Едуард Буртински за произведените пейзажи

Ако се разхождаш наоколо четири месеца с три желания, всички идеи ще започнат да се процеждат нагоре. Мисля, че всеки трябва да го направи... смятам, че имате три желания. А какво да правите? Наистина е прекрасно упражнение да ровите до нещата, които усещате, че са важни, и наистина да размишлявате върху света около нас. С тази мисъл, може ли един индивид всъщност да направи нещо, или да измисли нещо, което да може да причини някаква тяга и да предизвика промяна? Вдъхновен от природата... това е темата тук. Според мен, честно казано, оттам започнах аз.

Заинтересувах се силно от пейзажа като канадец. Имаме велик Север. Там имаше доста малко население, а баща ми беше ненаситен към живота на открито. Затова наистина имах възможност да преживея това. Така и не бих могъл да разбера какво беше точно, или как ме информираше. Но мисля, че така получих представата, че ние сме нещо преходно, което се случва. А природата, която се вижда там, навън - недокоснатите брегови линии, недокоснатата гора, която можех да видя... наистина дават усет за онова геологично време, отминало толкова отдавна, и го преживяваме по различен начин.

А това за мен беше отправна точка, според мен нужна, за да мога да върша работата, която вършех. Наистина се заех и направих тази картина от треви, поникващи напролет, край един път. Прераждане от трева. А после с годии се опитвах да фотографирам първичния пейзаж. Но като художествен фотограф някак усещах, че не биха го приели... че би имало проблем, ако се опитам да се заема с това като художествена кариера. Продължаваше да ме засмуква жанрът на календарната снимка, или нещо от тази природа, и не можех да се отърва от него. Затова започнах да мисля - как мога да преосмисля пейзажа? Реших да преосмисля пейзажа като пейзажа, който ние сме преобразили.

Имах малко прозрение, когато се изгубих в Пенсилвания и завих вляво в опит да се върна на магистралата. В крайна сметка се оказах в един град, Фраквил. Слязох от колата, изправих се - това беше миньорски град. Завъртях се на 360 градуса и това стана един от най-сюрреалистичните пейзажи, които съм виждал някога. Тотално преобразен от човека. Това ме накара да отида и да разгледам подобни мини, да отида да разгледам най-големите индустриални нашествия в пейзажа, които можех да открия. И това стана основата на онова, което правех. Стана също и темата, за която усещах, че мога да се държа, без да се налага да се променям напълно. Че тази тема беше достатъчно голяма, за да стане жизнен труд... да стане нещо, в което бих могъл да забия зъби, просто да проучвам и да откривам къде са тези индустрии.

Мисля, че едно от нещата, които също исках да кажа в благодарностите си, които някак пропуснах, беше да благодаря на всички корпорации, които ми помогнаха да вляза. Защото бяха нужни преговори за почти всяка от тези снимки... да вляза на онова място, за да направя онези снимки. И ако не бяха тези хора, за да ме пуснат, начело на тези корпорации, никога не бих извършил тази работа. Така че в този смисъл не съм против корпорацията. Притежавам корпорация. Работя с тях, смятам, че те са нужни на всички ни и че са важни. Но също така съм и за устойчивостта.

Така че това ме дърпа и в двете посоки. Не отправям обвинения за това какво се случва тук, но напредъкът е бавен. Затова започнах да мисля - живеем във всички тези епохи на човека: каменната епоха, желязната епоха и медната епоха. Тези човешки епохи все още действат днес. Но сме се откъснали то тях напълно. Там има нещо, което не виждаме. То е и плашещо. Защото, като започнем да разглеждаме колективния апетит за нашите начини на живот и какво причиняваме на този пейзаж... това за мен е силно отрезвяващ момент за размисъл.

И чрез снимките си се надявам да успея да ангажирам публиките на моите творби да се доближат и да не бъдат отблъснати незабавно от образа. Не да кажат: "О, Боже, какво е това?" А да бъдат предизвикани от него. Да кажат: "Уау, това е красиво на някакво ниво. Но на друго ниво е плашещо. Не трябва да му се радвам." Като забранено удоволствие. И това забранено удоволствие според мен резонира там, навън и кара хората да гледат тези неща, кара хората да влязат. И също така, в известен смисъл, дефинира и това какво усещам аз. Че ме тегли да водя добър живот. Искам къща, искам кола. Но там навън ги има тези последици. Как да започна да имам това привличане, отблъскване? То е дори в собствената ми съвест, изпитвам го, и тук, в моята работа, се опитвам да изграждам същата основа.

