Естер Дюфло: Социални експерименти в борбата с бедността

Ето: както виждате, аз съм ниска, французойка съм, имам доста силен френски акцент, което ще стане ясно след малко.

Може би отрезвяваща мисъл и нещо, за което всички знаете. Подозирам, че много от вас са дарили нещо за народа на Хаити тази година. А ето друго нещо, за което вярвам, че дълбоко в ума си също знаете и то е, че всеки ден 25 000 деца умират от напълно предотвратими причини. Това е равно на едно земетресение като това в Хаити на всеки осем дни. И подозирам, че много от вас вероятно са дарили нещо и за този проблем, но нещата някак не се случват така интензивно.

А защо е така? Ами, ето ви един мисловен експеримент. Представете си, че сте набрали няколко милиона долара средства. Може би сте политик в развиваща се държава и имате бюджет за харчене; искате да го похарчите за бедните. Как ще подходите? Дали ще повярвате на хората, които казват че ни трябват само пари, че знаем как да изкореним бедността, че просто трябва да бъдем по-активни? Или пък ще повярвате на хората, които ви казват, че помощта няма да помогне, а напротив - може да навреди, като усили корупцията, направи хората зависими и така нататък? Или пък ще се обърнете към миналото. В крайна сметка, похарчили сме милиарди долари за помощ. Може би ще погледнете към миналото, за да проверите дали е имало някаква полза от нея.

Тъжната истина е, че не знаем. Още по-лошото е, че никога няма да знаем. А причината е, че -- да вземем например Африка -- африканците са получили много помощ. Това показват сините стълбчета. А БВП в Африка не отбелязва особен напредък. Така, добре. Откъде да знаем какво би се случило без помощта? Може би щеше да е далеч по-зле. Или пък щеше да е по-добре. Нямаме представа. Нямаме база за сравнение. Има само една Африка.

Тогава какво да правим? Да раздаваме помощи и да се надяваме и молим, че ще има полза? Или да се съсредоточим върху ежедневието си и да оставим земетресението на всеки осем дни да продължава да се случва? Работата е там, че ако не знаем дали помагаме, не сме по-добри от средновековните доктори и техните пиявици. Понякога състоянието на пациента се подобрява, понякога не. Дали е от пиявиците? Или от нещо друго? Не знаем.

Ето и някои други въпроси. Те са по-дребни въпроси, но не са чак толкова дребни. Имунизацията -- това е най-евтиният начин да се спаси животът на едно дете. И светът е похарчил много пари за имунизации. GAVI и фондацията Гейтс даряват много пари за тази кауза. Самите развиващи се страни също са положили много усилия. И все пак всяка година поне 25 милиона деца не получават имунизацията, която трябва да получат. Това е така нареченият "проблем на последната миля." Технологията я има. Инфраструктурата я има. И все пак не се получава. Значи, имате своя милион. Как ще го използвате, за да разрешите проблема на последната миля?

Ето и друг въпрос: маларията. Маларията убива почти 900 000 души всяка година, повечето от тях в Субсахарска Африка, повечето от тях под петгодишни. Всъщност това е водещата причина за смъртността до петгодишна възраст. Вече знаем как да убиваме маларията, но някои хора идват при теб и казват: "Имаш милиони. Какво ще кажеш за противокомарни мрежи?" Мрежите са много евтини. За 10 долара можем да произведем и доставим третирана с инсектициди противокомарна мрежа за легло и да обучим някого да я използва. Освен че предпазват хората, които спят под тях, мрежите имат и огромна полза срещу заразяване. Ако половината общност спи под мрежа, това е от полза и за другата половина, защото разпространителите на заразата се разпръсват. И въпреки това само една четвърт от децата в риск спят под мрежа. Обществата трябва да са готови да субсидират мрежите, да ги раздават безплатно или дори да плащат на хората да ги използват, заради тези ползи срещу заразяване. "Чакайте малко - казват други хора. - Ако мрежите се дават безплатно, хората няма да ги ценят. Няма да ги използват, или поне няма да ги използват като мрежи за легла, а примерно като рибарски мрежи." И тогава какво правите? Ще раздавате ли мрежите безплатно, за да увеличите покритието? Или ще накарате хората да плащат за тях, за да сте сигурни, че наистина ги ценят? Как да разберем?

