Емилиано Салинас: Цивилизован отговор на насилието

Казвам се Емилиано Салинас и ще говоря за ролята, която ние членовете на обществото, играем в атмосферата на насилие в която живее тази страна в момента. Роден съм през 1976. Израстнах в традиционно мексиканско семейство. Като дете имах доста нормален живот: ходех на училище, играех с приятелите и братовчедите си. Но после баща ми стана президен на Мексико и животът ми се промени.

Това, което ще кажа, или поне част от това, което ще кажа, ще породи спорове. Първо, защото аз ще съм този, който ще го каже. И второ, защото това, което ще кажа, е истина, и ще притесни много хора, защото е нещо, което не искаме да чуваме. Но е наложително да слушаме, защото е безспорно и окончателно. Ще притесни и членове на престъпни организации, по същите причини. Ще говоря за ролята, която ние, членовете на обществото, играем в това явление и за четирите различни нива на реакция, които ние гражданите имаме срещу насилието. Знам, че за мнозина ще е трудно да отделят факта, че съм син на Карлос Салинас де Гортари, от факта, че аз съм гражданин загрижен за настоящата ситуация на държавата. Не се тревожете. Не е необходимо за разбирането на важността на това, което ще кажа.

Аз мисля, че имаме проблем в Мексико. Имаме голям проблем. Мисля, че има съгласие с това. Никой не спори - всички сме съгласним, че има проблем. Това, с което не сме съгласни, е какъв точно е проблемът. Дали е картелът Зета? Трафикантите на оръжия? Правителството? Корупцията? Бедността? Или е нещо друго? Мисля, че проблемът не е в нито едно от тези. Нямам предвид, че те не заслужават внимание. Но няма да можем да се справим с никое от тях, ако не разрешим истинския проблем, който имаме в Мексико на първо място.

Истинският ни проблем е, че повечето от нас мексиканците вярваме, че сме жертви на обстоятелствата си. Ние сме страна от жертви. В миналото, винаги сме се държали като жертви на нещо или на някого. Бяхме жертви на испанците. После бяхме жертви на французите. После бяхме жертви на Дон Порфирио. После бяхме жертви на ИРП [Институционна революционна партия] Дори на семейство Салинас. И на Ел Пехе [Андрес Мануел Лопез Обрадор] И сега на картела Зета и на трафикантите, и на престъпниците, и на похитителите ... Чакайте! Чакайте! Чакайте! Ами ако никое от тези неща не са проблемът? Проблемът не са нещата, на които се чувстваме жертви. Проблемът е, че ние играем ролята на жертви. Нужно е да отворим очите си и да видим, че ние не сме жертви. Ако просто спрем да се чувстваме като жертви, ако спрем да се държим като жертви, страната ни ще се промени толкова много!

Ще говоря за това как да преминем от общество, което се държи като жертва на обстоятелствата, към отговорно, загрижено общество, което взима бъдещето на страната си в собствените си ръце. Ще говоря за различните нива на граждански отговор срещу насилието от най-слабия до най-силния. Първото ниво, най-слабохарактерното ниво на граждански отговор срещу насилието е отричане и равнодушието, Днес, голяма част от мексиканското общество отрича ситуацията, през която минаваме. Искаме да продължим с ежедневието си, въпреки че не живеем при нормални обстоятелства. Ежедневието в страната ни е, меко казано, в необикновенни, извънредни обстоятелства. Това е като някой да има сериозна болест и да се преструва, че е грип, и, че ще мине. Иска ни се да се преструваме, че Мексико има грип. Но не е това. Мексико има рак. И ако не направим нещо накрая ракът ще ни убие.

Трябва да пренесем обществото в Мексико от отричане и безразличие на следващото ниво на граждански отговор, което е, в действителност, признаване. И това признание ще внесе страх - приемането на сериозността на ситуацията. Но стахът е по-добър от безразличието, защото страхът ни кара да направим нещо. Много хора в Мексико сега ги е страх. Те са много уплашени. И ние действаме заради този страх. И нека ви кажа какъв е проблемът с действията от страх - и това е второто ниво на граждански отговор: страх.

Нека да вземем улиците на Мексико: те са опасни заради насилието и хората си седят вкъщи. Това дали прави улиците по-безопасни или по-опасни? По-опасни! Така улиците стават по-пусти и по-опасни, и затова си седим повече вкъщи - което прави улиците още по-пусти и още по-опасни, и си стоим вкъщи още повече. Този порочен кръг завършва с цялото население затворено в къщите си, уплашено до смърт - дори по-уплашено отколкото когато бяхме по улиците. Трябва да контролираме този страх. Трябва да пренесем мексиканското общество, членовете на обществото, които са на това ниво, на следващото ниво, което е действия.