Тези неща, които съм снимал... тази купчина гуми тук... в нея имаше 45 милиона гуми. Беше най-голямата. Беше само на около половин час път от мен, и се запали преди около четири години. Намира се около Уестли, Калифорния, около Модесто. И реших да започна да разглеждам нещо, в което за мен имаше... в по-раншната работа за разглеждане на пейзажа имаше усещане за жалба за онова, което причинаваме на природата, в рециклиращата работа, която виждате тук, започваше да сочи в определена посока. За мен това беше нашето изкупление. Че в рециклиращата работа, която вършех, търся практика... човешка дейност, която е устойчива. Че ако продължаваме да връщаме неща, чрез индустриално и градско съществуване, пак в системата... ако продължаваме да го правим... можем да продължим нататък. Разбира се, като слушам на конференцията, има много, много неща, които идват. Биомимикрия, има и много други неща, които идват с потока... нанотехнология, която може и да предотврати необходимостта да влизаме в пейзажа и да го разкъсваме на парчета. Всички очакваме тези неща с нетърпение.

Но междувременно тези неща увеличават мащаба си. Тези неща продължават да се случват. Това, което виждате тук... отидох в Бангладеш, и така започнах да се отдалечавам от Северна Америка. Започнах да гледам на нашия свят глобално. И това произлезе.... тези образи на Бангладеш... произлязоха от една радиопрограма, която слушах. Говореха за Ексън Валдез и че там ще има скупчване на петролни танкери заради застрахователните индустрии. И че тези петролни танкери трябва да бъдат спрени, пикът щеше да е през 2004-та. Помислих си: "Боже мой, това няма ли да е прекрасно?" Да видиш как най-големите човешки плавателни съдове се разрушават ръчно, буквално, в страни от третия свят. Първоначално щях да ходя в Индия. Но бях отблъснат от Индия заради една ситуация с Грийнпийс там, и тогава успях да вляза в Бангладеш. За пръв път видях третия свят, поглед към него, който всъщност никога не бях смятал за възможен. 130 милиона души, живеещи в район с размера на Уисконсин, хора навсякъде, замърсяването беше интензивно, а работните условия бяха ужасяващи.

Тук виждате петролни полета в Калифорния, едни от най-големите петролни полета. И отново започнах да мисля, че... имаше друго прозрение... че целият свят, в който живеех, беше създаван като резултат от наличието на изобилен петрол. Това за мен отново бе нещо, върху което започнах да градя, и продължавах да градя върху него. Това е една серия, която се надявам да завърша до около две-три години, някак, под наслова на Петролната партия. Защото мисля, че всичко, в което сме въвлечени... дрехите ни, колите ни, пътищата ни и всичко... е пряк резултат. Ще премина на някои снимки от Китай. Чрез Китай... започнах да го фотографирам преди четири години, Китай наистина е въпрос на устойчивост в ума ми.

Да не говорим, че Китай също има и огромен ефект върху отраслите, около които израстнах. Защото произхождам от чиновнически град, град на "Дженерал Мотърс", и баща ми работеше в "Дженерал Мотърс". Така че този отрасъл ми беше много познат. Това също информираше работата ми. Но знаете ли, да се види Китай и мащабът, в който еволюира той, е нещо невероятно. Това, което виждате тук, е язовирът "Три клисури" - това е най-големият язовир с 50 процента, за какъвто някога са правени опити да се построи от хора. Повечето от инженерите по света се отказали от проекта, защото казали: "Просто е твърде голям". Всъщност, когато наистина е напълнен с вода преди година и половина, успели да измерят потрепване вътре в земята при въртенето й. За напълването му били нужни петнайсет дни. Това създало резервоар с дължина 600 километра, един от най-големите резервоари, създавани някога. А един от най-големите проекти около това било преместването на 13 града извън резервоара и изравняване на всички сгради, така че да се отвори път за корабите.