Има и трети въпрос: образованието. Може би това е решението. Може би трябва да изпратим децата на училище. Но как се прави това? Да се наемат учители? Да се строят повече училища? Да се осигурява училищен обяд? Как да разберем?

Ето каква е работата. Не мога да отговоря на големия въпрос, дали помощта е помогнала или не но мога да отговоря на тези три въпроса. Вече не сме в Средните векове. Сега е ХХІ век. А през ХХ век случайно назначените контролни опити революционизираха медицината, позволявайки ни да разграничим лекарствато, които вършат работа от лекарствата, които не вършат работа. Същите тези случайно назначени контролни опити могат да се приложат и за социалните политики. Социалната иновация може да се подложи на същите щателни научни изпитания, които използваме за лекарствата. Така можем да престанем да разчитаме на догадки, когато съставяме решенията, защото ще знаем кое ще свърши работа, кое няма да свърши работа и защо. Ще ви дам няколко примера, свързани с тези три въпроса.

Започвам с имунизацията. Това е район Удайпур, Раджастан - красота. Е, когато започнах да работя там, около един процент от децата бяха напълно имунизирани. Лоша работа, но има такива места. Така, това не е защото няма ваксини. Има и са безплатни. И не е защото родителите не ги е грижа за децата им. За същото дете, което не е имунизирано против дребна шарка, ако се разболее от дребна шарка, родителите ще похарчат хиляди рупии, за да му помогнат. И така резултатът е празни селски подцентрове и претъпкани болници. Е, какъв е проблемът? Е, със сигурност част от проблема е, че хората не разбират напълно. В крайна сметка, дори и в САЩ, имунизациите са заобиколени от всякакви митове и погрешни схващания. Ако случаят е такъв, е трудно, защото убеждването е наистина трудно. Но може би има и друг проблем. Той е преминаването от намерение към действие. Представете си, че сте майка в район Удайпур, Раджастан. Трябва да вървите няколко километра пеш, за да имунизирате децата си. А може би, като стигнете там, намирате ето това. Подцентърът е затворен, затова трябва да се върнете. А сте толкова заета и трябва да вършите толкова много други неща, че винаги ще сте склонна да отлагате и отлагате, докато накрая стане твърде късно. Е, ако това е проблемът, тогава е много по-просто, защото, А, можем да го направим лесно, и Б, бихме могли да дадем на хората причина да действат днес, а не да чакат до утре.

Това са прости идеи, но ние не знаехме дали ще проработят. Да ги изпитаме. Това което направихме са случайно назначени контролни опити в 134 села в районите на Удайпур. Сините точки са избрани произволно. Там го направихме по-лесно. Ще ви разкажа след малко как. В червените точки го направихме лесно и дадохме на хората причина да действат веднага. Белите точки са за сравнение, там нищо не се променя. Първо улеснихме хората като организирахме ежемесечен лагер, където могат да имунизират децата си. След това освен улеснението им дадохме и причина да действат веднага като добавихме кило леща към всяка имунизация. Кило леща е нещо много мъничко. Тя никога няма да убеди някого да направи нещо, което не иска да прави. От друга страна, ако проблемът ти е, че си склонен да отлагаш, тогава може да ти даде причина да действаш днес, а не по-късно.

И какво открихме? Е, преди това всичко е същото. Това е красотата на случайния подбор. А после, лагерът, само присъствието на лагера, повишава имунизацията от шест процента на 17 процента. Това е пълна имунизация. Не е зле. Сериозно подобрение. Добавяме лещата, и постигаме до 38 процента. Ето го и отговорът. Направи го лесно и дай кило леща и увеличаваш нивото на имунизация шесткратно. Може да кажете: "Добре, но не е устойчиво. Не можем да продължаваме да даваме леща на хората." Е, оказва се, че това е неправилна икономика, защото е по-евтино да даваш леща, отколкото да не я даваш. Тъй като така или иначе трябва да плащаш на медицинската сестра, в крайна сметка цената за имунизация спада, ако даваш поощрения, отколкото ако не даваш.

