Елин Сакс: Историята на психично заболяване - от вътрешната страна

Така че аз съм жена с хронична шизофрения. Прекарала съм стотици дни в психиатрични болници. Може би щях да прекарам по-голямата част от живота си в болница, но не така протече живота ми. В действителност, успях да остана извън болничните заведения за близо три десетилетия, може би най-гордото ми постижение. Това не означава, че останах без всички психиатрични борби. След като завърших правния факултет на Йейл и започнах първата си правна работа, моя Ню Хейвън анализатор, д-р Уайт, ми заяви, че той щял да затвори своята практика след три месеца, няколко години преди да бях планирала да напусна Ню Хейвън. Уайт беше неимоверно полезен за мен, и мисълта за неговото напускане ме покоси.

Моят най-добър приятел Стийв, усещайки, че нещо е ужасно погрешно, долетя в Ню Хейвън да бъде с мен. Сега ще цитирам някои от моите писания: "Отворих вратата към студио апартамента ми. Стив по-късно щеше да ми каже за всички времена когато ме е виждал психотична, нищо не е могло да го подготви за това, което е видял този ден. За седмица или повече, аз едва бях яла. Бях призрачна. Вървях сякаш краката ми бяха дървени. Лицето ми изглеждаше и се чувстваше като маска. Бях затворила всички завеси в апартамента, така че в средата на деня апартамента бе почти в пълен мрак. Въздухът беше зловонен, стаята - пълна бъркотия. Стив, юрист и психолог, бе третирал много пациенти с тежки психични заболявания и до този ден той би ви казал, че бях толкова зле, колкото всичките, които е виждал. "Здравей," казах, и след това се върнах на дивана, където седях в мълчание в продължение на няколко моменти. "Благодаря че дойде, Стийв. Рушащ се свят, дума, глас. Кажи на часовниците да спрат. Времето е. Времето е дошло." "Бялото напуска," Стив заяви мрачно. "Бутат ме в гроба. Положението е тежко," простенвам аз. "Тежестта ме дърпа. Страхувам се. Кажи им да се махат.'"

Като млада жена бях в психиатрична клиника три различни пъти за дълги периоди. Докторите ме диагностицираха с хронична шизофрения, и ми дадоха прогноза до "гроб." Т. е., в най-добрия случай, се очакваше да живея в медицинско заведение и работя ръчни работи. За щастие, действително не изпълних тази тежка прогноза. Вместо това съм хонориран професор по право, психология и психиатрия в Университета на Южна Калифорния, школата по право Гулд, Имам много близки приятели и имам любим съпруг, Уил, който е тук при нас днес.

(Аплодисменти) Благодаря ви. Определено е звездата на шоуто ми.

Бих искала да споделя с вас, как се случи това, както и опиша моя опит да бъдеш психически болна. Бързам да добавя, че това е моя опит, защото всеки психясва по свой собствен начин.

Да започнем с определението за шизофрения. Шизофренията е мозъчна болест. Нейната дефинираща функция е психоза, или извън връзка с реалността. Заблуди и халюцинации са отличителните белези на болестта. Заблудите са фиксирани и фалшиви вярвания, които не отговарят на доказателствата, а халюцинациите са неверни сетивни преживявания. Например когато съм психотична често имам заблудата, че съм убила стотици хиляди хора с моите мисли. Понякога имам идеята, че ядрени експлозии са на път да избухнат в мозъка ми. Понякога имам халюцинации, като един път се обърнах наоколо и видях мъж с вдигнат нож. Представете си, да имате кошмар, докато сте буден.

Често, речта и мисленето стават дезорганизирани до точка на неразбираемост. Свободни асоциации включват подреждането на думи които могат да звучат много подобно, но нямат смисъл, и ако думите са разбъркани достатъчно, се нарича "дума салата." Противно на това което повечето мислят, шизофренията не е същото като разстройството на множествени личности или личностния сплит. Шизофреничният ум не е разделен, но сломен.