Това е преди и след. Ето как е било преди. А това е след около 10 седмици, съборено ръчно. Мисля, че за 11 от сградите са използвали динамит, всичко друго било ръчно. Това е 10 седмици по-късно. Това ви дава представа. И отново, с... и всички хора, които живеели в тези домове, всъщност били онези, които ги събаряли, работели и им плащали на тухла, за да съборят своите градове. Това са някои от изображенията от това. Предприех около три пътувания до язовира "Три клисури", като разглеждах това огромно преобразяване на пейзажа. Прилича на бомбардиран пейзаж, но не е така. Това е преднамерено създаден пейзаж. Това е нужда от мощност, и те са готови да преминат през тази огромна трансформация, в този мащаб, за да получат тази мощност.

И отново, това всъщност е облекчение за онова, което става в Китай, защото според мен на масата сега са поставени 27 атомни електроцентрали за построяване. В Америка не е строена нито една от 20 години заради проблема НВМЗД - не в моя заден двор. Но в Китай казват: "Не, ще направим 27 през следващите 10 години". И там влизат пещите за горене на въглища за хидроелектроенергия, буквално седмично. Така че самите въглища вероятно са един от най-големите проблеми. Едно от другите неща, които се случиха в Трите клисури... много от земеделската земя, която виждате там вляво, също беше изгубена. Част от най-плодородната земеделска земя беше изгубена при това. А на един етап бяха преместени два милиона души, зависи чия статистика гледате. И ето какво строяха.

Това е Вушан, един от най-големите градове, които бяха преместени. Това е централната главна квартира, или кметството на града. И отново, препострояването на града. За мен беше тъжно да видя, че всъщност не вземаха много, според мен, от онова, което знаем тук, що се отнася до градско планиране. нямаше паркове, нямаше зелени площи. Много плътно жилищно строителство на склона на един хълм. А имаха възможност да препострояват градове отдолу нагоре, но някак ние не се свързвахме с тях.

Ето един знак, на койт ов превод пише: "Подчинявайте се на закона за контрол над раждаемостта. Изграждайте нашата наука. Цивилизована и напреднала представа за брак и раждане." Тук, ако погледнете този плакат, в него ги има всички капани на западната култура. Виждате фраковете, букетите. Но всъщност за мен плашещото в снимката и в този билборд е рафинерията на заден план. Това е все едно да се съчетаят всички неща, които имаме и е адаптация на нашия начин на живот, точка. И отново, когато започне да се вижда този вид прегръдка и започваш да ги гледаш да водят своя селски начин на живот с много, много малък отпечатък и да се местят в градски начин на живот с много по-висок отпечатък, започва да става много отрезвяващо.

Това е снимка на един от най-големите площади в Гуандун - там идват много мигриращи работници от провинцията. Има около 130 милиона души в миграция, които се опитват да се доберат до градските центрове във всеки момент. А през следващите 10 до 15 години се очаква още 400 до 500 души да мигрират в градските центрове като Шанхай и производствените центрове. Производителите са... местните обикновено са... местните фабрики се познават по факта, че всички те използват униформи с еднакъв цвят. В тази фабрика униформата е розова. Това е фабрика за обувки. И имат общежития за работниците. Довеждат ги от провинцията и ги настаняват в общежитията.

Това е една от най-големите фабрики за обувки, фабрика за обувки Юан близо до Шенжен. В нея има 90 000 служители, произвеждащи обувки. Това е застъпване на нова смяна, една от три. При всяка смяна... в същия град има две фабрики от този мащаб. Тази е с 45 000. Така че всеки обяд идват около 12 000 души за обяд. Те сядат, имат около 20 минути. Идва следващата група. Невероятна работна сила се изгражда там. Шанхай... разглеждам градското обновяване в Шанхай, а това е един цял район, който ще бъде съборен и превърнат в небостъргачи през следващите пет години.

Онова, което също се случва в Шанхай, е... Китай се променя, защото това не би се случило преди пет години, например. Това е протакане. Наричат се денгжаху - като гвоздеи, забити в земята. Не се движат. Не преговарят. Не получават достатъчно, значи няма да се размърдат. И затова протакат, докато получат сделка с тях. Всъщност имат доста голям успех в получаването на нови идеи, защото повечето от тях получават нечестна сделка. Те са изгонвани за около два часа... общностите, които са били там буквално стотици години, или може би дори хиляди години, са разбивани и разпръсквани в предградията на Шанхай. Но има цял куп хора, които се съпротивляват на тази реконструкция на Шанхай. Вероятно най-големият проект за градско обновяване, според мен, опитван някога на планетата.