Ами противокомарните мрежи? Дали да се дават безплатно или да бъдат платени? Отговорът зависи от отговорите на три прости въпроса. Първият е: Ако хората трябва да плащат за противокомарна мрежа, дали ще я купуват? Вторият е: Ако противокомарните мрежи се раздават безплатно, ще ги използват ли хората? А третият е: Дали безплатните противокомарни мрежи разубеждават от бъдеща покупка? Третият е важен, защото, ако мислим, че хората са свикнали с подаяния, разпространението на безплатни мрежи може да унищожи пазара на мрежи. Това е дебат, който е породил много емоции и гневна реторика. Той е повече идеологичен, отколкото практичен, но отговаря на един лесен въпрос. И ние можем да научим отговора на този въпрос. Можем просто да проведем експеримент. Много експерименти са проведени и всички те имат едни и същи резултати, затова ще ви разкажа само за един.

Той беше в Кения, обикаляха и раздаваха на хората купони, купони за намаление. Със своя купон хората можеха да получат противокомарната мрежа в местната аптека. Някои хора получават 100% намаление, някои хора - 20%, а други хора - 50%, и така нататък. И сега можем да видим какво се случва. Добре какво става, когато ги купуват? Е, виждате, че когато хората трябва да плащат за противокомарните си мрежи, степента на покритие спада наистина много. Така че дори с частична субсидия... три долара все още не е пълната стойност на една противокомарна мрежа. А сега само 20 процента от хората използват противокомарни мрежи, губят се [неясно], това не е много добре. Второ - ами употребата? Е, добрата новина е, че хората, ако имат противокомарни мрежи, ще ги използват, независимо как са ги получили. Ако са ги получили безплатно, ги използват. Ако трябва да плащат за тях, ги използват. А в дългосрочен план? В дългосрочен план година по-късно предложили на хората, които са получили безплатните противокомарни мрежи, да купят противокомарна мрежа за два долара. И хората, които получили безплатна, всъщност били по-склонни да купят втората от хората, които не получили безплатна. Значи хората не свикват с подаянията -- те свикват с мрежите. Може би трябва да имаме малко повече вяра в тях.

Та, така е с мрежите. И човек си мисли: "Това е прекрасно. Знаем как да имунизираме, знаем как да даваме противокомарни мрежи." Но онова, което е нужно на политиците, е набор възможности. Те искат да знаят, от всички неща, които бих могъл да направя, кой е най-добрият начин за постигане на целите ми? Да предположим, че целта ви е децата да ходят на училище. Има толкова неща, които можете да направите. Можете да плащате за униформи, да елиминирате таксите, да строите отходни ями, да давате на момичетата дамски превръзки, и т.н., и т.н. Е, кое е най-доброто? Е, на някакво ниво смятаме, че всички тези неща би трябвало да помогнат. А достатъчно ли е това, ако интуитивно мислим, че трябва да помогнат, да заложим ли на тях? Ами, в бизнеса, това със сигурност не е начинът, по който бихме подходили.

Помислете, например, за транспорта на стоки. Преди измислянето на каналите във Великобритания, преди Индустриалната революция, стоките били превозвани с конски каруци. А после били построени каналите и същият кочияш, със същия кон можел да пренася десет пъти повече товар. Ако бяха продължили да пренасят стоките с конски каруци, по суша, биха ли стигнали в крайна сметка дотам? Ако нещата бяха протекли така, нямаше да има никаква Индустриална революция. Тогава защо да не правим същото със социалната политика? Когато става дума за технологии, прекарваме толкова много време в експеримети, фина настройка, търсене на абсолютно най-евтиния начин да се направи нещо, тогава защо не го правим при социалната политика?