Всеки е виждал улично лице, рошаво, вероятно зле хранено, стоящо извън офисна сграда мърморейки на себе си или викайки. Това лице вероятно има някаква форма на шизофрения. Но шизофренията се представя в широк спектър от социално-икономически статут и има хора с болестта, които са професионалисти с големи отговорности. Преди няколко години, реших да запиша моя опит и личното ми пътешествие, и искам да споделя малко повече от тази история с вас днес, да изразя вътрешния изглед.

Така че следния епизод се случи седмата седмица от моя първи семестър на първата ми година в правния факултет на Йейл. Ще цитирам от моите писания: "Моите двама съученици, Ребел и Вал и аз се срещнахме в библиотеката по право на училището в петък вечер за да работим заедно върху нашата задача. Но не отидохме надалеч преди да започна да говоря по начин, който нямаше смисъл.

"Меморандумите са посещения," ги информирах аз. "Те правят някои точки. Точката е на главата ти. Пат казваше. Убили ли сте някого?" Ребел и Вал ме погледнаха като че ли аз или те са били заляни в лицето със студена вода. "За какво говориш, Елин?" "О, нали знаете, обичайното. Кой е какво, какво е кой, рая и ада. Нека да отидем на покрива. Равна повърхност е. Безопасно е. " Ребел и Вал последваха и ме попитаха какво е станало с мен. "Това съм истинската аз," обявих аз, размахвайки ръцете си над главата ми. И тогава, късно в петък вечер, на покрива на училището по право Йейл, Аз започнах да пея и съвсем не тихо. "Ела до Флоридския слънчев храст. Искаш ли да танцуваш? " 'На наркотици ли си?' попита един. "Под влияние ли си?" "Под влияние? Аз? Няма начин, без дрога. Ела до Флоридския слънчев храст. където има лимони, където те правят демони. " "Плашиш ме," каза един от тях и Ребел и Вал се отправиха обратно в библиотеката. Свих рамене и ги последвах.

Обратно вътре попитах съучениците си дали те са имали същия опит с думи, подскачащи наоколо около нас, както имах аз. "Мисля, че някой е инфилтриран копията ми от случаите," казах аз. "Трябва да затворим ставата. Не вярвам в ставите, но те държат тялото заедно. ""-- Това е пример за свободни асоциации. -- "В крайна сметка се отправих обратно към моята стая в общежитието, и след като пристигнах там, не можех да се установя. Главата ми бе твърде пълна с шум, твърде пълна с оранжеви дървета и правни известия които не можех да запиша и масови убийства, за които знаех, че ще отговарям. Седейки на леглото си, аз се клатех назад и напред, стенейки в страх и изолация." Този епизод доведе до първата ми хоспитализация в Америка. Имах две по-рано в Англия.

Продължавам с писанията: "Следващата сутрин отидох да офиса на професора ми за да поискам за удължаване на домашната задача, и започнах да бръщолевя неразбираемо както преди през нощта, и той накрая ме заведе в спешно отделение. Веднъж там, някой, който просто ще наричам "Доктора" и целия му екип на мутри се спусна, вдигна ме високо във въздуха, и ме затръшна върху металното легло с такава сила, че видях звезди. След това те завързаха краката и ръцете ми на метално легло с дебели кожени каишки. Звук излезе от устата ми, който никога не бе чут преди: половин стенание, половин писък, едва човешки и чист терор. След това звука излезе отново, принуден от някъде дълбоко в моя корем и остъргвайки грубо гърлото ми. " Този инцидент доведе до принудителната ми хоспитализация. Една от причините лекарите дадоха за хоспитализацията ми против моята воля е, че аз бях "сериозно увредена." За да подкрепят тази идея, те написаха в моята диаграма, че не съм била в състояние да направя домашните си в правния факултет на Йейл. Чудех се какво означава това за останалата голяма част в Ню Хейвън. (Смях)

По време на следващата година, щях да прекарам пет месеца в психиатрична клиника. Понякога, прекарвах до 20 часа вързана, вързани ръце, вързани ръце и крака заедно, ръцете и краката обвързани с мрежа плътно напречно през гърдите ми. Аз никога не съм удряла никого. Никога не съм увредила никого. Никога не съм направила каквито и да е директни заплахи. Ако сте сте никога не били завързани, може да имате добро видение от този опит. Няма нищо добро за него.