А прегръдката на нещата, с които го заместват... отново, едно от желанията ми, а така и не отидох там, беше някак да им кажа, че има по-добри начини да построиш къща. Видът сблъсъци на стилове и неща бяха голяма работа, те се наричат вилите. И също, както и в момента, те само се местят. Скелето още стои, а това е район с електронни отпадъци, и ако погледнете предния план на големия отпечатък, ще видите, че този отрасъл... техният отрасъл... те всички рециклират. Значи отрасълът вече расте около тези нови развития.

Това е мост на пет нива в Шанхай. Шанхай беше много интригуващ град - той експлодира на ниво, което според мен никой град не е преживял. Всъщност дори Шенжен, индустриалната, или икономическата зона... една от първите... преди 15 години беше около 100 000 души, а днес се хвали с около 10-11 милиона. Това ви дава предстваа за типа миграции и скоростта, с която... това са само такситата, изграждани от "Фолксваген". Там има 900 от тях и са изграждани за повечето от големите градове, Пекин и Шанхай, Шенжен. А това дори не е местният пазар на коли, това е пазарът на таксита. Това, което бихме видели там като един вид предградийно развитие... нещо подобно, но всички сгради са високи. Издигат 20 до 40 наведнъж и просто се издигат по същия начин, както еднофамилно жилище би се издигало в даден район.

А плътността е направо невероятна. Едно от нещата на тази снимка, които исках да изтъкна е, че когато видях този тип сгради, бях потресен да видя, че не използват централна климатична система. На всеки прозорец има климатик. А съм сигурен, че тук има хора, които вероятно разбират повече от ефикасност от мен, но не мога да си представя, че всеки апартамент да има свой собствен климатик е много ефикасен начин за охлаждане на сграда от този мащаб. Като започне да се разглежда това, а после започне да се умножава за град с размера на Шанхай, е буквално гора от небостъргачи. Смайващо е, що се отнася до скоростта, с която се преобразява този град. И виждате на предния план на тази снимка, това все още е един от последните райони, които се протакат. Сега всичко това е разчистено... направиха го преди около осем месеца, и сега на това централно място се издигат небостъргачи. Небостъргачите се издигат буквално за една нощ в Шанхай.

Съвсем скоро се захванах с разглеждане на някои от най-големите отрасли в Китай. Това е Баостийл, в непосредствена близост до Шанхай. Това е снабдяването с въглища за стоманенолеярната - 18 квадратни километра. Невероятно мащабно предприятие, според мен с 15 000 работници, пет доменни пещи, а шестата влиза ето тук. Строят много големи леярни пещи, за да се опитат да се справят с търсенето на стомана в Китай. На този кадър се виждат три от видимите леярни пещи. И отново, като се гледат тези изображения, има една постоянна нещо като мъгла, която виждате. Това ще ви покаже в реално време сглобяване. Това е електрически прекъсвач. 10 часа на ден с тази скорост. Според мен един от проблемите, с които се сблъскваме в Китай е, че те използват много от най-новата производствена технология.

Тук имаше 400 души, които работеха на пода. Помолих управителя да посочи петима от най-бързите производители, а после отидох да гледам всеки от тях за 15-20 минути и избрах тази жена. Беше просто светкавично бърз, начинът, по който работеше тя, беше почти невероятен. Но това е номерът им сега, с който печелят - че използват всички най-нови технологии и машини за пресоване и включват всички компоненти в действие, но в сглобяването наистина внасят... работниците в страната силно желаят да работят. Искат да работят. Има огромен запас от хора, които желаят работата си. Това състояние ще продължи през следващите 10 до 15 години, ако осъзнаят какво искат, което е, разбирате ли, още 400 до 500 души да дойдат в градовете.

