или лъчения, бомбардираме тялото или рака с токсини или лъчение, опитвайки се да го убием. Все едно се връщаме на началната точка. Премахваме раковите клетки, но така само разкриваме старите повреди, които тялото се е опитало да поправи. Не трябва ли да мислим за управление, а не за премахване? Ако някак можем да накараме тези клетки да се видоизменят -- да се превърнат в костна тъкан, белодробна или чернодробна тъкан, каквато и да е била целта на този рак -- това би бил възстановяващ процес. След рака ще сме по-добре, отколкото преди него. И така, това наистина промени гледната ми точка към рака. И докато четях всички тези статии за рак, ми се стори че статиите, много от тях, се концентрират върху генетичната обусловеност на рака на гърдата. Появата и развитието на рака на гърдата -- проследяването му из тялото, проследяване къде го има, къде се разпространява.

Но ми направи впечатление, че никога не бях чувала за рак на сърцето или рак на който и да е скелетен мускул. А скелетните мускули съставят 50 процента от телата ни, или повече от 50 процента. И така първо си помислих, "е, може да има някакво очевидно обяснение защо няма рак на скелетните мускули -- или поне не съм чувала за такъв случай." И така, задълбочих се в тази посока, намерих всички статии, които можах и беше невероятно -- излизаше, че се среща много рядко. Някои статии дори стигаха до там да твърдят, че скелетните мускули са устойчиви на рак, и още повече, не само на рак, но и на метастази. Това което са метастазите е, когато туморът -- когато парченце -- се отчупи и пътува по кръвоносните съдове и отиде в друг орган. Това е метастаза. Това е частта от рака, която е най-опасна. Ако ракът е локализиран, бихме могли да го махнем, или някак -- нали разбирате, той е ограничен. Много ограничен. Но започне ли да се движи из тялото, тогава става смъртоносен. И така фактът, че ракът не само не започва от скелетните мускули, но и не отива при скелетните мускули -- струваше ми се, че има нещо тук. И така тези статии казваха, значи, "Скелетнaтa -- метастазa в скелетните мускули -- това е голяма рядкост." Но бяха спрели до там. Изглежда никой не питаше защо.

И аз реших да попитам защо. Първо, първото нещо, което направих, беше да пиша на няколко професора, които специализират във физиологията на скелетната мускулатура и в общи линии им казах, "Ей, изглежда сякаш ракът не се разпространява в скелетните мускули, дали знаете каква е причината?" Често отговорът беше, че мускулите са окончателно специализирана тъкан. В смисъл, че имате мускулни клетки, но те не се делят, така че изглежда няма лесна цел, която ракът да атакува. Но от друга страна, фактът, че метастазите не отиват при скелетния мускул, правеше това не много вероятно. Освен това, нервната тъкан -- мозъкът -- развива рак, а мозъчните клетки също са окончателно специализирани. И така реших да питам защо. И ето това са някои от, предполагам, хипотезите ми, които ще започна да изследвам през май в Института за изучаване на рак Силвестър в Маями. Предполагам, че ще продължа изследванията, докато открия отговорите. Но знам, че в науката, когато получиш отговорите, неизбежно ще имаш повече въпроси. Така че предполагам, че може да се каже, че вероятно ще се занимавам с това до края на живота си.

Някои от хипотезите ми са, когато първо се замислите за скелетните мускули, има много кървоносни съдове, които отиват към тях. И първата мисъл, на което това ме навежда е, че кръвоносните съдове са като магистрали за раковите клетки. Раковите клетки могат да пътуват по кръвоносните съдове. И си мисля, колкото повече магистрали има в една тъкан, толкова по-вероятно е там да се появят рак или метастази. Така че първо си помислих, не би ли било по-вероятно ракът да стигне до скелетните мускули?" Освен това раковите тумори имат нужда от процес, наречен ангиогенеза, който наистина е, туморът вербува кръвоносните съдове за себе си, за да се подсигури с хранителни вещества и да може да расте. Без ангиогенеза, туморът остава с размера на главата на топлийка и е безвреден. Така че ангиогенезата е наистина много важна за болестотворния ефект от рак.

Една статия, която наистина ми направи впечатление, докато просто четях по върпоса и се опитвах да разбера защо ракът не отива в скелетните мускули, разказваше за 16 процента от микро метастази открити в скелетните мускули по време на аутопсия. 16 процента! Това значеше, че има миниатюрни тумори в скелетните мускули, но само 0.16 процента от истински метастази -- което подсказваше, че може би скелетните мускули могат да контролират ангиогенезата и да контролират привличането на кръвоносните съдове от туморите. Ние използваме скелетните си мускули толкова много. Това е единствената част от тялото ни -- сърцето ни вечно бие. Ние непрекъснато мърдаме мускулите си. Възможно ли е мускулите някак интуитивно да знаят, че тази кръв им трябва? Те трябва непрекъснато да се свиват, така че са почти егоистични. Пазят си кръвоносните съдове за себе си. Затова, когато в скелетната мускулатура пристигне тумор, той не може да се снабди с кръв и не може да расте.