Всяка седмица в Съединените щати, е изчислено, че един до трима души умират вързани. Те се удушват, поглъщат бълвоча си, задушават се, имат сърдечен удар. Не е ясно дали използването на механични ограничения всъщност спасява живот или струва живот. Докато се готвех да напиша студентската си бележка за Законния вестник на Йейл за механичните ограничения, се консултирах с правен професор, който също е бил психиатър, и каза със сигурност, че ще се съгласи че ограниченията трябва да са унизителни, болезнени и плашещи. Той ме погледна по знаещ начин, и каза, "Елин, ти наистина не разбираш: Тези хора са психотични.. Те са различни от мен и теб. Те нямат опит с ограниченията както ние имаме." Нямах смелостта да му кажа в този момент не, ние не сме толкова различни от него. Ние не бихме харесали да бъдем вързани за легло и оставени да страдаме с часове, повече отколкото той би бил. В действителност, до съвсем наскоро, и съм сигурен, че някои хора все още го държат като мнение, че ограниченията помагат на пациентите да се чувстват в безопасност. Никога не съм срещнала психиатричен пациент който да се съгласи с това мнение. Днес бих искала да кажа, че съм много про-психиатрията, но много против насилието. Не смятам, че силата е ефективна като лечение, и мисля, че използването на сила е ужасно нещо, да се приложи на друго лице с ужасно заболяване.

В крайна сметка дойдох в Лос Анджелис да преподавам в правния факултет на Университета на Южна Калифорния. В продължение на години, се съпротивлявах на лекарствата, правейки много, много усилия да се отърва от тях. Чувствах, че ако мога да се справя без лекарства, мога да докажа че, в същност, аз не бях наистина умствено болна, това беше ужасна грешка. Моят девиз бе по-малко лекарства, по-малко дефекти. Моят ЛА анализатор, д-р Каплан, ме подтикваше просто да остана на лекарства и да продължа с живота си, но реших, че исках да направа един последен колежански опит да спра. Ще цитирам текста: "Започнах намаляването на лекарствата си и в рамките на кратко време започнах да чувствам последиците. След завръщането си от пътуване в Оксфорд, отидох в офиса на Каплан, отправяйки се направо към ъгъла, клекнах, покрих лицето си, и започнах да треперя. Навсякъде около мен, усещах зли същества с кинжали. те щяха да ме режат на тънки резени или да ме накарат да поглъщам горещи въглища. Каплан по-късно щеше да ме опише като "гърчеща се в агония." Дори в това състояние, което той точно описва като особена остро и явно психическо, аз отказах да приема повече лекарства. Мисията все още не е завършена.

Веднага след срещата с Каплан, отидох да видя д-р Мардер, експерт по шизофрения кой ме следеше за странични ефекти на лекарствата. Той бе под впечатлението, че имах леко психическо заболяване. Веднъж в кабинета му, седнах на леглото, прегъната, и започнах да мърморя. "Експлозии в главата и хора, които се опитват да убият. ОК ли е, ако напълно разбия вашия офис? " "Трябва да напуснеш, ако мислиш, че ще направиш това," каза Мардер. "Добре. Малък. Пожар върху лед. Кажи им да не ме убиват. Кажи им да не ме убиват. Какви лошо съм направила? Стотици хиляди мисли, запрещение. " "Елин, чувстваш ли като че ли си опасна за себе си или за другите? Мисля, че трябва да бъдеш в болница. Бих могъл да те приема веднага и цялото това нещо може да бъде много дискретно. " "Ха, ха, ха. Предлагате ми да ме сложите в болници? Болниците са лоши, те са луди, те са тъжни. Трябва да сте надалеч. Аз съм Бог, или бях.'" В този момент в текста, където казах, "Аз съм Бог, или бях," моя съпруг направил забележка. Той каза, "Напусна ли или те уволниха?" (Смях) "'Давам живот и го взимам. Прости ми, защото не знам какво правя. "