В този случай... това е поточната линия, която видяхте, а това е нейна снимка. Трябваше да използвам много малък процеп, за да уловя дълбочината на полето. Трябваше да ги накарам да застанат на място за 10 секунди, за да направя тази снимка. Трябваха ми пет фалшиви опита, защото те просто продължаваха. Да ги забавиш беше буквално невъзможно. Просто бяха навити да вършат тези неща по цял ден, докато се наложи управителят, със строг глас, да каже: "Добре, всички да спрат." Не беше много зле, но ги караха да произвеждат тези неща с невероятна скорост.

Това е тъкачен стан, произвеждащ синтетична коприна, страничен продукт на петрола. Това, което виждате тук, отново е една от най-съвременните тъкачни станове. Има 500 от тези машини, струват по около 200 000 долара всяка. Десетина души го управляват и просто я инспектират - просто вървят по линиите. Всички машини работят, абсолютно невероятно е да се види какъв е размерът на отраслите. Започнах да навлизам все повече и повече във фабриките. А това е диптих - правя много двойки, за да се опитам да уловя усета за мащаб на тези места. Това е линия, където вземат нишките и навиват нишките заедно, преди влизане в тъкачния стан.

Ето нещо, което е с далеч по-интензивен труд, а именно изработка на обувки. На този етаж има около 1500 работници. Самата фирма има около 10 000 служители, и те изработват местни обувки. Беше много трудно да вляза в международните компании, защото трябваше да получа разрешение от фирми като "Найк" и "Адидас", а такова се получава много трудно. И не искат да ме пускат да вляза. Но при местните беше много по-лесно. Това просто ти дава усет за, отново... и ето къде всъщност цялата миграция за работа е започнала да върви към Китай и изработката на обувки. "Найк" е била една от ранните. И наистина... било толкова висок трудов компонент към нея, че имало голям смисъл да се върви след този пазар на труда.

Това е високотехнологичен мобилен телефон. Мобилен телефон "Бърд", един от най-големите мобилни производители в Китай. Според мен фирми за мобилни телефони буквално никнат като гъби всяка седмица и имат експлозивен растеж откъм мобилни телефони. Това е текстилна фабика, където правят ризи. Юнгор, най-голямата фабрика за ризи и облекла в Китай. А следващата снимка тук е на един от столовете. Всичко е много ефикасно. Докато подготвях тази снимка, хората средно прекарваха 8 до 10 минути, за да обядват. Това беше една от най-големите фабрики, които съм виждал някога. Тук правят кафемашини, най-голямата кафе машина и най-големите тостери. Правят 20 милиона от тях в света. Има 21 000 служители. Тази фабрика... а имаха няколко такива... е дълга половин километър. Тези са павени съвсем наскоро... върнах се само преди около месец, така че вие сте първите, които ги виждат, тези нови снимки на фабрики, които съм направил.

Отне ми почти година да получа достъп до тези места. Другият аспект на това, което се случва в Китай, е, че там има истинска нужда от материали. Затова много от рециклираните материали, събирани тук, се рециклират и карат в Китай с кораби. Това е пресован метал. Това са арматури, електрически арматури, от които вземат метала и висококачествената стомана от електромотори, и ги рециклират. Това сигурно е свързано с Калифорния и Силиконовата долина. Но това се случва с повечето от компютрите. 50 процента от световните компютри в крайна сметка се оказват в Китай за рециклиране.

Там гледат на тях като на електронни отпадъци. И донякъде е проблем. Начинът, по който рециклират дънните платки, е, че всъщност използват въглищните брикети, използвани из цял Китай, но нагряват платките и с клещи измъкват всички компоненти. Опитват се да извлекат всички ценни метали от тези компоненти. Но токсичните миризми... когато влезеш в град, където се прави този вид горене на платките, миризмата се усеща на пет-десет километра, преди да стигнеш дотам. Ето друго предприятие. Всичко това са семейни фирми, не са големи... все са на верандите пред къщите на хората, в задните им дворове, дори в домовете си горят платки.

Ако има загриженост, че някой ще намине... защото в Китай се смята за незаконно да се прави това, но не могат да спрат влизането на продукта. Този портрет... обикновено не се занимавам с портрети, но не можах да устоя на този - тя е преживяла Мао, преживяла е Великия скок напред и културната революция, а сега седи на веранда с тези електронни отпадъци до себе си. Наистина голяма работа. Това е път, обграден от компютърни платки в един от най-големите градове, където рециклират. Това са снимките, които исках да ви покажа.