Трябва да се изправим срещу страховете си и да си възвърнем улиците, градовете си, кварталите си. За много хора, действането включват ярост Преминаваме от страх към ярост. Те си казват: "Не мога повече. Да направим нещо по въпроса." Наскоро, това са чувствителни данни, са регистрирани 35 публични линчувания до сега през 2010г. в Мексико. Обикновенно те са едно-две на година Сега имаме по едно всяка седмица. Това показва, че обществото е отчаяно, и взима закона в собствените си ръце. За жалост, насилието - въпреки че действането е по-добро от нищо - но да се участва в това само маскира насилието. Ако аз упражнявам насилие срещу вас и вие ми отговорите с насилие, вие ставате част от насилието и само скривате моето насилие.

Така че действията на гражданите са жизнено важни но също така е важно хората, които са на нивото на яростта и насилствените действия да преминат на следващото ниво, което е на ненасилствени действия. То е на мирни, съгласувани цивилни действия, което не означава пасивни действия. Означава, решителни и ефективни, но не насилствени действия. Имаме примери на такива действия в Мексико. Преди две години, в град Галена, щата Чихуахуа, член на общността е отвлечен, Ерик Ле Барóн. Братята му, Бенхамин и Хулиан, се събират с останалата част от общността, за да измислят най-добрия начин на действие: да платят откупа, да се вдигнат на оръжие и да преследват похитителите или да помолят правителството за помощ.

Накрая, Бенхамин и Хулиан решават, че е най-добре да организират общността и да действат заедно. И какво правят? Мобилизират всички от общността на Ле Барóн да отидат до Чихуахуа, където организират протестно седене в централния парк на града. Изпращат съобщение до похитителите: Ако си искате откупа, елате и го вземете. Ние ще сме тук и ще ви чакаме." И стоят там. Седем дни по-късно, Ерик е освободен и се прибра у дома. Това е пример какво може да направи организираната общност, общество, което действа.

Разбира се престъпниците могат да отговорят И в този случай те го правят. На 7 Юли 2009 Бенхамин Ле Барóн е убит. Но Хулиан Ле Барóн продължава дейността и вече повече от година организира общносттите в Чихуахуа. И от повече от година той знае, че има награда за главата му. Но той продължава да се бори. Той продължава да организира. Продължава да мобилизира. Такива героични действия има из цялата страна. С хиляда души като Хулиан работещи заедно, Мексико може да е много различна страна. И те са ей там! Само трябва да вдигнат ръка. Роден съм в Мексико, израстнах в Мексико и процеса на това се научих да обичам Мексико. Мисля, че всеки, който е стъпвал на тази земя, да не говорим за всички мексиканци, ще се съгласи с мен, че да обичаш Мексико не е трудно.

Пътувал съм из много страни и никъде другаде не съм срещал като нашата страст, на мексиканците. Такава преданостт каквато изпитваме към националния си футболен отбор. Отдадеността, която показваме с помощта на жертвите на бедствия като земетресението през 1985 или наводненията тази година. Страстта, с която пеем националния химн от деца. Когато сме си мислили, че Masiosare е странният враг, [вместо "Mas si osare" - "Но ако смее"] и сме пели с детско сърце "войник във всеки син". Мисля, че най-голямото оскърбление, най-лошият начин да обидите мексиканец е да обидите майка му. Майката е най-святото нещо в живота. Мексико е наша майка и днес тя зове децата си. Минаваме през най-мрачния момент в съвременната ни история. Майка ни, Мексико, бива осквернявана пред очите ни. Какво ще направим? Masiosare, странният враг е тук. Къде е войникът във всеки син?

Махатма Ганди, един от най-великите граждански борци на всички времена, е казал "Бъдете промяната, която искате да видите в света". В Мексико днес искаме хора като Ганди. Нуждем се от Гандита. Нуждаем се от мъже и жени, които обичат Мексико и които са готови да предприемат действия. Това е призив към всеки мексиканец да се присъедини към инициативата. Това е призив, така че всяко едно нещо, което обичаме в Мексико - фестивалите, пазарите, ресторантите, пивниците, текила, мариачи, серенади, Лас Посадас, Ел Грито, Диа де Муертос, [мексикански празници] Свети Мигел, радостта, страстта за живот, борбата и всичко, което означава да си мексиканец - не изчезне от този свят.

Изправени сме срещу много властен противник. Но ние сме много повече. Могат да отнемат живота на един човек. Всеки може да ме убие, или вас, или вас. Но никой не може да убие духа на истинските мексиканци. Битката е спечелена, но все още трябва да я проведем. Преди 2000 години, римският поет Ювенал е казал нещо, което отеква и днес в сърцето на всеки истински мексиканец. Казал е: Считайте за най-големия грях да се предпочете живота пред честта, и заради живеенето да се загуби това, за което има смисъл да се живее". Благодаря. (Аплодисменти)