Това ме навежда на мисълта, че може би има анти-ангиогенен фактор в скелетната мускулатура -- или дори повече, начин за определяне на маршрута на кръвоносните съдове, така че да се насочват на определени места. Това би могло един ден да бъде лек за рак. Друго нещо, което е много интересно е, има една цяла -- начинът по който туморите се движат през тялото, това е много сложна система -- и има нещо, наречено химокинна мрежа. Химокините са в общи линии химични привличащи вещества, те са зелената и червената светлина за рак. Туморите изразяват химокинни рецептори, и друг орган -- далечен орган някъде в тялото -- ще има подходящите химокини, туморът ще види тези химокини и ще мигрира към този орган. Възможно ли е скелетните мускули да не изпращат този вид молекули? И другото наистина интересно нещо е, че когато скелетните мускули -- има няколко доклада, че когато скелетните мускули са наренени, това е свързано с появата на местази в тях.

Освен това, когато има нараняване на скелетния мускул, това причинява химокините -- тези сигнали, които казват, "Рак, можеш да дойдеш при мен," зелената светлина за туморите -- това ги кара да разпращат много от тези химокини. Така че има много взаимодействия. В смисъл, има толкова много възможности за обяснение, защо няма тумори в скелетната мускулатура. Но ми се струва, че чрез проучване, чрез атака на рака, чрез търсене на места, където той не се появява, трябва да има нещо -- трябва да има нещо -- което прави тази тъкан устойчива на тумори. И можем ли да го използваме -- можем ли да вземем това свойство, това вещество, този рецептор, каквото и да контролира тези анти-туморни свойства и да го приложим в лечението на рак? Сега, едно от нещата, което донякъде свързва устойчивостта на скелетната мускулатура към рак -- и рака като механизъм за самовъзстановяване на тялото, излязъл извън контрол -- е, че скелетната мускулатура притежава нещо, наречено MyoD. (бел. ред. миогенна диференциация) Това, което MyoD прави всъщност е, той кара клетките да се диференцират в мускулни. Това вещество, MyoD, е изпробвано върху много видове клетки и е доказано, че всъщност може да видоизмени най-различни клетки до мускулни клетки. Така че, дали не е възможно раковите клетки да достигат до скелетната мускулатура, но щом влязат в нея MyoD им повлиява и ги превръща в скелетна мускулатура? Може би раковите клетки са прикрити като мускулни клетки, затова ни се струва, че са толкова рядко срещани.

Не вредят, просто са възстановили мускула. Мускулите се използват непрекъснато -- непрекъснато се увреждат. Ако всеки път, когато скъсаме мускул или разтегнем мускул, или направим грешно движение, се появяваше рак -- искам да кажа, все едно всички щяхме да имаме рак. Не ми е приятно да го кажа. Но изглежда мускулните клетки, може би заради всичката тази употреба, са се адаптирали по-бързо от останалите тъкани в тялото с механизъм за възстановяване, с фината настройка на този механизъм и всъщност могат да доведат процеса до край Наистина вярвам, че човешкото тяло е много, много умно и не можем да се борим с нещо, което тялото се опитва да постигне.

Това е различно от атаката на бактерии върху тялото, те са чуждо тяло -- тях искаме да ги махнем. Но когато тялото всъщност е започнало процес, а ние го наричаме болест, не ми се струва, че премахването е правилното решение. И дори оттук е възможно -- въпреки че е доста невероятно -- в бъдеще бихме могли да мислим за рак почти като за вид лечение. Ако тези болести, където тъканите се разпадат -- например Алцхаймер, където мозъкът, мозъчните клетки, умират и имаме нужда да възстановим нови мозъчни клетки, нови функциониращи мозъчни клетки -- какво би станало, ако в бъдеще можем да използваме рака? Един тумор -- сложен в мозъка, накаран да се видоизмени в мозъчни клетки?

Това е доста изсмукана от пръстите идея, но наистина вярвам, че може и да е възможно. Тези клетки са толкова променливи, тези ракови клетки са толкова променливи, просто трябва да ги манипулираме по правилния начин. И така, някои от тези хипотези могат да ви се сторят невероятни, но мисля, че ако има място за представяне на невероятни идеи, то това е TED, така че много ви благодаря.

(Ръкопляскане)