В крайна сметка, аз рухнах пред приятели, и всеки ме убеждаваше да взема повече лекарства. Не можех повече да отричам истината, и не можех да я променя. Стената, която ме крепеше, Елин, професор Сакс, отделно от тази луда жена, хоспитализирана през последните години, лежеше разбита и в руини. "

Всичко за тази болест показва, че не трябва да съм тук, но съм. И аз съм, мисля, поради три причини: Първо имах отлично лечение. Четири до пет пъти в седмицата психоаналитична психотерапия за десетилетия и продължавайки и отлична психофармакология. Второ, имам много близки членове на семейството и приятели, които ме познават и знаят заболяването ми. Тези връзки дадоха смисъл на живота ми и дълбочина и също ми помагат в навигацията на моя живот в лицето на симптоми. Трето, работя в неимоверно помощно работно място в правния факултет на Университета на Южна Калифорния. Това е място, което не само посреща моите нужди но всъщност ги приемат. Също така е много интелектуално стимулиращо място, и окупира ума ми със сложни проблеми което бе най-добрата и най-силната и най-надеждната защита срещу умственото ми заболяване.

Дори с всичко това, отлично лечение, прекрасно семейство и приятели, подпомагаща работна среда — аз не направих заболяването си публично до сравнително късно в живота ми, и това е защото стигмата срещу психичните заболявания е толкова силна, че не се чувствах безопасно с това хората да знаят. Ако не чуете нищо друго днес, моля чуйте това: няма "шизофреници." Има хора с шизофренията и те могат да бъдат вашия съпруг, може да бъде вашето дете, може да бъде вашия съсед, може да бъде вашия приятел, може да бъде колегата ви.

Така че, нека да споделя някои мисли в края. Трябва да инвестираме повече средства в изследвания и лечение на умствените заболявания. Колкото по-добре разбираме тези заболявания, толкова по-добри лечения можем да предоставим и колкото по-добри лечения можем да предоставим, толкова повече грижи можем да предложим на хората, и няма да трябва да се използва сила. Също така, трябва да спрем да криминализираме умствените заболявания. Национална трагедия и скандал е че окръжния затвор в Лос Анжелес е най-голямото психиатрично съоръжение в Съединените щати. Американските затвори са пълни с хора, които страдат от тежки умствени заболявания и много от тях са там тъй като никога не са получили адекватно лечение. Самата аз лесно можех да стигна до там, или на улиците. Съобщение за развлекателната индустрия и за пресата: Като цяло, вие сте свършили чудесна работа в борбата срещу стигмата и предразсъдъци от много видове. Моля, продължете да ни показвате силни герои във филмите си, в пиесите, във вестникарските колони, които страдат от тежки психични заболявания. Обрисувайте ги съчувствено, и ги изобразете в цялото богатство и дълбочина на техния опит като хора, а не като диагнози.

Неотдавна, приятел ми зададе въпрос: Ако имаше хапче, което мога да взема което моментално ще ме излекува, ще го взема ли? На поета Райнер Мария Рилке му е предложена психоанализа. Той отказал, обяснявайки, "Не взимайте дяволите ми, защото ангелите ми могат да избягат също." Моята психоза, от друга страна, е буден кошмар, в който моите дяволи са толкова ужасяващи, че моите ангелите вече са избягали. Така че ще взема ли хапчето? В един миг. Казвайки това, не желая да бъда гледана като изразяваща съжаление за живота, който можех да имам, ако не бях умствено болна, нито моля някого за съжаление. Това, което по-скоро искам да кажа е, че човечността, която всички споделяме е по-важна от умствените заболявания, които може би нямаме. Това, което тези от нас, които страдат от психични заболявания искат е това, което всеки иска: по думите на Зигмунд Фройд, "да работи и да обича."

Благодаря ви. (Аплодисменти)

(Аплодисменти)

Благодаря ви. Благодаря ви. Вие сте много мили. (Аплодисменти)

Благодаря ви. (Аплодисменти)