Елизабет Линдзи: Оценяване на културното наследство на човечеството

Като дете бях отгледана от местни хавайски възрастни - три стари жени, които се грижеха за мен, докато родителите ми работеха. Годината беше 1963. На океана сме, сумрак е. Гледаме изгрева на звездите и смяната на приливите. Това е част от плажа, която познаваме така добре. Гладките камъни върху пясъка са ни познати. Ако можехте да видите тези жени на улицата с избелелите им дрехи, сигурно бихте ги пренебрегнали като бедни и обикновени. Това би било грешка. Тези жени са наследници на полинезийски навигатори, научени на старите обичаи от техните старейшини. И сега те предават това на мен. Учат ме имената на ветровете и дъждовете -- от астрономия, съответстаща на родословие на звездите. Новолуние е. Хавайците казват, че е добра вечер за риболов. Започват да пеят.

(Хавайска песен)

Когато свършват, сядат в кръг и ме канят да се присъединя. Искат да ме научат каква е съдбата ми. Мислех, че всяко сдемгодишно дете преминава през това. (Смях) "Момиченце, един ден светът ще има голям проблем. Хората ще забравят мъдростта си. Ще са нужни гласовете на старейшините от далечните краища на света да призоват света към равновесие. Ти ще отидеш много далеч. Понякога пътят ти ще е самотен. Ние няма да сме там. Но ти ще погледнеш в очите хора, които ще ти се сторят странници, и ще разпознаеш своята охана, своето семейство. И всички ще сте нужни. Всеки от вас." Тези думи, следвам ги цял живот. Защото идеята да правя това сама ме ужасява.

Годината е 2007-ма. Аз съм на отдалечен остров в Микронезия. Сатавал е половин миля дълъг и миля широк. Това е домът на ментора ми. Името му е Пиус Пиаилуг. Мау е палу, свещеник-навигатор. Той също така е считан за най-добрият намирач на вълни в света. Има много малко палу останали на този остров. Традицията им е така небикновена, че тези мореплаватели проплавали три милиона квадратни мили през Тихия океан без да използват инструменти. Те могли да намират логиката в природата, използвайки изгревите и залезите на звездите. повторенията и посоките на вълните, летателните навици на определени птици. Дори най-малкият намек за цвят на някой облак им давал информация и им помагал да се ориентират с най-голяма точност.

Когато западни учени се присъединявали към Мау на кануто и го гледали как влиза в корпуса, изглеждало сякаш старият мъж отивал да си почине. Всъщност корпусът на кануто е утробата на мореплавателния съд. Това е най-точното място да усетиш ритъма, последователността и посоката на вълните. Мау всъщност събираше външна информация чрез цялото си тяло. Това е, на което е бил научен, откакто бил на 5 години. Сега науката може да отрича методите му, но полинезийските навигатори ги използват днес, защото им предоставя начин точно да определят ъгъла и посоката на плавателния съд.

Палуто имаше също невероятната способост да определя какво ще е времето за дни напред, Понякога бях с Мау на облачна нощ и седяхме на най-източната част на острова и той поглеждаше навън. Тогава казваше: "Добре, тръгваме." Виждаше първия блясък светлина - знаеше какво ще е времето след три дни.

Техните постижения, интелектуални и научни, са необикновени и така важни за времената, в които живеем, когато преминаваме през бури. Намираме се в такъв критичен момент от общата ни история. Те са били сравнявани с астронавти - тези възрастни навигатори, които плават през обширни, открити океани в канута с двойни корпуси, хиляди мили от малък остров. Техните канута, нашите ракети, тяхното море, нашият космос. Мъдростта на тези старейшини е повече от сбор от истории за стари хора в някакво отдалечно място. Това е част от общата ни история. Това е геномът на човечеството. Не можем да си позволим да го изгубим.

Годината е 2010. Точно както жените в Хавай, които ме отгледаха, предсказаха, светът има проблеми. Живеем в общество, издуто с информация, а нямащо мъдрост. Свързани сме денонощно, а нервност, страх, депресия и самота са с нас непрекъснато. Трябва да променим посоката си. Един африкански шаман казал, "Обществото ви боготвори шута, докато кралят е облечен в прости дрехи." Връзката между минало и бъдеще е крехка. Знам това лично, защото дори когато пътувам по света, за да слушам тези истории и да ги записвам, се затруднявам. Преследвана съм от факта, че вече не помня имената на ветровете и дъждовете.

Мау почина преди пет месеца, но наследството и уроците му са запазени. И ми се напомня, че по целия свят има култури с огромно знание, силни като тези на микронезийските навигатори, които са отричани, че това е доказателство за брилянтни, брилянтни технология и наука и мъдрост, които бързо изчезват. Защото когато старейшина умира, една библиотека бива изгорена. И по целия свят, библиотеки са пламнали.

Благодарна съм за това, че имах ментор като Мау, който ме научи как да плавам. И осъзнавам чрез един урок, който той сподели, че продължаваме да откриваме пътя си. И това е, което той каза: "Островът е кану; кануто - острова." И това, което той имаше предвид, е че ако пътуваш далеч от дома, оцеляването ти зависи от всички там. Не можеш да осъществиш пътуването си сам, никога не си бил предопределен да го направиш. Тази цяла идея за всеки човек за себе си е напълно неприложима. Никога не е била.

Затова в заключение ви предлагам това: Планетата е нашето кану и ние сме пътешествениците. Истинската навигация започва в човешкото сърце. То е най-важната карта. Заедно, нека пътешестваме добре.

(Аплодисменти)