Онова, което може да се направи с експерименти, е да се отговори на един прост въпрос. Да предположим, че имате 100 долара за харчене по различни интервенции. Колко допълнителни години образование получавате за стоте си долара? Сега ще ви покажа какво получаваме от различните образователни интервенции. Първите са, ако искате обичайните заподозрени, наемане на учители, хранене в училище, училищни униформи, стипендии. И това не е зле. За стоте си долара получавате между една и три допълнителни години образование. Нещо, които не действа толкова добре, е подкупването на родители, просто защото толкова много деца вече ходят на училище, че в крайна сметка харчите прекалено много пари. А ето и най-изненадващите резултати. Разкажете на хората за ползите от образованието. Това е много евтино. И за всеки сто долара, които харчите за това, получавате 40 допълнителни години образование. А на места, където има глисти, чревни глисти, лекувайте децата от глистите им. И за всеки сто долара получавате почти 30 допълнителни години образование. Така че това [неясно] вашата интуиция. Не с това биха се захванали хората, и все пак именно това са програмите, които действат. Този вид информация ни е нужна. Трябва ни повече такава информация. А после, трябва да насочваме политиката.

Така, започнах от големия проблем и не можах да намеря отговор. Нарязах го на по-малки въпроси и имам отговора на тези по-малки въпроси. А те са добри, научни, стабилни отговори.

Да се върнем към Хаити за момент. В Хаити загинаха около 200 000 души. Всъщност малко повече, според последни приблизителни оценки. А откликът на света беше много силен. Два милиарда долара бяха дарени само миналия месец. Това са около 10 000 долара на смърт. Не звучи чак толкова много, като се замисли човек. Но ако желаехме да похарчим 10 000 долара за всяко дете под петгодишна възраст, което умира, това биха били 90 милиарда годишно само за този проблем. И все пак това не се случва. А защо е така? Смятам, че част от проблема е, че в Хаити, макар и проблемът да е огромен, някак го разбираме, локализиран е. Даваш парите си на Доктори без граница, даваш парите си на Партньори за здраве, а те изпращат там лекари, изпращат дъврен материал, пренасят неща с хеликоптери дотам и обратно. А проблемът с бедността не е такъв. Първо, той е предимно невидим. Второ -- огромен е. И трето, не знаем дали постъпваме правилно. Няма сребърен куршум. Не може да изкараш хората от бедност с хеликоптер. А това води до чувство за безсилие.

Но вижте какво направихме днес. Дадох ви три прости отговора на три въпроса. Даване на мотив за имунизация, осигуряване на безплатни противокомарни мрежи, лечение на децата от глисти. С имунизация или противокомарни мрежи може да се спаси един живот за 300 долара на спасен живот. С обезглистяването може да се получи една допълнителна година образование за три долара. Все още не можем да изкореним бедността, но можем да започнем. И може би започваме на дребно с неща, които знаем, че са ефективни.

Ето един пример как това може да набере скорост. Обезглистяване. Глистите имат малък проблем с привличането на медийно внимание. Не са красиви и не убиват никого. И все пак, когато младият глобален лидер в Давос показа цифрите, които ви дадох, започнаха Обезглистяване на света. И благодарение на Обезглистяване на света и усилията на правителства и фондации от много страни, 20 милиона деца на училищна възраст са били обезглистени през 2009 г. Така че подобни данни са много важни. Те могат да подтикнат към действие.

Затова трябва да започваме веднага. Няма да е лесно. Това е много бавен процес. Трябва да се продължава с експериментите, а понякога практичността трябва да надделява над идеологията. А понякога онова, което действа някъде, не действа другаде. Така че е бавен процес, но няма друг начин. Тази икономика, която предлагам, прилича на лекарство от ХХ век. Това е бавен, съвещателен процес на откритие. Няма чудодеен лек, но модерната медицина спасява милиони животи всяка година, и ние можем да направим същото.

А сега да се върнем на по-големия въпрос, с който започнах в началото. Не мога да ви кажа дали е имало полза от помощта, която сме похарчили в миналото, но можем да се върнем тук след 30 години и да кажем: "Онова, което сме правили, наистина е довело до промяна към по-добро." Вярвам, че можем, и се надявам, че ще е така.

Благодаря.

(Ръкопляскане)