(Аплодисменти)

Искам да посветя желанията си на двете си момичета. Те седяха на рамото ми през цялото време, докато мислех. Едната е Меган, тази отдясно, а там е Катя. За мен цялата представа... нещата, които фотографирам, са с гоямо значение за мащаба на нашия прогрес и това, което наричаме прогрес. И докато има велики неща зад ъгъла... а това е осезаемо в тази зала... от всички неща, които са съвсем на път да се разкрият, които могат да разрешат толкова много проблеми, наистина се надявам тези неща да се разпространят по света. И ще започнат да имат позитивен ефект. Това не е нещо, което просто не засяга нашия свят, а започва да се издига... защото според мен можем да започнем да коригираме отпечатъка си и да го намалим... но има растящ отпечатък, който се случва в Азия, и той расте с бърза, бърза скорост, затова не смятам, че можем да го уравновесим. Така че в крайна сметка стратегията, според мен, е, че трябва да сме много загрижени за тяхната еволюция. Защото тя ще бъде свързана и с нашата еволюция.

Част от моето мислене, и част от моите желания седи с тези мисли в ума и ето какво мисли: "Какъв ще е животът им, когато искат да имат деца, или когато са готови да се омъжат след 20 години... или пък след 15 години?" За мен това е ядрото зад повечето от мисленето ми. В моята работа, както и що се отнася до тази невероятна възможност да имам няколко желания. Желание първо: промяна в света. Искам да използвам изображенията си, за да убедя милиони хора да се присъединят към глобалния разговор за устойчивост. А чрез комуникациите днес смятам, че това не е нереална идея. О, и тръгнах в търсене... исках да изразя онова, което имах наум, да го прикача към нещо. Не исках желанието просто да започне отникъде.

Едно от тях започвам почти отникъде, но за другото исках да открия какво става, което действа в момента. Worldchanging.com е фантастичен блог, и сега този блог се посещава от близо половин милион души месечно. А стартира едва преди 14 месеца. Красотата на това, което става там, е, че тонът на разговора е тонът, който ми харесва. Това, което правят там, е че не... според мен движението за опазване на околната среда се провали в това, че използваше тоягата твърде много. Използваше апокалиптичния тон твърде много. Не е изтъкнало позитивните аспекти на това да сме загрижени за околната среда и да се опитаме да се изтеглим навън, докато разговорът, който върви в този блог, е свързан с позитивни движения. За това как да променим света си по по-добър начин, бързо. Разглежда технологията, разглежда нови устройства за пестене на енергия и разглежда как да се премисли и как да се направят нови стратегии за движението към устойчивост.

И така, за мен едно от нещата, за които мисля, би било да се използва част от моята работа за подкрепа на уебсайта Worldchanging.com. Някои от вас може би знаят, че той е TED-стър... със Стивън Сагмайстер работим по някои планове. Това все още е в предварителен стадий. Не са последните варианти. Но тези образи, с Worldchanging.com, могат да се поставят във всеки вид медия. Могат да бъдат поствани из Мрежата, могат да се използват като билборд или за автобусна спирка, или каквото и да било от този тип. Затова разгледаме това като опит за изграждане. И в крайна сметка обсъждахме, че в повечето медии обикновено се получава едно изображение с много текст, и текстът е навсякъде.

Необичайното, според Стивън, е, че по-малко от пет процента от рекламите всъщност водят с образ. Затова в този случай, защото става дума за много от тези образи и това, което представят те, и типовете въпроси, които повдигат, сметнахме, че да остави образите да играят и да накарат някого да каже: "Е, какво е Worldchanging.com, какво общо имат тези образи?" И, да се надяваме, ще вдъхновява хората да ходят в този уебсайт. Значи, Worldchanging.com и изграждане на този блог, а това е блог, и се надявам да не е... не го виждам като типа блог, при който всички ще се следваме взаимно до смърт. Този е такъв, който ще говори, ще излезе и ще започне да достига. Защото в момента има разговори в Индия, в Китай, в Южна Америка... има участия от цял свят. Според мен има шанс за диалог, за разговор за устойчивостта в Worldchanging.com. И всичко, което може да се направи в подкрепа на това, би било фантастично.

Второто желание е повече от типа отдолу нагоре, от земята нагоре, с което се опитвам да работя. И то е: Желая да започна революционно състезание, което мотивира децата да инвестират идеи, и да измислят идеи за устойчивост. И едно от нещата, които излязоха... Алисън, която всъщност ме номинира, каза нещо преди при един брейнсторминг. Каза, че рециклирането в Канада е навлязло по фантастичен начин в душата ни чрез деца между четвърти и шести клас. А като се замислиш, разбирате ли... четвърти клас... с жена ми казваме, че седем години е възрастта на здравия разум, значи те са във възрастта на здравия разум. И са преди пубертета. Така че това е един прекрасен прозорец, при който те всъщност са... може да им се влияе. Знаете ли какво се случва през пубертета? Известно ни е от предишни презентации.

Мисълта ми е, че се опитваме да мотивираме тези деца, за да започнат да внедряват идеи. Да ги оставим да разберат какво е устойчивост и че е в техен неотменен интерес тя да се случва. Един от начините, по които смятах да го правя, е да използвам своята награда, така че ще трябват 30-40 000 долара за наградите, а останалото ще бъде за управление на този проект. Но да се използва тя като награди за децата, които да вземат в ръцете си. А другото, което според мен би било фантастично, беше да се създават едни... да ги наречем, целеви награди. Една такава би могла да е за най-добрата устойчива идея за вътреучилищен проект. Най-добрата за домашен проект. Или пък може да е за най-добър общностен проект за устойчивост.

Реших също, че трябва да има хубава награда за най-добрата творба за "В моя свят". А какво би се случило... постижимо е. И ако можем да накараме хората да вложат по нещо... било то оборудване, като медийна лаборатория или пари, за да се направи наградата достатъчно значителна... и да се отвори за всички държавни училища или училища с деца на тази възраст, и да се превърне това в широко отворено състезание за тях, за да се борят за тези награди и да ги предоставят. А наградата трябва да е нещо удостоверимо, така че не става дума само за идеи. Произведенията на изкуството са свързани с идеите и това как ги представят и ги изработват, но самите неща трябва да са удостоверими. По този начин това, което се случва, е, че мотивираме определена възрастова група да започне да мисли. А ако ще оказват натиск за това горе, отдолу... нагоре, в, смятам, в домакинствата. Родителите ще реагират на това и ще се опитват да им помагат с проектите.

Мисля, че това започва да мотивира цялата идея към устойчивост по много позитивен начин и започва да ги обучава. Вече са наясно с рециклирането, но според мен не схващат наистина устойчивостта във всички неща, и енергийния отпечатък, и какво значение има това. А да ги научим за мен би било фантастично желание и би било нещо, за което със сигурност бих дал едно рамо. И отново, в "Моят свят" конкурсът... ще използваме творбата, която излезе от този конкурс, за да го популяризираме. Харесват ми думите "В моя свят", защото отдават притежание на света на човека, който го прави. Това е моят свят, не на някой друг, искам да му помагам. Искам да правя нещо с него. Затова мисля, че той има огромна възможност да ангажира въображенията... а прекрасни идеи, според мен, идват от децата... и да ангажира въображението им в проект и да прави нещо за училищата. Според мен на всички училища няма да им навреди допълнително оборудване, допълнителни средства... това ще бъде поощрение за тях. Това са някои от идеите, що се отнася до това къде бихме могли да вмъкнем някакво популяризиране на "В моя свят".

А трето желание е филм Imax. Казаха ми, че трябва да направя такъв за себе си, а всъщност винаги съм искал да се захвана с нещо. Мащабът на моята работа и типът идеи, с които си играя... когато за пръв път гледах филм Imax, почти незабавно си помислих: "Има истински резонанс между това, което се опитвам да правя аз, и мащаба на онова, което се опитвам да правя като фотограф." Мисля, че има реална възможност да се направи мощен... да стигне до нови публики, ако имам шанс. Затова всъщност търся ментор, тъй като рожденият ми ден току-що мина. На 50 съм и нямам време да се връщам в училище сега... твърде зает съм. Затова ми трябва някой, който може да ми проведе бърз опреснителен курс как да правя нещо такова и да ме преведе през лабиринта как се прави нещо подобно. Би било фантастично. Това са трите ми желания.

(Аплодисменти)